Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (32)

Глава трийсета
Първият камък

На следващия ден Ингрид постоянно мислеше за тайната врата, която откри в балната зала на „Феър Хейвън“. Едва пристигна на работа и веднага изпрати съобщение на адреса, който беше наизустила. Изненада я снощното прекъсване на връзката и днес с нетърпение очакваше новините. Обикновено отговорът се получаваше на минутата, а вече измина цял час без отговор.

„Как си? Какво още успя да разбереш?“

Натисна бутона за изпращане и зачака. Екранът остана безмълвен. Реши да се върне към обработката на останалата част от чертежите на къщата семейство Гарднър и да ги подготви за обработка. Преди няколко дни хареса красиви дървени рамки, които се оказаха много по-евтини от онези, които използваха миналата година. И понеже сега в библиотеката се налагаха икономии, всяка спестена монета беше от полза. Странно! Чекмеджето, където обикновено държеше чертежите, се оказа празно. Ясно помнеше как вчера, след като се върна в библиотеката, прибра основния план на имението в папката при останалите и ги затвори отново в чекмеджето. Може би някои ги е преместил в конферентната зала? Не. И там нямаше нищо.

Сърцето на Ингрид се сви от лошо предчувствие. Побърза към компютъра си и започна да изпраща съобщение след съобщение на същия адрес:

„Привет, върна ли се вече?“

„Ехо…“

„Ако си там, моля те отговори.“

Видя, че съобщенията й се трупат едно след друго и отново никакъв отговор. Написа и последното:

„Случи се нещо неприятно. Чертежите изчезнаха, не мога да ги намеря.“

— Да си местил случайно чертежите ми? — попита тя Хъдсън, натискайки бутона за изпращане. — Нали знаеш, онези на „Феър Хейвън“, които приготвях за изложбата?

Хъдсън вдигна глава от компютъра си и свали слушалките от ушите си. Прокашля се и отвърна:

— Не. Не съм ги докосвал дори. Може би Таби знае нещо?

Табита също не знаеше, както и Кейтлин, която се върна на работа след грипното си заболяване. Както винаги, преди да си тръгне вчера вечерта, Хъдсън заключи вратата и активира алармата. Дотук нищо притеснително — алармата не се беше активирала и освен изчезналите чертежи нищо друго не липсваше. Не че в библиотеката имаше някакви ценности.

Ингрид се обади и разпита дори фирмата, която почистваше библиотеката. Предишната нощ те също не бяха забелязали нещо необикновено. Върна се в склада и отново провери чекмеджето — пак празно! Провери пощата си. Отново нямаше отговор. Чертежите бяха изчезнали, а помощникът й беше неоткриваем. Остана да провери още една нишка. Вдигна телефона и набра номера на Килиан Гарднър.

— Ало — дочу тя съненият му глас.

— Килиан… здравей. Аз съм Ингрид Бошан.

— Здравей, Ингрид — изглежда той още не можеше да се разсъни. — Какво мога да направя за теб?

— Събудих ли те? Извинявай, Килиан, но понеже вече е ден и… — тя се почувства неудобно и спря.

— … И ти искаш да ме питаш за? — отвърна той дружелюбно.

— Извинявай, беше глупава забележка от моя страна. Денят беше напрегнат и аз… Обаждам ти се за чертежите на „Феър Хейвън“, които ми донесе. Съществува ли някаква вероятност да си си ги взел обратно?

— Защо да ги вземам? — този път гласът му прозвуча по-бодро. — Аз сам ти ги дадох. Нещо е станало с тях ли?

— Не, не… Не се тревожи — Ингрид поклати глава енергично, сякаш Килиан можеше да я види. Нямаше нужда да всява паника. — Мисля, че някой от колегите ми ги е преместил на друго място. Извинявай, че те обезпокоих.

— Нека това не те притеснява — отвърна Килиан.

Ингрид затвори. Сърцето й радостно се разтуптя. Сканираните файлове! Та нали беше сканирала всички чертежи — лист по лист и ги бе запазила в компютъра си. Всички тези „ключове“ и скрити символи трябва да са тук. Започна да търси и след малко започнаха да я обземат все по-лоши предчувствия. Всички сканирани чертежи също бяха изчезнали!

Ингрид се опита да остане спокойна. Кой би откраднал чертежите? И кой би изтрил всички файлове от нейния компютър? И защо? Въпросите, които си задаваше бяха прекъснати от Хъдсън, който буквално влетя в стаята. Вратовръзката му бе развързана и изглеждаше доста разрошен.

— Мисля, че трябва да дойдеш в читалнята. Всичко изглежда така, сякаш Корки Хатчинсън внезапно си е загубила ума.

Ингрид последва Хъдсън до читалнята, където на мястото за връщане на книги завари подпряна известната репортерка. Тя имаше безумен вид, а облеклото й — горница на пижама и увиснало долнище — изключително точно отговаряха на истеричното й състояние. Още щом я видя, Корки насочи към нея пръст, лакиран в яркочервено и се разкрещя:

— За всичко е виновна тя!

— Какво става? — попита Ингрид. Библиотеката беше пълна с майки с деца, тийнейджъри, вечно струпани около компютрите, и редовни читатели около рафтовете със списания. Мат Нобъл, който тъкмо влизаше, носейки книги за връщане, се втурна да й помогне.

— Тя е виновна! Тя го направи! — продължи да крещи Корки. — Накара ме… да сложа този възел под възглавницата на Тод! И той не можеше да спи… държеше се странно… Тя му направи нещо!

— Корки, успокой се! За какво говориш? — приближи се Мат и обгърна раменете на крещящата жена, която сякаш всеки момент щеше да се нахвърли на Ингрид.

— Тя е вещица! Тя го направи! Тя направи така, че това да се случи! С черната си магия и глупавите си възли! — продължаваше да крещи Корки.

— Много съжалявам… но моите възли нямат такова влияние — отвърна Ингрид и поклати глава. Всяка част от тялото й трепереше, но тя се опитваше да запази спокойствие.

Мат я погледна въпросително.

— Почакай малко… За какво говори тя? Какво отношение има това към черната магия?

— Тод се обеси! И е завързал същия възел като този! — едва ли не изсъска Корки, държейки кафявия възел, който Ингрид й беше дала преди месец.

— Какво става? — попита Ингрид, поглеждайки към Хъдсън с молба за помощ. Хората започнаха да се събират около тях, гледайки я с любопитство и страх. Проблесна спомен от миналото, когато тълпата я беше притиснала на площада в една друга чудесна сутрин. И я бяха притиснали точно така, както сега в библиотеката.

— Сякаш не знаеш? Намериха тялото му тази сутрин! Тод се е обесил! В някакъв долнопробен хотел на шосе 27! — извика Корки.

Ингрид ахна.

— Вярно ли е? — попита тя Мат.

Той кимна утвърдително.

— От хотела са се обадили на 911 тази сутрин. Полицаите все още са там — след което се обърна към Корки. — Хайде, успокой се! Нека да те съпроводя до управлението. — Мат погледна Ингрид с дълъг, изразителен поглед и поведе журналистката към изхода.

— Господи… ама че луда! — подхвърли Хъдсън, тръгвайки към вратата. Забеляза, че в библиотеката някои я гледаха скептично, а други с открита враждебност. — Добре ли си?

Ингрид кимна, въпреки че не беше вярно. Първо, бяха изчезнали чертежите на „Феър Хейвън“, след това спряха да идват отговори от този, който беше разгадал единия „ключ“, а сега я обвиняваха в… какво? Дори не разбра в какво точно, но не можеше да се отърси от думите и обвиненията на Корки.

Табита я потупа приятелски по гърба.

— Не се притеснявай, никой няма да я слуша! — каза тя уверено и продължи — Загубила е съпруга си и не знае какво говори.

Имаше само шепа жени, дошли при нея с проблемите си по време на обедната й почивка. Обикновено бяха много повече и това накара Ингрид да се почувства зле. Опита се да не мисли повече за това, но не успя. Защото имаше нещо в думите на Корки, които изрече тя по-рано. Какво каза точно? Черна магия? Че тя е магьосница, че е вещица?

Помисли си за Фрея. Сал просто й беше забранил да прави коктейлите си и я беше накарал да си вземе почивка. А от днес нататък всички в Норт Хемптън нямаше да свалят очи от тях. Почувства студените тръпки по гърба си. Вече го преживя веднъж и знаеше как свършва.

Някога в Масачузетс Ингрид имаше клиника и процъфтяваща практика. Тогава тръгнаха слуховете и заваляха обвиненията. Но сега времето е друго, опитваше се да се убеди тя. Може би никой няма нужда от помощта й, защото на хората всичко им е наред. Наистина. И ако Ингрид повярваше в това, то все едно изграждаше мост, върху който можеше да стъпи. Хълмът на обесените го нямаше, но сянката му оставаше. Не беше толкова глупава да си мисли, че онова, което се е случило веднъж, не може да се повтори отново.

А денят все още не беше свършил! Преди да затвори библиотеката, при нея дойде още един посетител — Емили Фостър — бледа и трепереща.

— Ингрид, ще ми отделиш ли минутка? Трябва да говоря с теб.