Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (40)

Глава трийсет и осма
Най-добрата защита е нападението

Преди изобщо някои да може да реагира, вратата се отвори отново. Мат Нобъл влезе в стаята и се обърна към струпаното около масата трио:

— Много съжалявам, но поради късния час се налага да продължим утре — и той със съжаление погледна към Ингрид, която отказваше да срещне погледа му.

— Значи сме свободни да си тръгнем? — попита Фрея.

— Дори и аз ли? — внимателно попита й Джоана.

— Да, дори и вие, госпожо Бошан — потвърди Мат. — Още веднъж се извинявам за причиненото ви безпокойство. Надявам се, че утре, когато дойдете в участъка, ще отговорите на всичките ни въпроси.

Фрея кимна отривисто и изрече:

— Мамо, Ингрид, да тръгваме! — и повеждайки ги, се насочи към изхода. Ингрид все още беше вцепенена, а Джоана страшно изтощена и уморена.

— Няма да дойдем утре — каза Ингрид внезапно, поглеждайки Мат в упор. — Не и без адвоката ни!

Единственото хубаво нещо в адвокатите, помисли си Ингрид, е тяхната пунктуалност. И те самите, и сметките им пристигаха с невероятна точност. Антонио Форсети беше адвокат с безупречна репутация, също магьосник и един от най-старите приятели на семейството. Също както при тях, и над него тегнеше Забраната за използване на магия. Поради това, той се възползваше от природния си талант да води преговори, да балансира и да посредничи, което му даде възможност да изгради една от най-големите и най-успешните юридически кантори в Ню Йорк. Пристигна още на другия ден следобед, въоръжен с новости.

— Вече говорих с прокурора тук — започна Антонио, сядайки на стола във всекидневната. Беше солиден мъж с гърди, приличащи на бъчва, и тъмна гъста коса. След ръкостискането му Ингрид още усещаше пръстите си наранени.

— И какво каза той? — попита Джоана. Гласът й прозвуча малко по-висок от нормалното — Ще ме арестуват ли?

Сестрите бяха прекарали минала нощ успокоявайки я, защото тя бе на границата на истерията. Джоана искаше да напуснат града, колкото се може по-скоро, дори веднага. И едва когато Ингрид й напомни, че заминаването им означава да не види Тайлър никога вече, тя спря да ги убеждава да тръгват.

— Не още. Точно сега това са думите на една жена, която току-що се е събудила от кома. Твоята дума срещу нейната. Нямат никакви доказателства срещу теб и това няма да издържи в съда. Поне засега.

— А ние? За какво искат да ни разпитат? — поиска да разбере Фрея.

Форсети ги погледна напрегнато.

— Искат да те разпитат за твоите коктейли, а Ингрид — за нейните възелчета. — Той отпи дълга глътка от кафето си. — Намерили са тялото на Моли Ланкастър, заровено на няколко мили по-далеч на плажа. Била е пребита до смърт. Момчето на Адамс си призна, че той го е извършил през онази нощ.

Фрея притисна с ръце устните си, изплашена от мисълта за ужасната съдба, настигнала Моли. Преди да научи новината от Форсети, Фрея се надяваше Моли да е напуснала града сама, жива и здрава.

— Значи Дерек си е признал. Ами Фрея? Какво искат от нея? — поиска да узнае Ингрид.

— Адвокатът му смята, че Дерек е жертва. Че е нямал никакъв контрол над действията си… че те са били предизвикани от държанието на Моли, която е изпила един от коктейлите на Фрея — поясни Антонио. — И ако докажат, че той е жертва на магическите й коктейли, обвинението ще падне до трета степен — непреднамерено убийство — просто наказуема постъпка. И понеже момчето няма подобни изяви, най-вероятно ще получи една година затвор.

— А за мен? Същото ли си мислят и за мен? Че съм убила кмета? — попита Ингрид.

Едрият адвокат кимна.

— Да. Смятат, че могат да докажат, че твоето заклинание е довело до самоубийството на кмета.

— Но това е нелепо! — изсмя се Фрея. — Черна магия! Това е лудост! Нима това ще бъде обвинението им в съда? В кой век живеем!

Форсети въздъхна и вдигна ръка, давайки да се разбере, че още не е приключил.

— Бащата на Корки Хатчинсън е съдия. И макар да е пенсиониран има поддръжката от страна на прокурора. Родителите на Адам са наели скъпоструващ адвокат, който е известен с това, че използва прецеденти, които не се използват от векове. И само защото не са били използвани досега, не значи, че не струват. Има много остарели закони в правните книги. И не забравяйте Салем, когато деветнадесет от нас бяха обесени.

За момент желанието на Фрея да се бори секна, Джоана въздъхна, а Ингрид здраво стисна ръце. Повтаряше се същото, както и преди. Единствената разлика се състоеше в това, че сега Форсети носеше скъп костюм. Отново се повтаряше Салем — малък град, обхванат сякаш от истерия. Обвинения от високопоставени семейства, имащи тежест пред общността. Вещици пред съда. Магията като корен на цялото зло. Хората, които не можеха да го разберат, се страхуваха. Жените от семейство Бошан искаха да вярват, че хората в Норт Хемптън са различни, но явно грешаха.

— Кое е най-лошото, в което могат да ни обвинят?

— Ако намерят доказателства в подкрепа на тяхната теза — забележете, че не казвам, че ще го направят — тогава ще ви повдигнат обвинения. За съучастие в убийство, което е углавно престъпление и в зависимост от намерените доказателства могат да ви осъдят на доживотен затвор.

— А при мама? Свидетелските показания на Маура ще бъдат ли признати от съда?

— Възможно е, ако се намерят нови доказателства по случая. Точно сега можем с пълно право да апелираме, че нещастната Маура, току-що излязла от кома, не е надежден свидетел на смъртта на мъжа си. Според г-жа Татчър те са се срещнали с нея и когато са се обърнали да си тръгнат, тя ги е нападнала. Хубавото е, че Джоана не е обвинена в магьосничество, така че тук случаят е ясен. Ако показанията на Маура Татчър са всичко, с което разполагат в полицията, значи нямат нищо. Така че за момента няма повод за притеснение. Поне засега.

— Но в онази вечер аз дори не съм се доближавала до брега! Беше януари и аз си бях в леглото по времето, когато се е случило всичко. И защо да искам да им навредя? — запита Джоана, размахвайки ръце въпросително.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не съм сигурна. Трябва да проверя бележките в календара си и да видя къде са били момичетата през онази нощ и какво си спомнят.

Фрея се намръщи.

— Сигурна съм, че онази нощ бях на работа.

— А аз сигурно съм спала — въздъхна Ингрид. — Безнадеждно е.

— Добре тогава. Значи те мислят мама за убийца, разхождаща се наоколо и удряща по главите възрастни хора, а мен и Ингрид — за лоши вещици? Какво ще правим? — попита Фрея, обръщайки се към адвоката.

Форсети отпи поредната голяма глътка кафе.

— Искате ли съвета ми? — попита ги той, но без да изчака отговора им, продължи: — Предполагам, че го искате, след като Джоана ми звънна в два часа през нощта. Смятам, че е лесно и просто. Готови ли сте?

Двете кимнаха.

— Отговаряте на всички въпроси, които ви задават, като се стараете да им внушите следното: Магията. Не. Съществува. Хората луди ли са? Твоите отвари Фрея са сладки коктейли и нищо повече, а ти Ингрид си типичната библиотекарска мишка, прекалено много четяща за зороастризма^[1]. — И Форсети сви широките си рамене. — Това не е Салем. И времето сега е различно. Ново е.

— Струва ми се разумно — съгласи се Джоана. — Какво мислите за това, момичета?

— Звучи ми добре — повдигна Фрея рамене. — Искам да кажа, че съм съгласна с господин Форсети. Не виждам, как обвиненията им ще натежат в съда, но…

— Но?

— Но се притеснявам.

— Разбирам притеснението ти, скъпа. Да бъдеш разпитвана от полицията не е шега. И както виждаш, не се смея. Но, повярвай ми, това ще бъде само в наша полза.

Ингрид се намръщи. Форсети изглеждаше по-различен от последния път, когато го видяха, но всичко останало, включително и абсурдната му убеденост в непогрешимостта на съдебната система, си оставаше все същата.

— Моите уважения, господин Форсети — взе думата Ингрид, — но последния път, когато ни посъветвахте да наблягаме на тезата, че магията не е реална и не съществува, предполагам не сте забравили, че двете с Фрея бяхме обесени въпреки всичко.

— Тогава какво смятате да кажете при разпита? — с обиден тон попита адвокатът.

Ингрид погледна семейството си. Джоана изглеждаше така, сякаш за една нощ е остаряла със сто години, а Фрея — сякаш всеки момент ще загуби съзнание.

— Този път ще кажем истината — че ние сме вещици и че магията ни е реална. Но не сме направили нищо от онова, в което ни обвиняват. Не практикуваме черна магия и нямаме никакво отношение към убийството на Моли и самоубийството на кмета.

Фрея бавно кимна, съгласявайки се с нея. Страните й възвърнаха розовия си цвят.

Адвокат Форсети поклати глава в знак на несъгласие.

— Рисковано, рисковано, рисковано.

— Сигурна ли си Ингрид? — попита и Джоана притеснено. — Надявам се, че знаеш какво предлагаш.

— Сигурна съм — потвърди Ингрид. Ясно помнеше случилото се в Салем и осемте месеца в тясната малка килия, хранейки се с червив хляб и вода. Гледаше как другите жени, обвинени в магьосничество, бяха откарвани на хълма, за да не се върнат никога повече. Седеше в съдебната зала и слушаше с какви грозни думи я наричаха най-добрите й приятелки. Как я обвиняваха за всяка своя болест или лош късмет, как превръщаха полезните й съвети в изкривен разказ за черна магия и дяволски заклинания. Всеки ден очакваше звука на каруцата, която да я заведе до мястото, на което ще умре. Не се страхуваше от смъртта. Страхуваше се от болката. А разпитът бележеше само началото. Ако не бяха внимателни, скоро щяха да последват арести, съд и присъда. Бесилките бяха изчезнали, но кой искаше да прекара остатъка от живота си в килия. А доживотният затвор за безсмъртните беше нещо съвсем различно от доживотната присъда на един смъртен.

Може би майка им е права, настоявайки, че бягството е единственият им шанс да се скрият и да изчезнат. Но тук беше домът им. Помисли си за приятелите си и за Мат, който беше прошепнал тайно в ухото й „Вярвам ти!“, докато я отвеждаха.

Отново погледна към майка си и сестра си.

— Може би е време да кажем истината. Когато ни попитат какво сме направили, ще им кажем. Ще призная коя съм и каква съм. Какво ще кажеш Фрея?

Сестра й кимна.

— Не виждам друг начин. И Ингрид е права. Не искам повече да живея в лъжа. Какво може да загубим?

Всичко, помисли си Ингрид. Но беше готова да поеме този риск.