Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (39)

Глава трийсет и седма
Салемският процес

Фрея направи гримаса към сестра си, която със стоически вид седеше до нея на задната седалка на полицейския автомобил. Майка им седеше от другата й страна. Не бяха разменили и дума, откакто тръгнаха. След като пристигнаха в управлението, веднага ги разделиха и Фрея остана с размишленията относно тяхната съдба сама в малката стая. Това, че полицаите, които й бяха приятели, не можеха да я погледнат в очите, придружавайки я до тук, тя сметна за много лош знак. Чудеше се какво още може да се случи, когато вратата се отвори и влезе Ингрид. Лицето й имаше пепелно бял цвят.

— Какво става? Успя ли да говориш с Мат? Какво всъщност се случва?

Ингрид поклати глава.

— Не, не ми казват. Искат да говорят първо с мама. След това стаята, в която бях, се наложи да използват за друг разпит и затова съм тук. Нямам идея за какво става въпрос.

— Явно някои наши приятели са се престарали — промърмори Фрея. Облегна се на стола си и огледа тясната стаичка, в която имаше огледало. Интересно, чудеше се тя, кой ли ги наблюдава от другата страна? — Е, най-вероятно ще се наложи да си припомним някои неща.

Ингрид, притваряйки очи и нервно захапвайки върха на палеца си, се съгласи.

— Зная.

Фрея въздъхна. През 1690 г. се бяха заселили в живописното малко градче Салем, Масачузетс. Животът като лечители, които тогава водеха, ги доведе в Новия свят. Майка им беше една от най-добрите акушерки, които помагаха на жените да родят в ония години, когато децата масово умираха или при раждането, или от болести — най-често от треска и шарка. По онова време Ингрид се занимаваше със същото, което правеше и сега през обедната си почивка — помагаше на хората, като правеше амулети и заклинания. Баща им беше рибар и поради способността му да накара водата да се движи, винаги носеше вкъщи богат улов.

И тогава се случи ужасното. Бриджит Бишоп, която помагаше на Джоана с прането, я помоли за помощ — бременността й протичаше тежко. Но Джоана се оказа безсилна. Въпреки всичките й усилия при раждането Бриджит умря. И тогава плъзнаха слуховете. За Фрея се заговори, че уж имала връзка с едно момче, което било сгодено за Ан Пътнам, която се превърна в главната й обвиняема. Двете, заедно с Мърси Люис свидетелстваха, че с очите си са видели как Фрея и Ингрид са „летели във въздуха в една зимна мъгла“. Съдът се превърна във фарс, при това с изключителен ефект. Хората, на които помагаха, се обърнаха срещу тях — Фрея и Ингрид бяха обявени за вещици, а Джоана — за чудовище. Макар че Норман и Джоана в крайна сметка бяха помилвани, за тях беше приготвено най-страшното и ужасно наказание — принудително ги отведоха до Хълма на обесените, за да гледат обесването на собствените си деца. Това се случи през 1692 г.

Фрея потръпна. Още си спомняше усещането на въжето около шията си, както и неговата грубост, която накара кожата й да я сърби. Начинът, по който тълпата ги беше наобиколила и хвърляше изгнили зеленчуци върху каруцата, в която ги бяха затворили, омразата, страхът и истерията.

— Недей — предупреди я Ингрид, знаейки с точност за какво мисли Фрея. — Това няма да помогне.

Съдът над вещиците от Салем сложи началото на края на използването на магията им в средния свят. Когато Джоана отново роди момичетата, те се озоваха в нов свят, в който трябваше да спазват нови правила и нови закони. Семейството се премести в Норт Хемптън и Джоана им обясни, че Белият съвет ги е посетил веднага след погребението им. И им е обяснил, че за да продължат да живеят всички валкирии в средния свят, трябва да спазват новите условия, а това е Забрана за използване на магическите им умения. А това означаваше да не използват и практикуват магията си. В противен случай ги очакваше обвинение, последвано от наказанието на Съвета. Трябваше да живеят като обикновени смъртни, водещи съвсем обикновен живот. Не трябваше повече да привличат внимание върху себе си и по този начин да излагат на риск съществуването си. За да продължат живота си в средния свят, трябваше да останат в сянка. И тази от тях, която не се подчини на Забраната, ще бъде строго наказана.

Джоана им съобщи и друго — че след посещението на представителя на Съвета Норман ги е напуснал завинаги. И те никога повече не видяха баща си.

Както тогава в Салем, така и днес в Норт Хемптън Фрея разбираше, че няма да им разрешат да използват магията си, за да се спасят. Съветът се постара това да им стане ясно веднага, след като се намериха от другата страна на моста, в един свят, който бе в самото си начало. Понякога Фрея се чудеше как ставаше така, че тя — толкова древна и едновременно с това толкова млада, се озоваваше в същата ситуация, както преди толкова години. Нима не се научи на нищо? Може би Съветът е прав. Може би магията няма място в средния свят. Всеки път, когато започваха да я използват, се случваше едно и също. Нервна и възбудена тълпа, бърз процес, съд и все същата присъда — вещиците биваха обесени или изгорени, а пепелта им пръсната по вятъра в четирите посоки.

В тази стая бяха прекарали едва няколко часа, но от нахлулите спомени и на двете им се струваше, че седят в нея от цяла вечност. Полицаите се държаха вежливо и любезно, особено онези, на които Фрея беше помогнала. Носеха им сандвичи и напитки от автомата, но не им разрешаваха да напуснат стаята. От време на време се появяваше и Мат, явно проверявайки ги.

Но по здраво стиснатите му устни, мълчаливото безпокойство и тревожните погледи от страна на Ингрид, Фрея се досещаше, че той не е доволен от начина, по който се развиваха нещата и че няма власт над случващото се.

Накрая, вратата се отвори и Джоана влезе в стаята.

— Какво става — скочи от мястото си Фрея, придърпвайки близкия стол към майка си.

— Това е някакъв абсурд — отвърна Джоана. Погледна дъщерите си, все още напълно объркана от ситуацията, в която се беше озовала. И трите се притесняваха от обвиненията на Съвета, страхуваха се да не бъдат наказани с гръм и мълнии и бяха забравили, че именно човешкото отношение е онази историческа причина, която им беше донесла най-много болка.

— Добре, какво става? За какво искаха да разговарят с теб?

Погледът на Джоана беше изпълнен все още с недоверие, когато обясни:

— Маура Татчър е излязла от комата.

— Но това е чудесно, нали? — попита Ингрид.

— И да, и не. Обяснила е на детективите, че аз съм тази, която ги е нападнала през онази нощ. Видяла, как съм нападнала Бил и съм го ударила в гръб с камък по тила. Същото съм сторила и с нея, но явно не съм успяла да го свърша както трябва. Представяте ли си? Според нея аз съм тази, която го е убила.