Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (28)

Глава двайсет и шеста
Вихърът се завърта

Седмица, след като Фрея взе принудителна отпуска, Ингрид започна да обмисля дали да не напусне библиотеката. Но какво щеше да прави без работата си? За нея, ако работата беше непоносима, всичко останало също губеше смисъл. Нямаше „домашен живот“ и затова й липсваше компанията на буйната й сестра. Преди Фрея да срещне Бран, Ингрид разчиташе на сестра си за киновечерите или на вечерята им заедно. Но покрай ангажимента с годежа си Фрея почти не се прибираше вкъщи, дори при отсъствията на Бран от града или пътуванията му по света. Странно, помисли си Ингрид. Знаеше, че Бран липсва на Фрея, но страните на сестра й розовееха, погледът й беше замечтан и тя се прибираше чак на сутринта, независимо дали Бран е в града или не е. Може би те правеха… как се казваше сега? Секс по телефона? Ингрид повдигна рамене. В последно време Фрея изглеждаше без настроение и развълнувана. Дали най-накрая раздялата не й беше оказала влияние?

А що се отнася до това, къде отиде Джоана, Ингрид не се осмеляваше дори да предположи. Майка й се намираше там, където явно липсваше телефонна връзка, защото всичките обаждания на Ингрид до нея попадаха на гласовата й поща. Винаги можеше да използва други начини, за да определи местоположението й или да изпрати грифона си Оскар да я потърси, но всъщност разбираше, че така Джоана защитава правото си на личен живот.

Ингрид никога не се почувства самотна, докато в библиотеката имаше толкова книги за четене, толкова приятели и работа, която очакваше с нетърпение всяка сутрин през последните седем години. Знаеше и това, че майка й смяташе, че тя си губи времето, уменията, интелекта и всичко останало, работейки в библиотеката на малкия град, докато Фрея намираше всичко това за невероятно отегчително. Но за Ингрид библиотеката се превърна в роден дом. Макар че през последните няколко седмици влизаше с натежало сърце в нея. Започваше да се чуди, дали майка й и сестра й не бяха прави. Може би трябваше да се откаже. Практикуването отново на магията беше върнало вълнението и целта в живота й. А може би тя не трябваше да го прави в библиотеката. Би могла да отвори собствена Клиника за нетрадиционна медицина в подходяща сграда с офис и регистратура. Имаше толкова много неща, които можеше да направи с магията си освен избавянето от нощните кошмари и оказването на помощ при зачеването на деца.

След Деня на независимостта Ингрид с радост забеляза, че в настроението на хората се прокрадва все по-малко сребриста тъма. Може би изчезваше от града също като неизвестното петно, което според последните репортажи не само че не се разпространяваше повече, а дори се свиваше. За съжаление, обаче, късен репортаж потвърди появата на същото петно в океанските води недалеч от Аляска.

Както и всеки друг ден Ингрид паркира колелото си на обичайното му място и го заключи. Велосипедът на Хъдсън вече беше там. Вратата беше отворена, осветлението — включено, а библиотеката изглеждаше блестяща и подредена.

— Добро утро — поздрави весело Ингрид и се запъти към бюрото си.

— Добро да бъде — прозявайки се отвърна Хъдсън.

— Привет, Ингрид! — добави Табита с усмивка. Беше бременна във втория месец, но се наслаждаваше на всичко, свързано с новото си състояние — от сутрешното гадене и невъзможността да хапне нищо друго освен чай с крекери, до леко подпухналото си лице.

От страна на Кейтлин нямаше нищо друго освен пълна тишина. Ингрид нито й обърна внимание, нито дори се разтревожи, защото не гореше в очакване на драматичната част на любовната среща. Миналата седмица трябваше принудително да изтърпи непрестанното бърборене на Кейтлин за това, как с Мат плануваха далечен романтичен уикенд със закуска този месец в Мартас Винярд^[1]. Кейтлин сподели с Хъдсън и Таби подробности за бельото си, чаршафите, шампанското… Хъдсън се забавляваше, докато измисляше модел на бански за Кейтлин, едва прикриващ зърната на гърдите й, а Табита даваше сериозни указания за използване на лубриканти и разни други еротични приспособления — от белезници, вериги и метални пръстени, до електронни играчки и приспособления.

Права беше да мисли за напускане. Или трябваше да уволни Кейтлин, за да може да остане? Определено нямаше да успее да изкара още един подобен ден в офиса в такава обстановка. И защо всички са едва ли не заети с изпращането на тази лекомислена девица в любовна нирвана, радостно размахвайки презервативи вместо знамена?

Когато Кейтлин излезе от стаята, Ингрид написа на Хъдсън: „Какво става с нея?“

Той се обърна с насмешка на лицето. Направи й знак да затвори вратата и прошепна:

— Още ли не си чула?

— Да чуя какво? — попита Ингрид.

— Романтичният уикенд в Мартас Винярд не се е състоял!

— Какво каза току-що?

— Ти май си си тръгнала по-рано вчера…

— Явно!

Табита погледна през рамо, след което започна:

— Мат дойде вчера следобед, както обикновено. Видях ги да спорят, а после той се качи на колата си и си тръгна. Попитах я какво става, а тя отговори, че всичко е свършено. Мат е отменил резервацията им, защото трябвало да работи по случая с изчезналото момиче, ти знаеш, Моли Ланкастър. Съжалявал, но между тях не се получавало въпреки усилията му. Не изпитвал чувства към нея.

— О, боже — успя само да пророни Ингрид.

— Представяш ли си?

— Горката Кейтлин! — Ингрид наистина изпитваше съжаление към момичето. Макар и малко. Знаеше колко е трудно, когато харесваш някого, да разбереш, че той не те харесва.

— Между другото, Кейтлин смята, че той е излъгал. И че в живота му има друга жена. Помниш ли концерта? И нощта, която трябваше да стане най-щастливата в живота им? Още тогава й е обяснил, че иска да почакат и се надява на друг момент, който да остане особено запомнящ се за тях. И тогава е предложил да отидат в Мартас Винярд. Но го е отменил — продължаваше Табита.

— Значи… те не са… — и Ингрид дори леко се наклони напред.

— Не, не са! — намеси се Хъдсън разочаровано. — Изглежда, че в нашия офис аз съм единственият, на когото му върви в това отношение, тъй като Таб се страхува „да не навреди на бебето“. А и моят Скот не ми се сърди за забележката, която му направих преди няколко дни, че не успява дори да си свали боксерките.

— Ако питате мен, Кейтлин и Мат изобщо не си подхождаха — сподели Таби, поглаждайки корема си, който леко беше започнал да се закръгля.

— Ш-ш-шт! Връща се! — предупреди ги Хъдсън. Ингрид се престори на вглъбена в чертежите, докато останалите се върнаха зад компютрите си.

 

 

И внезапно денят за Ингрид се оказа много по-светъл. Жените, дошли при нея през обедната й почивка за съвети, получиха различни амулети. Тя не само избави всяка от болките и тревогите й ами едва ли не ги облъчи с радост и весело настроение. Нещо, което липсваше в магиите й до сега. Амулетите й имаха аромат на орлови нокти, заклинанията й сякаш искряха в злато, а всеки възел бе перфектен, като безценно произведение на изкуството.

— И това, ако не е Малката Мери Саншайн^[2] — подразни я Хъдсън. — А тази сутрин изглеждаше така, сякаш беше готова да пиеш отвара от бучиниш и да приключиш сметките си с живота.

— Тихо — отвърна Ингрид. — Дори нямам представа за какво говориш! — Опита се да запази сериозното си изражение и се върна на бюрото си. Компютърът й сигнализираше за получено съобщение.

„Мисля, че зная какво е означено със символите от чертежите и какво означават те.“

„?“

„Но първо имам нужда да направиш нещо за мен.“

„?“

„Можеш ли да отидеш във Феър Хейвън? Вътре в къщата?“

Ингрид се поколеба, но след няколко минути изпрати кратък и ясен отговор:

Да.