Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (30)

Глава двайсет и осма
Тайната врата

Ингрид огледа празната бална зала в „Феър Хейвън“ и с наслада протегна крака. Когато летеше, мускулите й винаги се схващаха, особено когато беше във формата на грифона Оскар. От същото се оплакваше и Фрея, когато приемаше формата на котарака Зигфрид, а Джоана — на гарвана Гили. Оскар беше част от нея и затова тя лесно можеше да приема формата му, но го правеше изключително рядко и то само когато го налагаха особени причини. Още по време на празника по случай годежа на Фрея, Ингрид забеляза, че горните прозорци на балната зала са винаги отворени. И сега, преди разсъмване, предполагайки, че всички в къщата спяха дълбок сън, влетя през единия от тях. Можеше да вземе и летящата си метла, но си спомни неразумната постъпка на Джоана от преди няколко дни. Тя беше забелязана и в новините съобщиха за НЛО, видяно над града им. Затова Ингрид предпочете много по естествен начин на придвижване — във формата на животно. Вещиците имаха много начини за придвижване, но Ингрид предпочиташе най-естествения — да се издигне във въздуха и да полети към небесата, докато магията й поддържаше тялото й високо над земята. Летящите метли използваха като център за равновесие при приземяване, като котва, която ги задържаше на земята.

Вече влязла, Ингрид изпрати съобщение по електронната си поща.

„Вътре съм.“

„Добре. Носиш ли чертежите?“

„Да.“

„Чудесно! Иди в центъра на балната зала и погледни за нещо различно.“

Беше прав. Имаше нещо различно в знака, изобразен на чертежа. Приличаше на малък диамант, чиито страни сочеха към стените. „Ключът“ беше обкръжен от странни калиграфски символи. Една от страните на диаманта изглеждаше крива. Това можеше да се дължи на небрежна грешка на художника, но Ингрид се вгледа внимателно. Върхът на диамантът в този ъгъл беше само малко по-дълъг от останалите, но ясно сочеше десния ъгъл на чертежа. Тя вдигна поглед и бързо откри нужните стена и ъгъл. Беше вълнуващо да усети как един абстрактен чертеж на едно пространство прави връзка с действителността.

„Намерих стената.“ — написа тя.

„Почукай върху нея и ми опиши звука.“

Като режисьор тя почука по стената, която издаде тежък и кух плътен звук.

„Звукът е кух и кънтящ, сякаш зад нея няма нищо.“

Ингрид знаеше, че обикновената стена издава по-плътен и по-тежък звук.

„Какво да направя сега?“

„Погледни какво има зад стената.“

Ингрид излезе и след малко се върна с железен лост, който намери в гаража. Заби острата му част в ъгъла и от стената се посипаха парченца мазилка. Реши, че по-късно ще приложи едно от заклинанията на Джоана — за възстановяване на поражения по стени. Но сега трябваше да разбере какво има зад нея. Не трябваше да мисли за пораженията, а да открие онова, за което беше дошла.

Опита се да забие острата част по-навътре, но след малко повече от сантиметър лостът опря в нещо. Ингрид натисна дръжката и част от мазилката с размер по-голям от този на бейзболна топка падна на пода. Тя го повдигна и го разгледа. За реставрирането на стените на стара къща като „Феър Хейвън“ трябваше да се използват съвременни методи и материали. Циментът трябва да е нанесен на слоеве върху метална мрежа. А мазилката, която беше в ръцете й, бе груба, с песъчлива структура и следователно много по-стара. Остави я на пода и коленичи до дупката, която направи. Около неравните краища се виждаха остатъци от боя, външният слой на която приличаше на гъста метална емулсия с наситен тъмен оттенък, характерен за боите с оловна основа. Но под лъскавия слой, докъдето бе влязла острата част на лоста, се виждаше и още нещо. Започна да сваля останалата мазилка, докато не видя онова, което бе зад нея.

Част от врата. Не се виждаха панти или дръжка, но Ингрид разпозна формата веднага. Напуканото дърво издаваше слаб аромат на смола. Когато вдъхна чистия му аромат, се пренесе в дълбокото минало.

Мислите й бяха насочени към забравено място, което се възприемаше по скоро като легенда или измислица, отколкото действителност. Спомни си какво каза на младата вампирка. Ти самата си мит! Но те всички бяха тук — живееха, дишаха и се разхождаха в средния свят така, както го правеха и хората в техния. Едновременно си приличаха и се различаваха от тях.

Ингрид докосна нежно боровото дърво, след което отново взе чертежа. Вратата стигаше от пода до тавана, цялата обвита в сложен дизайн. Имаше и инструкции за майстора, който трябваше да я изработи — щеше да му отнеме години, за да изобрази отделните форми върху дървото. А орнаментът, който сега видя, съвпадаше с малките декоративни форми около всеки от „ключовете“.

Направи няколко снимки с телефона си, след което ги изпрати на адреса на своя помощник.

„Виждаш ли това, което виждам и аз?“

„Да. Подозирах, че е това.“

„Какво е?“

„Не сега. Ще ти обясня по-късно. Първо се махни оттам.“

Ингрид замахна с вълшебната си пръчка и промърмори заклинанието, което мигновено възстанови стената. Не беше толкова изкусна, колкото Джоана във възстановяването на първоначалния вид на нещата, но вълшебната пръчка помогна. Тъкмо свърши, когато дочу стъпки, които бързо приближаваха. Прие образа на Оскар и излетя през прозореца точно в секундата, в която Килиан Гарднър влезе в празната бална зала.

— Има ли някой тук? — извика той. — Чух, че има някой! Покажи се!

Ингрид отлетя, но сърцето й продължи да тупти забързано в гърдите. Беше толкова близо. Каква беше онази врата и накъде водеше? Подмина острова, мислейки си за Забраната, от чието налагане семейството й страдаше в продължение на хилядолетия. За разрушения мост между световете и за изчезналия си брат… Какво имаше зад онази врата? Нейният помощник знаеше. Значи, тя също щеше да го открие. Скоро.