Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (14)

Глава дванайсета
Библиотекарски неволи

Когато на следващия ден Ингрид отиде на работа, в пощенската й кутия я чакаше писмо. Тя се втренчи в екрана на монитора. Едва вчера му изпрати снимка на ключа на „Феър Хейвън“, а днес вече имаше отговора му. Очакваше го, но все пак се изненада от неговата бързина.

„Радвам се да те чуя! Интересно нещо си открила. Скоро ще ти изпратя резултатите от анализа. Мина доста време. Предполагам, това означава, че си получила писмата ми…“

Да, разбира се! Тя беше получила писмата му и се умори от препрочитането им. Въпреки че се чудеше, как би се почувствала, ако те просто спрат да пристигат. Ако за седмица не получеше нито едно писмо, по-щастлива или по-тъжна щеше да бъде? Ингрид помасажира слепоочията си. Не трябваше да си пише с него. Майка й и сестра й никога не биха го одобрили. Но сега не ставаше въпрос нито за нея, нито за тях или пък за него. Имаше нещо в тези богато украсени ключове. Нещо важно и тя го усещаше. Нещо, което беше забравила. А той е единственият, който знае как да го разчете. Единственият, който може да й помогне да разшифрова тайната на този код. И Ингрид бързо му отговори:

„Получих всичките ти писма. Не съм сигурна, че това е подходящото време да се видим, но се надявам да ми помогнеш с това.“

Отговорът дойде след секунда.

„Разбира се. Знаеш, че не е нужно дори да питаш.“

Ингрид въздъхна, без да върне отговор. Беше настъпило времето за нейния магьоснически час, както го наричаше Хъдсън. Редицата започваше от бюрото в читалнята зала и се губеше зад вратата. Много от жените бяха дошли още преди библиотеката да отвори и търпеливо изчакаха цялата сутрин. Някои от тях разглеждаха книгите по рафтовете, други четяха, а трети просто търпеливо очакваха определения час. Най-впечатляващите резултати от работата на Ингрид се изразяваха в спирането на кошмарите, изчезването на странните болки в тялото, както и нарастването на положителните тестове за бременност.

Беки Бауман, наскоро помирила се със съпруга си, беше първата, която влезе в кабинета й. Беки седна на бюрото срещу Ингрид, която й зададе стандартния въпрос:

— С какво мога да ти помогна?

— Дори не зная как да започна… И дали това е правилното място да попитам… Аз просто… Аз просто усещам, че в къщата ни има… призраци. Имам странното усещане през нощта, че не съм сама, че има още някой. Рос каза, че трябва да дойда при теб, макар че той никога не е имал такова усещане. Но аз съм уверена, че в къщи има някой, или нещо… Просто усещам нечие присъствие. Осветлението се включва и изключва само. Телевизора се включва по никое време. Ти вярваш ли в призраци?

— Не, не вярвам — бавно и спокойно отвърна Ингрид. Призраците не съществуваха, но тя знаеше какво хората възприемаха за призраци или духове. Това бяха илюзорните видения, забелязани в настъпващия мрак, както и още едно свръхестествено явление, което се появяваше там, където беше границата между реалния свят и светът на вечния мрак. Когато тази граница станеше твърде малка, тези, които се намираха от двете й страни, можеха да почувстват присъствието на „другите“. Границата между тези два свята се удържаше от магическото заклинание на Джоана, направено от нея в отдавна отминалите времена, когато се преместиха в Норт Хемптън. Напълно е възможно, предположи Ингрид, силата на приложената магия да е отслабнала с течение на времето, въпреки че това не се бе случвало преди… Направи за Беки талисман, който трябваше да затвори и стегне границата между световете, както и да я избави от досадните паранормални неудобства, като например включването на телевизора в три часа през нощта на пълен звук.

Ингрид продължаваше търпеливо с изслушването на посетителките, когато в кабинета й влезе неочакван посетител.

— Здравей, Ингрид — каза Мат Нобъл, влизайки в кабинета й. Беше висок и изглеждаше нелепо, когато седна на малкото столче срещу бюрото й. — Чух, че умееш да помагаш на хората.

— Да, така е. Какво те води насам, Мат? — попита Ингрид, докато старателно приглаждаше полата си и избягваше да го гледа в очите. Дразнеше се на себе си, защото в негово присъствие държанието й ставаше като на развълнувана стара мома.

Мат се наклони напред към бюрото и тя най-накрая се принуди да срещне ярките му сини очи.

— Имам проблем… — поясни той с дрезгав глас.

— Какъв?

— Много харесвам една жена, разбираш ли? Наистина много. Тя е умна, хубава, мила и изглежда наистина се грижи за хората. Само че, не ми обръща внимание.

Ингрид се напрегна.

— Ясно.

— И затова си помислих… Казано накратко, какво трябва да направя, за да я накарам да каже „да“, когато я поканя на среща? — очите му заблестяха, докато устните му се присвиха за усмивка.

Ингрид се намръщи. Не обичаше, когато й се подиграваха. Разбира се, имаше чувство за хумор, но не й харесваше да бъде обект на насмешки. А тя нямаше никакво съмнение, че Мат говори за нея. И ако това е неговият начин да я покани на среща, то преди това трябваше добре да го обмисли. Трябва да го разкарам, но вежливо, реши Ингрид. Горкият! Очевидно беше влюбен в нея, а тя не искаше да нарани чувствата му. Все пак не трябваше да бъде толкова безсърдечна.

— Послушай, Мат, ти си страхотен човек, но аз…

— Боже! Наистина ли мислиш, че Кейтлин няма да се съгласи? — прекъсна я той.

На Ингрид й трябваха няколко секунди, за да дойде на себе си. За щастие, детективът не забеляза нищо. Имал предвид Кейтлин. Нейната колежка. Тази, която дори не четеше книги. Ингрид си спомни, че когато Кейтлин дойде да работи при тях, този красавец и пазител на закона започна доста редовно да посещава библиотеката. Така че, през цялото това време той се е интересувал от Кейтлин, а не от нея, от Ингрид. Как бе успяла да се заблуди до такава степен? И защо я заболя сърцето, когато Мат изрече името на колежката й? Изобщо не трябваше да й пука коя харесва той! Наистина. Дори изпита облекчение! Успя да му се усмихне сухо.

— Всъщност, подобни неща не са в моята компетенция. Романтика, това е. И затова най-добре се виж със сестра ми в „Норт Ин“. Помоли я да ти направи коктейл от нейното ново меню. Разкажи й това, което разказа на мен, и може би тя ще ти помогне.

— Наистина ли? — попита Мат.

Ингрид кимна и го придружи до вратата. Погледна часовника си. Възнамеряваше да приема клиенти само един час, но вече беше два и половина. Не успя да обядва. Фрея й беше приготвила сандвич — бял хляб със салата от риба тон. Обикновено всичко, което сестра й приготвяше, беше страшно вкусно, но днес на Ингрид й се струваше, че сандвичът има вкус на пясък.

Е, добре! Значи съм сгрешила! Той харесва Кейтлин. Всъщност, кой не харесва Кейтлин? Всички в Норт Хемптън харесваха Кейтлин, която много несериозно се отнасяше към книгите, не четеше лекции при задържането им, не налагаше глоби, не полагаше надеждни грижи за ценните ръкописи и не досаждаше на посетителите с разговори за старите сгради и техните архитектурни особености. Разбира се, никой нямаше дори да се сети да награди Кейтлин с отвратително прозвище, като „фригидната Ингрид“, например. Хората не я смятаха за сдържана или странна и пред нея не се редяха на опашка в очакване на магии и заклинания. Кейтлин беше обикновено младо момиче, симпатично и малко скучновато. Такова момиче, каквото Ингрид никога нямаше да може да бъде.

И след безвкусния сандвич тя се върна към архитектурните си планове, изпълнена с решимост никога повече да не мисли за Мат Нобъл.