Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (13)

Глава единайсета
Светлината на нейния живот

Ето какво значи да бъдеш баба! Джоана не беше подготвена за това специално преживяване. Не и с тези нейни необвързани дъщери, направили избора си да живеят сами в продължение на векове. А може би това е скрита благословия? Нека не забравяме какво се е случило с гърците, когато създали полубожествата. Бъркотия. Най-вероятно Фрея ще промени мирогледа си, когато се омъжи за Бран, но Ингрид все още беше загубена кауза.

Но нямаше никакво съмнение, че малкият Тайлър Алварез плени сърцето й. След инцидента с изгорелия пай, Джоана, също като дъщерите си стана много по-смела в използването на магията си. Тя с удоволствие го удивяваше. Караше войниците му да оживяват и тогава и двамата прекарваха часове, изпращайки войската в сражение. Когато Джоана влезеше в детската, плюшените мечета започваха да говорят, а марионетките да танцуват, без някой да ги движи. Тя беше за Тайлър и бавачка, и фокусник и най-добър приятел в игрите. Дори му показа домашния любимец на Ингрид — грифонът.

— Това е Оскар — обясни тя на Тайлър. — Могат да го видят само членовете на нашето семейство, но аз много държа да те запозная с него. — Оскар подуши ръката на Тайлър и с достойнство размаха опашка, когато момчето раздели с него любимия си снакс, марка „Чиитос“. — Това е наша семейна тайна — допълни Джоана.

И вярно на дадената дума, четиригодишното момченце не каза дори на родителите си какво правеше Джоана. А да вдъхне живот на неодушевените предмети, за нея беше страшно лесно. И беше толкова лесно да забавляваш едно малко момче.

Онзи следобед разрохкваше лехите в градината. Джоана винаги имаше малка градина зад къщата си. Не й трябваше голямо пространство, защото притежаваше изключителния талант да отглежда всичко. Затова тя имаше най-големите и най-сочни зеленчуци в Норт Хемптън. Отглеждаше царевица и тиквички, краставици и зеле, както и големи месести домати с размер на баскетболна топка. Плевеше, когато телефонът зазвъня. Поглеждайки към изписалия се номер, сърцето й бързо се разтуптя — беше номерът на подготвителното училище „Слънчева светлина“. И понеже от училището нямаха навик да звънят по никое време на деня, това означаваше само едно: нещо се е случило с Тайлър. Ръцете й трепереха, когато го отвори и го доближи до ухото си.

— Джоана? — чу тя спокойния глас на директорката, Мери Мей, основала училището преди тридесет години. В малък град като Норт Хемптън, където всички се познаваха, двете жени често разговаряха, засичайки се в магазина, на бензиностанцията или на щанда за плодове.

— Мери, какво се е случило? — бързо попита Джоана. Ако нещо се беше случило с Тайлър, гласът на директорката нямаше да звучи толкова спокойно, твърдеше Джоана на себе си. Ако той си беше ударил главата или се беше наранил, гласът на Мери щеше да е по-тревожен, нали? Страшно съжали, че в този момент не притежава таланта на Ингрид да вижда в бъдещето. Какво става? Защо от училището й звъняха? Сутринта Грациела бе завела Тайлър в девет, а Джоана трябваше да го вземе в два. Смяташе да му покаже как се правят „непукащи“ се сапунени балончета с помощта на малко стабилизиращо заклинание.

— Скъпа, не искам да предизвиквам излишна паника, но има нещо, което не е наред с Тайлър. Той не е падал, не се е наранявал, но не спира да плаче. Опитахме какво ли не, за да го успокоим, но без успех. Опитах да позвъня на родителите му, но те не отговарят. А ти си следващата в списъка… Нали не възразяваш?

— О, боже! Разбира се, че не! Хектор и Грациела са в Ню Джърси, за да помогнат на брат му да се премести. И ми повериха отговорността за детето си. Веднага идвам…

Сърцето на Джоана биеше толкова бързо, а краката й така трепереха, че тя не успя да съобрази веднага, че вече лети. Без ясен спомен беше превърнала търмъка си в метла и излетя в небето, забравяйки да свали дори градинарската си шапка и калните галоши. Бързо се издигна над островърхите здания и върховете на най-високите дървета, като внимаваше да остане под защитата на облаците, за да не бъде видяна отдолу. Отново нарушаваше правилата, но не това я безпокоеше сега. Това беше напълно естествено, като дишането. А след като отново пусна магията в живота си, се чувстваше така, сякаш никога не е спирала да я използва. Защо Тайлър не спира да плаче? Какво се е случило? Мери се стараеше да прикрие безпокойството си, но Джоана успя да различи страха, промъкнал се в гласа й.

Тайлър никога не плачеше. Беше най-веселото дете от всички, които някога беше срещала, и то в буквалния смисъл на думата — със светещи очи и очарователна и мила муцунка. И разбира се, той не беше идеален. Като всяко четиригодишно дете устройваше грандиозни скандали, особено когато се опитваха да го нахранят с нещо, което не влизаше в никоя от четирите му любими хранителни групи. Той ядеше само ябълки, риба тон, крекери във вид на рибки и сладки. Всеки път помирисваше хляба, който майка му печеше специално за неговите сандвичи, за да бъде сигурен, че е точно този, който предпочита. Иначе просто отказваше да ги яде. Сърцето на Джоана се свиваше при мисълта, че можеше да му се е случило нещо лошо.

Подготвителното училище „Слънчева светлина“ се намираше в две ниски плажни вили, заобиколени от метална ограда.

Когато Джоана вземаше Тайлър следобед в ръцете си, той винаги държеше някакъв артпроект — нещо, което бе направил собственоръчно. Това можеше да бъде фигура от макарони, залепени върху пластмасова чиния за еднократна употреба, или нов държател за тоалетна хартия. Имаше и весел седмичен бюлетин с допълнителни приложения — фотографии или видеоклипчета на деца, играещи в пясъчника. Беше чудесно училище — чисто и безопасно, и Тайлър обичаше да ходи в него. Джоана забрави кода на входната врата и с едно махване на ръката бързо я накара да се отвори. Нямаше време за бавене. Искаше да види момченцето и то веднага. Не спираше да си повтаря, че не бива да се поддава на паниката, но мислите й препускаха, подгонени от всевъзможни страхове. Имаше толкова много заболявания, които биха могли да засегнат децата в днешно време. Цяла плеяда от нелечими грипове и загадъчни заболявания, които могат да атакуват неукрепналата имунна система на едно мъниче! Тя тичаше, въобразявайки си най-лошото: свински грип, менингит или стафилококова инфекция. Мери беше в кабинета си и виждайки Джоана, се изправи.

— Той е добре, добре е… но все още плаче. Не исках да те тревожа излишно, но си помислих, че все пак е по-добре да го направя… — каза директорката с извиняващ се тон.

В този момент една от възпитателките, пълничка, но много приветлива жена, родом от Ямайка и фаворитка на Тайлър, влезе в кабинета с плачещото момченце в ръцете си. Личицето му беше зачервено, а големите сълзи се търкаляха по пухкавите му бузки. Тайлър притискаше дясното си ухо и продължаваше да плаче.

— Съжалявам, но опитахме всичко — извини се възпитателката. — Няколко деца се оказаха с неприятна инфекция, която ще ги задържи вкъщи за няколко дни. Може би Тайлър се е заразил от същата.

— И ако това е ушна инфекция, то тя наистина е много болезнена — допълни Мери. — Мислехме да се обадим на „Бърза помощ“, но той няма висока температура и не повръща, затова решихме, че е най-добре да го види неговият педиатър.

— Разбира се — веднага се съгласи Джоана, вземайки плачещото момченце на ръце и целувайки мокрите му от сълзите бузки. — Тайлерино — нежно каза тя — всичко ще бъде наред, мъничкият ми. — След което бързешком благодари, сбогува се и излезе от директорския кабинет, скърцайки с градинските си галоши по чакълената пътечка.

Кабинетът на педиатъра се намираше само на няколко преки от училището, което се указа удачно, защото в бързането си Джоана забрави, че не дойде в „Слънчева светлина“ с колата. Сестрата бързо ги придружи до стаята за прегледи. Тайлър все още плачеше, но вече много по-тихо, явно изтощен от хлипането и подсмърчането. Блузката му беше мокра от сълзи и пот. Джоана здраво го държеше за ръката, надявайки се Мери да не е сгрешила. И че това се дължи на проста настинка, съпроводена с леки усложнения. Докторът, който преглеждаше и нейните две момичета, когато бяха малки, внимателно прегледа Тайлър. Разбира се, дъщерите й никога не са били болни — нито веднъж през всичките си животи. Като безсмъртни, те и трите имаха имунитет към всички вируси.

— Изглежда, че това е тежък случай на отит — беше категорична диагнозата на доктора. — Той върлува сред децата както в града, така и в околността. — И сложи настрани „лъжичката“, с която прегледа гърлото му.

— А на какво се дължи? — попита Джоана, притискайки още по-силно момченцето към гърдите си.

— Ушна инфекция — докторът написа рецепта за приема на антибиотици. — Погрижете се да ги взема в определения час. Вие ли сте официалният настойник на детето? Ще ми трябва вашия подпис за съгласие с предписаните лекарства.

Джоана почувства как облекчението я залива цялата.

— Не, не съм му настойник, но ще ви донеса подписа на родителите му при първа възможност. Те ще се върнат в града още тази вечер. — Тайлър най-после престана да плаче, но продължаваше да подсмърча и често да премигва с все още мокрите си мигли. Сестрата му подари стикер, заедно с чаена лъжичка детски тайленол срещу болката.

— Сладолед? — предложи Джоана, целувайки бузката му.

Момченцето кимна, твърде уморено, за да говори. Джоана го прегърна още по-плътно. Тайлър щеше да се оправи. Тя никога не се е чувствала толкова благодарна на традиционната медицина, както в момента.