Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (20)

Глава осемнайсета
Застъпник на загубена кауза

Джоана не знаеше защо дъщеря й беше обещала това чудо. Знаеше, разбира се, че Ингрид е устроила нещо като свой кабинет в библиотеката, където раздаваше на жените магически амулети и талисмани, докато Фрея предлагаше магическите си напитки в новото меню на бар „Норт Ин“. Действията и на двете нарушаваха Забраната, но Джоана не намери сили в себе си да им се скара или да ги смъмри и да поиска да спрат с това. И понеже случайно подслуша разговора им онзи ден осъзна, че и тя самата не беше толкова невинна в съблюдаването на същата тази Забрана. Оказа се, че съседи са видели НЛО в небето над града, когато Джоана припряно излетя върху метлата си, за да спаси Тайлър. Значи не беше успяла да се скрие в облаците толкова бързо, колкото си мислеше. НЛО — ама че смешно! Но пък от друга страна успя да излети без труд, което означаваше, че всъщност не е толкова дебела, нали така?

Отначало заяви на Ингрид, че няма начин да го направи и че използването на сериозна магия е просто немислимо. Все още не се беше успокоила от невинния си опит да съживи тревата на пясъчния хълм. През нощта често й се струваше, че пълзящите растения се обвиват около тялото и краката й, запълват устата й и я задушават. Затова Джоана провери „шева“ между двата свята и откри, че на места е доста поизносен. Разбира се, не спомена нищо за това на дъщерите си — не искаше да ги тревожи, преди тя самата да разбере какво точно ставаше.

Да съживиш оловните войници или да поправиш изгорелия пай е дреболийка, в сравнение с това да „Възкресиш Лазар“^[1] — каквато беше молбата на голямата й дъщеря. Това си е възкресение и да, тя е върната на Земята точно с тази цел. Но всичко беше останало в миналото. Забраната сложи край на това. О, и освен това съществуваше и Договорът на мъртвите, което изобщо не трябваше да се пренебрегва — не може безнаказано да се навлиза в територията на Хелда. „Кесаревото — кесарю“^[2] — само това е начинът. Нека предположим, че Лайънъл технически е още жив и не се е превърнал в зеленчук, както твърди доктора. Джоана потръпна от използването на този термин и й се прииска хората просто да спрат да го използват. Да мислят за човек, като за някакво примитивно растение според нея беше доста… унизително. Знаеше, че думата се използва, с цел да се намали болката на семейството от загубата. Така или иначе близките трябваше да го пуснат да си отиде, защото любимият човек вече не е същият, какъвто е бил преди.

Но Ингрид продължаваше да настоява, а положението се превръщаше в ужасяваща история. Емили, която рисуваше великолепните морски пейзажи, която им носеше красиви бежови яйца от нейните кокошки и прясно мляко от нейната крава можеше да бъде изритана от дома си и то от роднините на мъжа й. Джоана определено беше наясно със ситуацията. Нито една свекърва не харесваше съпругата на своя драгоценен син, защото според нея на света не съществуваше жена, достойна за него. Странното е, че никой не смяташе дъщерите за безценни. Всъщност, нищо не се е променило през изминалите столетия. И днес жени като Емили, Ингрид, Фрея и Джоана няма на кого да се опрат, освен на самите себе си. Мъжете са страхотни, когато са наоколо, но техният огън гори много ярко и живеят много близо до слънцето. Я виж какво се случи с нейния син и със съпруга й. Изчезнаха. Накрая жените винаги оставаха сами. Джоана се съгласи да направи за Лайънъл всичко, което беше по силите й, и то изключително заради Емили.

Отдавна се чудеше дали опитът й да провокира Съвета няма да е добра идея. Предстоящата сватба на Фрея я изпълваше с оптимизъм. И ако капризната богиня на Любовта плетеше възлите си по пълнолуние в нощта преди есенното равноденствие (а уикендът преди Деня на труда, който в градчето празнуват на първия понеделник от септември, съвпада точно с тяхното старинно тържество — не, че не им е забранено да го празнуват), може би все още има надежда, че нещата тук най-накрая ще се променят.

И ако Джоана наистина откликне на молбата на Ингрид, трябваше да бъде добре подготвена. Така или иначе, това би й свършило работа, особено след случката на плажа. Всички щяха да имат нужда от защита срещу невидимото зло, дошло от другата страна. Джоана се качи на тавана и провирайки се в тясното пространство между натрупаните вехтории, се отправи към фалшивата стена, зад която беше скрила най-големите си съкровища. Прояви особено внимание в старанието си Съветът да не им отнеме всичко. Аха. Ето го черният ключ точно там, където го остави преди много години — скрит между нотите. Отмести прашните листове, отключи, повдигна капака и погледна вътре. Показа се обикновена дървена кутия, от която Джоана извади три пръчици от слонова кост — толкова древни и красиви, както в деня, в който са били направени.

— Мамо? Какво правиш на тавана? — Джоана чу гласа на Ингрид някъде отдолу. — Трябва да отидем до болницата сега, преди да е минал часът за посещенията.

— Идвам, скъпа — отвърна и се спусна долу, здраво стискайки в лявата си ръка трите пръчици. Подаде й двете с думите: — Непременно предай едната на Фрея, когато се прибере вкъщи. Не забравяйте да се отнасяте с тях много внимателно. Използвайте ги само в случай на крайна необходимост.

— Мамо, сигурна ли си за това? — попита Ингрид, държейки благоговейно пръчиците. Бяха изработени от костта на дракон, един от древните богове, по-стари и от самата Вселена. Тези същите кости, които бяха създали Земята. Същите, които някога поддържаха моста между двата свята. Полупрозрачната почти бяла костена пръчица проблясваше в преливащи цветове.

— Не съм сигурна. Но нещо ми подсказва, че времето да ги извадим от скривалището им е дошло — каза Джоана и прибра своята в джоба на палтото си. — А сега нека да тръгваме и да видим дали можем да събудим Лайънъл.

Пристигнаха в болницата в късния следобед малко преди да свърши часът за посещение на пациентите.

— И от колко време е така? — попита Джоана, запретвайки ръкави, докато си проправяха път към стаята на Лайънъл.

— От около седмица.

— И няма никаква мозъчна дейност?

— Много малка и крайно недостатъчна, за да гарантират връщане в съзнание.

Джоана кимна.

— Това е добре. Значи няма да бъде толкова трудно — ако у Лайънъл имаше дори малка мозъчна дейност, това означаваше, че е стигнал само до първо ниво и лесно ще може да го върне обратно.

— Така си и мислех — каза Ингрид и спирайки се пред вратата на стаята, се обърна към Джоана — Благодаря ти, мамо!

В отговор Джоана я поглади по ръката. Никога не би се съгласила на такова нещо, ако Ингрид не я беше помолила. И понеже дъщеря й никога за нищо не я беше молила, тя като любяща майка не можеше да откаже. Историята на Емили Фостър събуди в душата на Джоана чувство на справедливост. Бракът бе нещо повече от подписи, положени върху къс хартия. Възмущаваше я мисълта, че роднините на Лайънъл искаха да изхвърлят Емили от собствения й дом — крайно лош късмет и несъвършенства в закона.

Ингрид отвори бързо вратата и двете видяха Емили Фостър, плачеща до постелята му. Лайънъл беше покрит с чаршаф и Ингрид размени пораженчески поглед с Джоана, докато и двете се приближаваха към леглото.

— Те са изключили апаратурата, когато се върнах във фермата, за да се погрижа за животните ни. Когато се върнах тук, сестрата ми каза, че майка му е дала съгласието си за това и е подписала необходимите документи. Тя знаеше, че аз не съм съгласна и въпреки всичко го е направила зад гърба ми! Той си отиде Ингрид! Отиде си! Дойдохте твърде късно! — и Емили отново захлипа.

Джоана бавно придърпа чаршафа надолу и хвана Лайънъл за ръката. Кожата му беше сива, ноктите — побелели, но в горната част на ръцете му се забелязваше лек намек за жива розова плът.

— Тялото му все още е топло. Те са го изключили… преди няколко минути, нали?

— Точно преди да влезете — потвърди Емили.

— Емили, майка ми е тук. Дойде, за да му помогне — внимателно каза Ингрид.

— Помня — подсмъркна Емили. — Здравейте, госпожо Бошан.

— Затвори вратата — инструктира дъщеря си Джоана, — пусни завесите и я изведи от тук.

Ингрид бързо изпълни всичко и двете с Емили се отправиха към вратата.

— Какво смятате да правите? Искам да кажа, че е мъртъв, нали? — възкликна внезапно Емили, поглеждайки ги със страх и объркване.

Ингрид и Джоана се спогледаха.

— Не е съвсем така. Дори при изключен апарат за изкуствено дишане сърцето на Лайънъл много слабо бие — просто пулсът му е толкова забавен, че е почти невъзможно да се улови — обясни Джоана, надявайки се, че съкрушената Емили ще се хване на тази малка лъжа в името на спасението му. Щеше да й бъде много трудно да признае пред нея, че смята да върне Лайънъл от света на мъртвите, понеже беше преминал отвъд преди няколко минути, не часове и връщането му назад беше напълно възможно.

Когато остана сама в стаята, Джоана хвана здраво студената ръка на мъртвия, затвори очи и пристъпи в мрака — в Царството на безплътните свободни души. В сумрака се виждаше пътечка, виеща се сред пясъците. Използвайки пръчицата си, за да освети пътя, Джоана видя, че Лайънъл вече е стигнал второто ниво — изкачваше върха на хълма към сребристата порта. Знаеше, че ако премине през нея, много трудно ще може да го върне назад, защото зад Царството на мъртвите лежеше границата на Ада.

Имаше нещо различно в този сумрак. Джоана усещаше как я заливат чувства на гняв и отчаяние, толкова силни и всепоглъщащи, каквито не беше изпитвала никога преди това.

— Лайънъл! Лайънъл! — извика тя името му. Искаше й се колкото се може по-бързо да излезе от тук.

Лайънъл Хорнинг се обърна. Беше облечен с всекидневното си облекло, изцапано с боя в различни цветове. Изглеждаше много сериозен, но когато я видя се усмихна.

— Госпожо Бошан, какво правите тук?

Джоана се изкачи до него и двамата се огледаха в мрака наоколо.

— Дошла съм, за да те отведа у дома.

— Аз съм мъртъв, нали? — попита той.

— Само от човешка гледна точка. Сърцето ти спря да бие — отвърна Джоана.

— Удавих ли се? Струва ми се, че помня вода навсякъде около мен.

— Да, потъна и се удави.

— Емили винаги казваше, че все някога океанът ще надделее над мен.

Джоана провери състоянието на душата му и откри следи от сребърна паяжина, омотана навсякъде. И понеже преди не беше я виждала, сега се разтревожи.

— Може би предпочиташ да останеш тук? — попита тя.

Лайънъл се огледа наоколо.

— Не мисля. Какво е това място?

— Мисли за него като за спирка, преди да стигнеш до крайната точка на пътуването си. Виждаш ли онази порта? Веднъж минал през нея, много трудно можеш да се върнеш назад.

— Как е Емили?

— Не е добре. Смятат да я изхвърлят от къщата.

— Зная че са родителите ми! — простена Лайънъл. — Зная, че трябваше да я принудя да се омъжи за мен! Но тя е толкова упорита, нали знаете… — въздъхна той. — Не мога да я напусна, не мога да я оставя сама!

— Тогава не го прави!

Лайънъл се загледа в пътеката, леко проблясваща в мрака и достигаща до сребърната порта на върха на хълма. Джоана знаеше колко му е трудно да вземе решение — в този сумрак, в царството на безплътните души той беше прекарал цяла седмица, забравил за несгодите на живота. Беше преодолял страха и беше започнал да преминава в света на духовете. Може би идеята за връщането му не е толкова добра, помисли си Джоана. И може би тя не трябваше да се съгласява.

Лайънъл погледна към портата, блестяща на върха и каза:

— Добре, да се връщаме!

Джоана хвана ръката му и го поведе надолу по пътеката, от която дойдоха. Той внимателно я следваше, но изведнъж спря.

— Не мога да се движа — промърмори той. — Не мога да помръдна краката си.

— Опитай по-настоятелно! — нареди му Джоана. Тя самата усещаше как някой ги дърпа в противоположната посока. Със сигурност беше нейната сестра, Хелда, която все още държеше духа му.

— Не ме изпитвай, сестро! — извика Джоана, все още стискайки ръката му и размаха пръчката си във въздуха. От върхът й избухна ярка бяла светлина. — Спомни си, че се съгласи да изпълняваш условията на Договора! Неговото време още не е дошло! — И тя го дръпна към себе си. Зави вятър, океанът се разбушува, засвяткаха мълнии. Царството на мъртвите не пускаше душите си толкова лесно.

Но магията на Джоана беше по-силна. Силата, която се таеше в нея, беше по-стара от Земята и по-древна от Мъртвите… Волята й беше свирепа и това беше достатъчно да го удържи и измъкне от мрака… Последва мощна светкавица…

Джоана седеше до леглото на Лайънъл, все още здраво стискайки ръката му. Мъртвецът премигна с очи, прокашля се и се огледа наоколо.

— Къде е Емили?

 

 

Родителите на Лайънъл бяха развълнувани, че синът им отново е сред тях, макар и леко разочаровани от загубата на къщата. Опитваха се да не го показват. Джоана и Ингрид се сбогуваха с всички.

— Как да ви се отблагодаря? Не зная какво направихте или как го направихте, но… много ви благодаря! — заплака Емили. — Какво да ви дам в отплата? Аз ви дължа всичко! Може би къщата! — засмя се тя — Дължа ви всичко, задето ми върнахте Лайънъл!

Джоана я прегърна, целуна я по страните и отвърна:

— Грижете се един за друг! И го наблюдавай! Ден или два няма да се чувства съвсем добре… И ако състоянието му се влоши, обади ни се веднага!

Двете се отправиха надолу по коридора.

— И какво стана с нарушаването на Забраната… — обърна се Ингрид към майка си. — Бих казала, че връщането на човек обратно към живота едва ли може да се смята, че не е в нарушение на наложените върху нас ограничения, нали така? — подразни я тя.

Джоана се усмихна. След цялото това приключение се чувстваше просто… фантастично също като в добрите стари времена. Пъхна магическата си пръчка в кока на тила си и продължи с все същата доволна усмивка.

— По дяволите с правилата! Ние сме и си оставаме вещици! Нека се опитат да ни забранят нещо този път!