Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (37)

Глава трийсет и пета
Договорът на мъртвите

Лайънъл Хорнинг и Емили Фостър живееха в старата къща, която е била част от млечната ферма на баба му и дядо му. Художниците имаха малко стопанство с кокошки, кози и крава. Лайънъл превърна таванското помещение в просторно ателие и така къщата се превърна в удобно място, където живееха и творяха. Когато пристигнаха, Емили ги очакваше с чай и бисквити.

— Благодаря, че дойдохте. Но как успяхте толкова бързо? Ингрид ми каза, че сте в Ню Йорк — обясни Емили, докато пълнеше чашите с чай.

— Пътувахме към вкъщи, когато ти звънна — отговори Фрея спокойно. Нямаше нужда да обяснява колко лесно можеш от гардеробната й да стигнеш в Ню Йорк и да се върнеш обратно — все едно лека разходка по хълма.

— Кога откри мъртвите животни — попита Ингрид.

— Този следобед. Когато отидох при кокошките, за да им налея вода. — Ръцете на Емили трепереха толкова силно, че чашата с чай тракаше върху чинийката. — Тръгнах да се обадя в службата за защита на животните, но след това си помислих, че може би ще искате да погледнете?

— Нека да отидем и да видим — каза Фрея нетърпеливо. Вежливите градски навици на Норт Хемптън! Типичните и за жителите му — Емили Фостър да ги покани на чай и сладки приказки, когато те й гостуваха само за да разберат дали мъжът й не се е превърнал окончателно в зомби.

Излязоха през задната врата на къщата и Емили ги поведе към обора.

— Почакайте… Какво е това? Чувате ли го? — попита Фрея. — Сякаш отдолу тече река — след което коленичи и докосна земята. Тя беше влажна, а тътенът се усили.

— Сякаш отдолу се разбиват вълни — съгласи се с нея и Ингрид.

— Това наистина е подземна река, която минава точно под обора — потвърди и Емили. — Била е тук и през 1850 г., когато е построена къщата. Не мога да повярвам, че и двете чувате водата. Аз никога не съм я чувала. Лайънъл също твърдеше, че я чува, когато рисува, но в последно време той говореше за много неща… — Приближи се до дръжката на вратата, дръпна я и голямата врата започна да се отваря с остър метален шум. — Може би трябва да задържите дъха си за момент. Миризмата е отвратителна. Така или иначе ако влезете, трябва да направите няколко крачки по-навътре и надясно, за да стигнете до ключа за осветлението. Просто бъдете подготвени. Щях да дойда с вас, но нямам сили отново да гледам мъртвите животни. — Обърна се и бързо се отдалечи от вратата. Потърка два пъти ръцете си в якето и ги изтръска, сякаш искаше да махне невидимата мръсотия, полепнала по тях. Фрея забеляза и облекчената й въздишка, когато Емили се отдалечи от обора.

Ингрид се намръщи. Миризмата на гниещо месо — силна и рязка, започна да се носи отвътре.

— Ти си първа — обърна се Ингрид към сестра си.

Фрея се усмихна, когато прекрачи прага. Вътре беше тъмно, но на пода се забелязваше някаква купчина. Липсата на светлина пречеше да се види какво точно е. Нещо докосна лявото й рамо и тя неволно трепна. „Нещото“ се оказа Ингрид, влязла след нея в обора.

— Ключът за осветлението — прошепна тя и Фрея започна да опипва стената от дясната си страна. Не намери нищо.

— Какво е това? — попита Ингрид. Стори й се, че купчината в далечния край на стаята трептеше и сякаш се местеше. Дали не й им се привиждаха сенки? — Намери най-накрая тоя глупав ключ! — на Ингрид й се искаше в този момент вълшебните им пръчици да са с тях.

Пръстите на Фрея най-накрая улучиха ключа и го натиснаха. Чу се щракане и пукане и след малко луминесцентната лампа присветна. След кратка пауза помещението бе залято от бледното синкаво сияние.

Купът в далечната част на помещението се оказа купчина от разкъсаните и окървавени трупове на животните. Кървави кожа и пера се бяха смесили с вътрешностите в голяма маса от гниеща плът. Кръвта беше заляла пода и опръскала стените. И върху всичкото това се гърчеха малки бели червеи. Фрея се опита да не повърне, а Ингрид побеля като платно.

— Това е достатъчно — с труд проговори Ингрид. — Да се махаме оттук!

Емили ги чакаше отвън.

— Съжалявам, че трябваше да ги видите — и затвори вратата на обора.

— Какво те кара да мислиш, че Лайънъл е отговорен за това? — попита я Ингрид, когато Емили ги поведе към по-малко помещение, където се намираше лятното ателие на художниците.

— Тази сутрин бях до прозореца и миех чиниите, когато видях човек отвън. В гръб много приличаше на Лайънъл и аз го повиках. Само че той не се обърна и това ми се стори доста странно. И тъй като след излизането си от болницата Лайънъл се държеше по много особен начин, аз просто го оставих да продължи пътя си.

— От колко време го няма сега?

Емили изглеждаше смутена.

— От няколко седмици. По-точно от цял месец. В петък, точно преди празничния уикенд, каза, че не се чувства добре. Когато по-късно се прибрах от пазар, намерих всичко в ужасен безпорядък — отвори вратата и ги пропусна пред себе си в приятната фермерска къща, в чиято задна част Лайънъл беше оборудвал студиото си. — Съжалявам, че не ви казах за това по-рано, но той прави такива неща от време на време.

Закрепени, на отсрещната стена имаше няколко големи платна, показващи сребърна порта високо върху хълм и следи, които водеха в неизвестното. Лайънъл беше успял много точно да представи на платното си Царството на мъртвите. Една от картините беше скъсана сигурно защото неволно е била изпръскана с боя, а под нея се виждаше нарисувана друга, абсолютно същата картина.

— Но ти не дойде при мен и не ми каза. Дойде едва миналата неделя — ужаси се Ингрид. — Но защо мълча?

Емили сви рамене и се изправи на стола, на който седеше.

— Той винаги е бил разсеян. И ние винаги си даваме свобода. Никой от нас не проверява кой с какво е зает. Когато изчезна, помислих, че отишъл в Ню Йорк. Там обикновено отсяда в хотел в Челси. Позвъних им. Казаха, че не се е регистрирал при тях. Звънях и в галерията — и там не са го виждали. Тогава започнах да се тревожа. В банковите му сметки нямаше движение, а него го нямаше от дълго време. Мислех, че трябва да се върне всеки момент. Тази сутрин помислих, че се е върнал и е отишъл да види как са животните… Аз самата бях забравила за тях… Доста поработих в студиото и се бях отнесла… Когато този следобед видях какво се е случило… просто щях да полудея.

— Можеш ли да отидеш при някого за известно време? Мисля, че за теб ще бъде по-добре, ако не оставаш тук сега — предложи й Ингрид.

— Предполагам, че мога да отида у сестра си. Ана живее в Уейскот, недалеч оттук. Защо? Нали не мислиш, че той ще се върне за мен? Та аз дори не съм сигурна, че това е дело на Лайънъл. Може да го е извършил някой друг — и Емили поклати глава. — Мислиш ли, че може да има нещо общо с това, което майка ти направи за него?

— Емили…

— Аз съм виновна — сви юмруци Емили. — Аз ви помолих за помощ. — Изглеждаше така, сякаш се бори със самата себе си. — Добре, ще отида при Ана. — После ги погледна жално. — Но вие ще го намерите, нали? И ще му помогнете? Само не го наранявайте!

Преди да се сбогуват, се опитаха да я уверят, че всичко ще бъде наред. Но останали насаме в колата, сестрите разбиращо се спогледаха. На животните бяха откъснати главите, а вътрешностите извадени.

— Нещо се е объркало при връщането на душата му. Възможно е той да е останал в капан между живота и смъртта — предположи Ингрид. — Той е жив, но тялото му се разлага и той има нужда…

— От храна — довърши Фрея. — И животните изглеждаха наполовина изядени… — Тя замълча за момент и се замисли. — Измина много време, откакто мама не е практикувала заклинанията и магиите си. Може би нещо е объркала?

Ингрид натисна педала на газта, отдалечавайки ги от фермерската къща. Още можеха да видят Емили, стояща на прозореца в хола, да ги следи с поглед.

— Зомби — промърмори Ингрид. — Какво знаем за тях?

— Освен че имат не добре координирани движения, не знаят какво правят и приличат на ходещи трупове, развили вкус към мозъка на живи хора ли? — попита Фрея.

— И така… Лайънъл Хорнинг се е превърнал в зомби, убил е Моли Ланкастър, а после е скрил тялото й. След това се връща във фермата и убива всички животни — мислеше на глас Ингрид. — Изглежда прекалено много за едно зомби, ако питаш мен. Те дори не могат да се придвижват нормално, какво остава…

— Освен ако…

— Какво?

— Помниш ли случая Фонтане? — попита Фрея. — Дванадесети век, Франция? Тогава живеехме там.

— Припомни ми.

— Фермерът Жан Фонтане. Убит случайно, след като конят му се изплашил и го хвърлил на земята. Вдовицата му дойде при мама, но тя отказа да го върне, защото е бил мъртъв от повече от едно денонощие. Тогава жена му се обърна към Ламбърт де Фуа.

Ингрид кимна, започвайки да си спомня. По това време Ламбърт де Фуа беше глава на техния ковен.

— Точно така.

— И той, глупакът, го върна от мъртвите, но естествено нищо не се получи. Всички мислехме, че Фонтане се е превърнал в зомби.

Ингрид въздъхна. Вече си спомни много добре. С възкресяването на Жан Ламбърт де Фуа наруши договора с Царството на мъртвите и предизвика недоволството Хелда.

— Не, това не беше истинският проблем.

— Точно така! Жан Фонтане не беше се превърнал в зомби. Хелда позволи той да се върне в света на хората, но като нещо друго. Като демон!