Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (33)

Глава трийсет и първа
Безизходно положение

Фрея гледаше как Килиан внимателно поставя телефона обратно. Не можеше да се нагледа както на красивия му профил, така и на ясно изразените мускули на гърба му. Постави длан върху кожата му. Просто не можеше да спре да го докосва. Прекараха цялата вечер, дарявайки си удоволствие един на друг, като опитваха нови и все по-възбуждащи варианти на така познатия любовен танц. За кратък миг Фрея се притесни, че Килиан изобщо не се умори и беше все така жаден за нея. Никога не беше срещала мъж, който да й е равен по възможности и издръжливост. Свършваха само за да започнат отново след няколко минути — невинно докосване с ръка или крак, допир или споделен дъх… и всичко се повтаряше отново. Фрея установи, че пак е гладна за него въпреки всички онези чувства, които той я накара да изпита в обятията му тази нощ. Кожата му беше гладка, когато я докосваше, както и всичко останало в него. Просто идеален — никакви неравности, недостатъци или белези — навсякъде имаше само кожа, покрита с равен златист загар.

Бяха в каютата на яхтата му „Дракон“. Съдейки по нахлуващата през илюминаторите ярка дневна светлина, сигурно беше много късно следобед. Кой ден е днес? Фрея изобщо не беше сигурна. Как само изтичаше времето в прегръдките на Килиан. Изобщо не забелязваше. Минутите и часовете й се изплъзваха и тя дори нямаше ясни спомени за това, какво правеха заедно, когато не бяха в леглото, разбира се. А точно постелята бе мястото, което Фрея мислеше, че няма да напуснат никога. Вратата се затваряше херметически, а те не бяха излизали от каютата няколко дни. Фрея дори успяваше да им приготви някаква храна с онова, което намери в хладилника в малкия камбуз. Но в каютата, вместо да мирише на пот, секс и готвено, въздухът беше чист и свеж. Като затвореше очи, Фрея дори усещаше аромата на смола и цъфнали полски цветя. Интересно, защо Килиан живееше на лодката, а не във „Феър Хейвън“, който определено разполагаше с достатъчно спални? Откакто пристигна, Гарднър-младши беше избрал лодката за свой дом.

— Кой беше на телефона? — попита Фрея, освобождавайки ръката си.

— Сестра ти — отвърна той, облягайки се на възглавницата с ръце под главата и замислен вид. Тъмен кичур коса падна на лицето му, закривайки едното му око и той нетърпеливо го отмести.

— Ингрид ли? Какво искаше? — изправи се на лакът Фрея и го погледна.

— Дадох й архитектурните планове на имението преди време, защото тя ги поиска за изложбата. Изглежда, чертежите са изчезнали — обясни й Килиан. — Тя не го каза направо, но съм сигурен че съм прав.

— Какво има в тези чертежи? Бран също пита за тях преди няколко дни — каза Фрея, издърпвайки нишка от чаршафа. — Ингрид му разказа, че е открила нещо скрито в дизайна на „ключовете“ върху чертежите. Някакъв код, който тя мисли, че почти е разгадала и който е свързан с някаква древна история. — Фрея се усети, че забърбори в старанието си да смени темата — не искаше да говори за Бран, когато е в леглото с Килиан.

Късно. Той повдигна вежди.

— Говорила си с Бран?

— Да, вчера — Фрея също се отпусна на възглавницата и дръпна чаршафа върху лицето си, в опит да се скрие.

— Хей! — повика я Килиан, опитвайки се нежно да махне плата.

— Не зная, защо съм тук! — поклати глава Фрея. Нямаше сили да го погледне в очите.

— О, не! Знаеш!

— Слушай, трябва да си вървя — Фрея се опита да го отблъсне и да се добере до дрехите си.

— Не си отивай! — Килиан започна да обсипва врата й с леки, галещи като крилца на пеперуда целувки, които наелектризираха всеки нерв в тяло й. — Ти току-що дойде!

Фрея имаше усещане за дежа вю. Нима не беше изпитала същите чувства с Бран преди време? А сега ги изпитваше с другия брат…

— О, Килиан, престани! Дойдох тук преди четири дни — и нежно отблъсна ръцете му.

— Обичам те — прошепна той, докато се накланяше напред и уютно наместваше главата си в рамото й. Ръцете му нежно покриха гърдите й и накараха топлината да облее цялото й тяло.

— Нямаш право да го казваш — заяви Фрея. — Казах ти! Нищо не може да се промени. Ще се омъжа за Бран през септември! — И прехапа устни.

— Не прави това с нас! — помоли се Килиан, обгръщайки раменете й.

— Няма никакво нас, Килиан! И никога не е имало!

— Дори не го казвай! — каза той с отчаяние и стисна раменете й.

— Спри, нараняваш ме! — извика Фрея. Сърцето й се късаше, неговото също. Толкова много го обичаше. Това чувство беше така дълбоко, трайно и укрепено в душата й, че бушуваше в нея с яростен бял пламък. Но е грешка! Знаеше, че е грешка! Знаеше, че тези силни чувства към него са грешни! Ако го беше срещнала първи… Само ако го беше срещнала… Сега е твърде късно. Двамата с Бран се откриха взаимно и тя даде обещание да се омъжи за него. Така беше редно и беше правилно. И тя щеше да постъпи по правилния начин. Не можеше да промени съдбата си…

Килиан се изправи и започна да крачи из каютата, закрил лицето си с ръце. Изглеждаше объркан, разтревожен и смутен.

— Фрея, моля те… — бе всичко, което успя да каже.

— Това беше грешка, Килиан. Голяма грешка — Фрея обу дънките си, дръпна ципа и навлече тениската си. Пъхна крака в гуменките и се изправи. — Много съжалявам, Килиан. Наистина. И ти казах още в самото начало, че идеята не е добра.

 

 

След като слезе от яхтата, Фрея изпита нужда да се разходи, за да проветри главата си. Не искаше да мисли за Килиан и затова просто безцелно се разхожда няколко часа. И се озова в центъра на Норт Хемптън, близо до полицейския участък — малка сграда в близост до кметството. И понеже вече беше тук, реши да попита дали няма някакво раздвижване по делото за изчезването на Моли Ланкастър. Или да предложи помощта си, като поговори с онези момчета например… Категорично отхвърляше мисълта, че коктейлът, приготвен от нея, има нещо общо с изчезването на Моли, но започваше да изпитва съмнения дали не се е получила някаква грешка в нейната магия. И затова искаше да разбере, дали може да помогне. Сигурна беше, че момчетата нямат нищо общо със случая на Моли, но бе сред малцината, които вярваха в невинността им. Останалата част от хората в града дори се ядосваха на градския прокурор, че обвинените младежи получаваха доста преференции, защото някои от тях произхождаха от заможни семейства.

В полицейският участък както винаги цареше пълен хаос.

— Привет, Фрея — приветства я с широка усмивка Джим Люис, един от патрулите и в момента дежурен. — Какво става?

— Минавах от тук и реших просто да отскоча и да попитам какво става със случая на Моли?

— Ами… нямам право да говоря за този случай.

— Не можеш или не искаш, Джим? Хайде, стига. Това съм аз! Нали помниш как ти помогнах да откриеш онзи крадец на велосипеди? — подмаза се Фрея.

— Зная, момиченце… Но сега случаят е различен.

— Какво става там? — попита Фрея, забелязала насъбраните полицаи около бюрото на Мат Нобъл. — Това Корки Хатчинсън ли е? Нима нещо се е случило с Тод?

— Наистина не мога да ти кажа, Фрея — Джим нетърпеливо потропваше с пръсти по бюрото. — А колкото до случая Ланкастър, ще ти кажа нещо: изглежда, че един от студентите смята да направи признания. Скоро ще има арестуван, можеш да ми вярваш.

 

 

Когато се върна у дома, Грациела буквално се хвърли върху нея на секундата, в която отвори вратата.

— Съжалявам, че те притеснявам, Фрея, но Тайлър…

— Остави притесненията, Грациела. Какво става?

Икономката им нервно мачкаше кърпата за прах, която държеше в ръцете си.

— Има много висока температура. От тази нощ. Може би трябва да го отведа в болницата, но ме е страх? А и Хектор не е вкъщи…

Фрея последва развълнуваната Грациела до техния дом в другия край на градината. Детската заемаше втория етаж. Стаята беше облепена с тапети с весели герои от анимационните филми, а етажерките бяха препълнени с детски книжки и играчки с различни форми и размери. Но сега войниците стояха струпани на купчина, марионетките лежаха неподвижни в кутиите си, а влакчето стоеше тихо и безмълвно върху металните релси. В леглото с формата на състезателен автомобил лежеше Тайлър. Приличаше на костенурка, завит с всичките тези одеяла. Фрея остана изненадана, когато видя промяната, настъпила у него за няколко дни. Беше отслабнал, а лицето му бе придобило мъртвешки цвят.

— Привет, момченце! — нежно каза Фрея, докосвайки с ръка челото му. То направо гореше. — Трябва да го заведем в болницата. Мисля, че няма какво да чакаме още. — И се обърна към Грациела. — Ще ви закарам.

Грациела сложи детето на задната седалка, обезопаси го и Фрея потегли.

— Всичко ще бъде наред, не се притеснявай. А и веднага ще се обадя на Джоана, когато се появи на линия — каза Фрея, докато шофираше по пустите улици на Норт Хемптън към болницата. — Обещавам — повтори тя, макар да знаеше, че не трябва да го прави. Нито тя, нито Ингрид имаха представа докъде се простират пълномощията на Джоана. Особено когато ставаше въпрос за някого, когото майка им обича.