Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (34)

Глава трийсет и втора
Нощен крадец

Същата нощ Ингрид сънува романтичен сън. Той започна с усещането, че не е сама в леглото. Върху тялото си усещаше приятната тежест на друго топло тяло, което се опитваше да махне долната част на пижамата й. Объркана, тя се опита да я дръпне нагоре, но откри, че не може да помръдне. А неизвестният насилник продължаваше да я съблича. Усети как студеният въздух плъзва по кожата й. Ингрид не беше уверена какво точно се случваше в леглото й. И къде изчезна завивката й? Почувства ръката му върху устните си, опита се да се измъкне и да извика, но не успя. Не можеше дори да отвори очи.

Върху нея лежеше непознат мъж и я прегръщаше с топли и нежни ръце. Пръстите му притиснаха гърдите й и тя започна да се бори. Много бързо разбра, че не може да направи нищо и затова просто замря под него — неподвижна и безпомощна. След което той започна да прониква в нея, бавно и чувствено. Отново се опита да извика, но мъжът започна да я целува толкова нежно и страстно, че тялото й неволно започна да отговаря на движенията му. Съпротивата й беше преодоляна и самата тя вече не можеше да се съпротивлява на разбуденото си желание. Беше влажна, а той твърд и това я караше да се чувства прекрасно. Чувстваше се толкова добре под тежестта и движенията му, да прави любов с него, макар че това не беше истинска любов.

Най-накрая очите й се отвориха и тя успя да види лицето му.

Красиво, изискано лице с черна коса и очи с цвета на океанските вълни. И той стана невероятно силен… Ръцете му се увиха около врата й и започнаха да я задушават… Пръстите му се забиваха все по-навътре в плътта й, карайки я да се задъхва, докато той не спираше с движенията си в нея, стремейки се да я доведе до кулминацията… Това наистина се случваше… Килиан искаше да я убие… Усещаше как духът й се възнася над тялото й и блещука в мрака… Не, няма да го допусне! Няма да умре така!… Няма да позволи това да се случи… Събра сили, сви коляно и го ритна в гърдите… Това беше достатъчно, за да го извади от равновесие и той пусна гърлото й.

Ингрид отвори устни, за да изкрещи…

И се събуди.

Този път наистина беше будна.

Лош сън. В края на краищата, беше само един лош сън. Седна в леглото задъхана и трепереща. Беше сама и облечена, но гърбът на пижамата й беше мокър от пот. Само един сън! Просто един кошмар! Сънува, че Килиан Гарднър иска да я изнасили и убие. Сънят беше толкова реален, че тя все още не можеше да определи чувствата си, защото все още изпитваше и възбуда и объркване. Мислеше, че ще умре!

Какво се случи?

Видение? Предупреждение?

И тогава внезапно разбра.

Всичко застана на местата си. Странното държание на Фрея още от нощта на годежното парти, пламналите цветя, разрошената коса, мълчаливостта й, отсъствията й, останали без обяснение, пламналото й лице и разсеяността й. Ингрид се замисли за начина, по който се държеше Фрея цялото лято — замечтаният вид, разсеяността и объркването, които се сменяха с напрегнатост и нервност. Това не беше характерно за сестра й. С нея се случваше нещо. Или по-скоро й се беше случил някой. Също както преди. Разбира се, чак сега всичко придоби смисъл.

Стана от леглото си и се облече. Погледна към часовника — половин час след полунощ. Фрея все още не се беше прибрала, но знаеше къде да я намери. Двете бяха успели за кратко да разговарят, когато Фрея се върна от болницата. Ингрид също се разтревожи за Тайлър. Надяваше се лекарите да овладеят грипа и той да не премине в нещо по-лошо. Дори не можеше да си представи на Тай да му стане още по-зле! Независимо от това, че бе в принудителна почивка и не работеше в бара, Фрея не можеше да спре да го посещава, но сега като клиент. Ингрид не беше сред редовните му посетители, но нямаше нищо против такъв тип забавления. Дори беше наясно и с удоволствията, които доставят — приятна компания, вълнение от приятно приготвено питие, музика и комфорт. От време на време тя, заедно с колегите си от библиотеката, се отбиваха в „Норт Ин“ в петъчната вечер. Но откакто Табита забременя, а Хъдсън премина курса на лечение в клиниката за лечение на алкохолици и наркомани, барът се беше лишил от присъствието им. Влезе в пълното заведение и кимна на няколко познати лица.

— Какво мога да направя за теб, скъпа? — попита я Криси, върлинестата барманка, заметна през рамо парцала, с който бършеше плота и зачака.

— Нищо за тази вечер, благодаря ти. Аз търся…

Шумните възгласи от другия край на бара почти заглушиха думите й. Кристи само сви рамене с думите:

— Сестра ти е в страхотна форма. Но я предупредих, че ако не се вземе в ръце, аз лично ще й помогна — и прекара пръсти пред гърлото си в ясен жест. — Не пожела да ми обясни, но явно нещо се е случило. Освен това, цяла вечер пие текила.

Ингрид само кимна. Текилата беше отговорът на Фрея за всяко емоционално сътресение. Отново погледна към шумната групичка и я видя — тя обръщаше поредния шот и отговаряше на глупавите въпроси на подпийналите младежи, смучейки парченце лайм.

— Фрея!

— Ингее! Каквоо правиш тук? — попита Фрея изненадано. Всъщност, това дори я зарадва и затова я прегърна силно. Ингрид усети мириса на алкохол в дъха й и реши да не си губи времето напразно. Наклони се към нея и прошепна сърдито в ухото й:

— Имаш ли интрижка с Килиан Гарднър?

Фрея изтрезня моментално.

— И помисли, преди да отречеш — предупреди я Ингрид. Фрея мрънкаше и искаше да допие текилата си, но тя беше непреклонна. Затова сега и двете седяха в колата на път за вкъщи. Докато Ингрид шофираше, Фрея замислено гледаше през прозореца.

— Не отричам! — тонът на малката й сестра бе капризен. Естествено беше Ингрид да знае за връзката й с Килиан. Тя отдавна очакваше това да се случи и остана изненадана колко дълго време този път беше необходимо на по-голямата й сестра, за да разбере за тях двамата. А тя винаги разбираше за тайните й дори по-рано от самата нея.

Ингрид я погледна с крайчеца на очите си.

— Почувствах го!

— Ау! Не ми обяснявай повече! Присънил ти се е поредният кошмар, нали?

— Много меко казано — потръпна Ингрид, спомняйки си за ръцете му около врата си и тежестта на тялото му върху нейното. Леко тръсна глава, за да се избави от спомена. — Какво правиш, Фрея? Мислех, че обичаш Бран, че си влюбена в него! Нали казваше, че той „единственият за теб“, твоята „сродна душа“?

— Така е. Днес следобед казах на Килиан, че между нас всичко е свършено. Край! Скъсах с него, Ингрид — въздъхна Фрея.

— Добре! — хвърли кратък поглед към сестра си, внимавайки за трафика по пътя. — Знаеш, че е за добро, нали! Спомни си какво стана последния път, когато се омъжи.

Фрея замълча. Продължиха пътуването си в пълна тишина. Пътят изглеждаше тъмен и безлюден.

— Страхувам се — наруши тишината Ингрид. — Имах ужасен ден. Днес ме нарекоха вещица. Пред всички в библиотеката.

— Господи! — потръпна Фрея.

— Беше Корки Хатчинсън. Знаех си, че не трябваше да й давам този глупав възел. Тя нямаше да може да задържи съпруга си по никакъв начин! Дявол да го вземе! — Ингрид никога не ругаеше, но явно сега беше притеснена и разстроена. — Извинявай.

— Вината не е твоя — започна да я утешава Фрея. — Магията ти действа по друг начин. Твоите възелчета не убиват! Не са убили и Тод. Той се е самоубил, Ингрид! И причината все още не е ясна.

— Знам ли… — и тя прехапа долната си устна. — И на мен ми се иска да мисля, че не съм направила нищо, но бях разстроена. Тод искаше да разруши библиотеката… Ами ако аз не съм го искала, а все пак съм го направила? Измина толкова време откакто не съм правила магии. Ами ако съм объркала нещо? Ако не съм произнесла верните думи? — Ингрид почувства как коремът й се свива на възел. Ами ако неволно е направила черна магия? Точно както я обвини Корки. В подобни неща няма правила и ограничения. Винаги може да се случи нещо непредсказуемо. И може точно тя да е убийцата на Тод. Може би го е направила.

— Превръщаш се в параноичка! — раздразни се Фрея. — Ти не можеш да убиеш дори муха! Няма начин ти да си виновна за това, което му се случи.

— Но аз му бях много ядосана… И Корки — тя крещеше, а около нас имаше хора. Нарече ме вещица! И хората от града чуха това, Фрея! Те мислят, че аз практикувам магьосничество! Виждат как им действат амулетите ми!

— Е и какво от това? — сви рамене Фрея.

— Как какво? Забрави ли какво стана последния път, когато започнахме да използваме магията си, без да се крием?

Фрея започна несъзнателно да рисува върху запотеното стъкло.

— Сериозно ли говориш? И за това се тревожиш? Но тук е Норт Хемптън! И последния път, когато проверявах календара, той сочеше двадесет и първи век. Разбира се, хората могат да вярват, че си им помогнала и че си решила проблемите им, но смяташ ли, че те наистина вярват в магията? Няма начин, повярвай ми! Никой не вярва, че съществуваме! В безопасност сме! — възкликна Фрея. — Огледай се наоколо — светът принадлежи на науката и техниката, на компютрите и джаджите. Всички имат iPad, GPS и микровълнови печки. Дори не се вълнуват от смъртта, защото вярват, че могат да победят дори рака, ако в менюто им има тофу! Преди и сега не могат да бъдат сравнявани по никакъв начин, Ингрид!

— Надявам се да си права!

Фрея отвори прозореца, пускайки в купето океанския бриз.

— Разбира се, че съм права!

Ингрид рязко натисна спирачки и Фрея едва не удари главата си в предното стъкло.

— Извинявай — смутено отрони Ингрид. — Но имам да ти разказвам още нещо. Помниш ли, че мама спаси от смърт Лайънъл Хорнинг?

— Да. И какво за него?

— Ами, няма го — отвърна тя. Не можеше да повярва, че беше забравила за това. Толкова се стресна от обвиненията на Корки и нощния си кошмар, че забрави за посещението на Емили.

— Какво имаш предвид под „ами, няма го“?

— Ами дойде Емили и разказа, че Лайънъл е започнал да се държи много странно. Говорел за някаква пътека, която водела към върха и че той не принадлежал към това място. И как щял да си тръгне и да вземе няколко души със себе си.

— Какво?

— Знам, знам… Звучи така, сякаш той се превръща в зомби — въздъхна Ингрид. Също като Фрея и тя знаеше, че ако човешката душа е прекарала известно време в Царството на сенките, съществува рискът физическото тяло да не приеме възкръсването си, ако душата и тялото са били разделени известно време. Рядко се случваше, а и Джоана беше много добра в работата си. За съжаление, понякога мъртвите се завръщаха в света на живите само за да им вредят, превръщайки се в отвратителни зомбита.

— Мислиш ли, че той може да е направил нещо на Моли? — попита Фрея и потръпна.

— Наистина не зная. Мисля, че Лайънъл не е склонен към насилие. Но ако е попаднал при Хелда преди мама да отиде и да го спаси…

— От кога липсва той всъщност?

— От уикенда преди Деня на независимостта.

Същата нощ, в която беше изчезнала и Моли Ланкастър.

— О, господи!

— Има и още нещо — Ингрид спря да върти палците си и започна да оправя очилата си, плъзнали се надолу по носа й. Бързайки да намери Фрея забрави да си сложи контактните лещи. Затова сега носеше старите си очила с дебела, черна рамка, които я състаряваха. Не обичаше да ги носи, защото с тях приличаше на типичната суха библиотекарка от малкия град.

Фрея нетърпеливо се обърна към нея.

— Смяташ, че в Норт Хемптън има нещо по-лошо от свободно движещо се зомби?

Ингрид се опита да не изглежда глупаво.

— Веднага след празничните дни…

— Да?

— Имах посещение от една от Падналите.

Фрея се втренчи в нея.

— При теб идва вампир и ти не ми казваш? Защо?

— Защото не мислех, че е от значение — отвърна Ингрид. — Може би и защото бях смутена. И понеже не знаех как да я накарам да си тръгне, затова реших да й помогна. Помня правилата и зная, че не трябва да имаме никакви отношения с тях, но тя помоли за помощ и… аз й помогнах — нищо повече от това.

— Кога се видя с нея?

— Казах ти, точно след празниците. Отседнала в града за уикенда. Дори спомена, че те е видяла в бара в петък вечер.

Фрея се опита да си спомни. Нима не беше видяла вампирка в бара? Последният път, когато имаше контакт с Паднал, беше чрез момчето, което излекува в Ню Йорк миналата есен. Точно преди да се премести тук, в Норт Хемптън. Може би за кратко го бе видяла някъде отново… Да, точно така, тук в бар „Норт Ин“. Как се казваше? Оливър? В компанията на студена блондинка? Спомените й за онази нощ все още си оставаха мъгляви. Освен това, точно онази вечер започна връзката й с Килиан… Така че не се учудваше, че не им е обърнала особено внимание.

— И коя е блондинката? — попита Фрея.

— Азраел.

— Интересно… Значи така, Ангелът на смъртта идва в града ни и какво става? Изчезва едно младо момиче, а нашият кмет сам слага въжето на шията си.

— Но защо смяташ, че тя има някакво отношение към тях? — възрази Ингрид. — Знаеш, че Падналите са обвързани със собствен кодекс. На тях не им е разрешено да вредят на хората. И от много векове нямат участие в нито едно човешко убийство. Така че, в предположението ти няма смисъл… — Лицето й пребледня. — Чакай малко… Казах й за поправката Орфей… и за това, че трябва да жертва на Хелда друга душа, в замяна на онази, която иска да получи. А тя ми отговори, че е готова да го направи… — Ингрид изглеждаше ужасена.

— Мислиш ли, че може да е решила да прибере душата на Моли? Или на Тод?

— Всичко може да е станало — отвърна й Фрея. — Всичко е възможно след като наоколо се разхождат зомби и вампир. Сигурно следващото нещо, което ще ми кажеш е, че татко се е върнал вкъщи.

— Всъщност… — започна Ингрид, но след това прехапа устни. — Няма значение. — Надяваше се Фрея да не се досети. — Така или иначе, какво смяташ, че трябва да направим сега? — В такива моменти тя винаги се обръщаше към по-малката си сестра, разчитайки на това тя да поеме лидерството и да започне да действа. По своята същност Ингрид беше наблюдател — този, който изучава и анализира ситуацията. Обичаше да слага фактите на масата, но даваше възможност друг да взема трудните решения.

— Ами първо, ще навестим Азраел — отвърна Фрея, — а след това ще потърсим Лайънъл.