Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (24)

Глава двайсет и втора
Дългият път към дома

Колкото и храброст да притежаваш, понякога не можеш да се пребориш сам с опасността. Затова, когато се върна вкъщи, Джоана без да се бави се отправи направо към спалнята си и започна да приготвя багажа си. Нямаше представа как ще завърши пътуването или колко дълго ще продължи. Ясно беше само едно — разполагаше с ужасно малко време и с надеждата, че след толкова години раздяла той ще се съгласи да й помогне. В края на краищата и двамата носеха отговорност както за техния свят, така и за онези, останали от другата страна на моста.

Замисли се върху годините през които живя тук. Беше й болно да признае, че семейство Бошан с цялата им история, гордост и магически умения не можеха да се похвалят с нищо, освен с един рушащ се дом и син в затвора. Джоана притежаваше стил и вкус, които, съчетани с манията й за промяна и подобрения в собствения й дом, подлагаха къщата на постоянни ремонти. Въпреки че притежаваше изискани украшения (особено се гордееше с чифт обици, украсени с редки перли, които носеше при особени случаи), тя се беше оказала неудачница за всички важни неща в живота. Подведе сина си и мъжа си. Не можа да спаси детето си, когато светът бе млад и не прости на съпруга си, когато същото сполетя и дъщерите й. Изминалите години не бяха преминали щастливо и тя беше твърдо решена да поправи това. Щеше да се постарае да поправи поне част от тази несправедливост.

— Мамо? Какво правиш? Нима заминаваш някъде? — без очилата си Ингрид примигваше по-начесто. Облечена в бял пенюар и с разпилени по раменете светли коси тя изглеждаше по-млада, отколкото беше в действителност. И Джоана за кой ли път съжали, че дъщеря й не носи косата си пусната — така изглеждаше още по-млада и по-свободна.

— Само за малко — отвърна тя, сгъна пуловера си и го подреди в куфара.

— Не отговори на въпроса ми! — укори я Ингрид.

— Ще бъде по-безопасно за всички, ако не знаете къде отивам и защо — отвърна Джоана, прибирайки вълшебната пръчица в джоба на наметалото си. Надяваше се да спести на дъщерите си болката, която щяха да изпитат, ако от пътуването й не излезеше нищо. По-добре е да ги остави в неведение. Те така и така тъгуват по баща си и искат той да се върне. Разбира се, че знаеше за това. Джоана осъзнаваше, че именно тя разби семейството, като начерта линията, разрушила целостта им. Между другото, нямаше нужда да се самосъжалява, защото не можеше да промени миналото. И затова се опита да смени темата.

— Как беше Вагнер?

— О… — Ингрид вдигна рамене. Нейната по-голяма дъщеря, помисли си Джоана, беше много недоволна от нещо. Съжали, че не може да я успокои — просто Джоана не беше такава майка, а и Ингрид не беше такава дъщеря. Баща им беше този, който умееше да го прави. Говоренето и изслушването бяха неговата емоционална подкрепа: първо към баща си се обръщаха, когато им се струваше, че сърцата им са разбити или просто когато искаха да споделят някаква новина.

— О, добре… Ами, приятно пътуване, мамо, накъдето и да си се отправила — промълви Ингрид.

Джоана я прегърна с думите:

— Пази се, скъпа. И ще внимаваш за Тайлър, нали? — Не беше по силите й да се сбогува с детето, затова като страхливка реши да се измъкне посред нощ и да избегне тази мъчителна част. Ако има късмет, скоро щеше да се върне. Налагаше се да замине само защото трябваше да спаси града и всичките му жители.

 

 

Дан Джеродс и семейството му държаха единственото такси в града и той я чакаше пред къщата в автомобила си — старичък буик, чиито седалки миришеха на пури. Джоана се качи отпред и сложи на коленете си очуканата си пътническа чанта, а в краката си — клетката на Гили.

— Къде отиваме, госпожо Бошан? — попита Дан.

— Към гарата. И побързай, моля те.

— Оставете това на мен.

— Как вървят нещата? — попита тя. Дан много й харесваше. Беше приятен млад човек, който при нужда винаги беше насреща. Сега обаче пръстите му толкова силно стиснаха волана, че кокалчетата им побеляха.

— В момента изобщо не е добре — отвърна той. — Аманда е в болница. Извинявай, че те натоварвам с проблемите си. Но много съм притеснен за нея.

— Не се извинявай. Съжалявам да го чуя. Какво се случи? Мога ли да помогна с нещо?

— Пипнала е някакъв вирус — отвърна Дан. — Докторите казват, че са наблюдавали разпространяването на такъв вид зараза и преди. Успокояват ме, че ще се оправи, но в момента е включена към апарат за изкуствено дишане.

— Непременно ще я посетя, като се върна — обеща му Джоана и докосна ръката му в знак на съчувствие. — В добри ръце е, Дан. Лекарите няма да се откажат да се борят за живота й.

Понеже в Норт Хемптън влаковете нямаха спирка, продължиха към най-близката гара в Монтоук, която изглеждаше пуста. Наближаваше полунощ и Джоана трябваше да убеждава Дан да си тръгне, докато той се притесняваше за безопасността й.

Най-накрая експресът за Ню Йорк спря на перона. С него Джоана трябваше да достигне до северната дъга на метрото и оттам — да тръгне за Ню Хейвън. Докато изчакваше слизащите пътници, забеляза млада и симпатична двойка да спорят. Девойката явно беше раздразнена, а момчето се опитваше да я успокои. Джоана долови част от разговора им и разбра, че е сгрешила — не бяха двойка, а бяха просто приятели.

— Само си губим времето! — сърдеше се момичето. — Трябва да се върнем в Кайро. Изобщо не съм сигурна, че ще успея да намеря града — има някакво защитно заклинание около него.

— Но ти самата каза, че те биха могли да знаят нещо. Онези Древните, които ти помогнаха. Освен това, ние опитахме веднъж и не успяхме. Няма какво да правим в Египет, ако не можем да открием информацията, която ни е необходима. И имам усещането, че ще ни провърви — нещата никога не са толкова безнадеждни, колкото изглеждат — заключи младежът.

— Какво сте ни зяпнали? — внезапно попита момичето, обръщайки се към Джоана.

Тя се напрегна. До този момент не беше забелязала нищо особено в момичето, защото от много дълго време не се беше срещала с Паднали.

Девойката се втренчи в нея с високомерно презрение, сякаш разбирайки, че старата вещица знае коя е тя в действителност и проблесна с острите си зъби.

Арогантно малко изчадие. Джоана се намръщи. Най-оскърбителното в ситуацията беше, че те се лишиха от много неща вследствие на Забраната, докато на Падналите се разрешаваше да използват своите свръхестествени способности, без Съветът да им налага някакви ограничения при използването им. А от това болеше. Запита се какво беше довело момичето вампир и нейния човешки спътник в Норт Хемптън. Не се усъмни дори за секунда, че точно това е градът, който двамата търсеха. Освен това не приличаха на двойка, дошла в този край да търси развлечения в навечерието на празничния уикенд. Но момичето грешеше. Върху града нямаше защитно заклинание, защото то би могло много лесно да бъде отстранено. Затова, когато преди много години се установиха тук, решиха да направят дезориентиращи „джобове“, образували се при рухването на моста. Норт Хемптън беше разположен на място, което е много особено във Вселената — нито „тук“, нито „там“, а извън пределите на времето. И всичко това се дължеше на факта, че градчето бе много близо до „шева“ на двете граници.

Момичето продължи да гледа гневно Джоана, докато момчето не я дръпна за ръката и не я поведе към отсрещната страна на улицата.

— Мими, хайде! — настоя младежът. След което се обърна към Джоана и каза: — Извинете приятелката ми, тя не е на себе си — и продължиха да се отдалечават.

Джоана въздъхна и се качи на влака. Искаше й се да полети, но този път трябваше да бъде много внимателна с желанията си. Само това оставаше — още едно НЛО да се появи в небето над Норт Хемптън! Намери мястото си и качи багажа си на горния рафт. В купето нямаше никой и тя с удоволствие полегна, изпънала удобно крака.

След векове на раздяла, Джоана Бошан отиваше да се види със съпруга си.