Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (12)

Глава десета
Бизнесът на вещицата

Както предсказа Ингрид, Табита скоро забременя. След седмица тази новост се знаеше от целия Норт Хемптън. А след още няколко дни група местни дами също решиха, че искат да се видят с местната библиотекарка с надеждата, че Ингрид ще може да помогне за решаването на проблемите им. В една ясна понеделнишка сутрин на юни, сияещата бъдеща майка за пореден път разказваше историята си на група жени, събрали се около нея в читалнята. Нямаше вероятност те да не знаят историята в подробности, но Табита не се смущаваше от такива повторения. И женската аудитория с удоволствие се вслушваше в думите й, докато мнозина от тях очакваха реда си, за да се видят с Ингрид.

— Докторите казаха, че това е истинско чудо! Защото тестовете, включително и последните, бяха много лоши… Дори ме увериха, че на практика е невъзможно да забременея. Но това се случи! И то благодарение на Ингрид! А чухте ли какво направи тя за Стефани Карън? Излекува я от онзи обрив, който не й минаваше! Кълна се, тази жена е направо вълшебница! Е, не точно вълшебница, може би магьосница!

— Вещица ли? — потресено повтори Мона Бойард.

— Вещица? Ама, моля ви се… — решително се намеси Хъдсън, подпрял ръка на хълбока си. — Тук е Норт Хемптън. Ние предпочитаме да използваме думата нетрадиционна лечителка. Знаете, нещо като медиум или екстрасенс — поясни им той. Никой не знаеше как точно Ингрид помага на хората. Беше очевидно само едно — тя работеше без медицинско или научно обяснение. И сякаш в това се криеше някаква… магия. Но кой вярва в магии в наши дни? На жените от Норт Хемптън не им пукаше за названието, искаха само то да работи и да дава резултат.

Отначало Ингрид отричаше да има нещо общо с бременността на Табита или да оказва подобни услуги и на други. Но съвсем скоро й стана ясно, че нямаше как да откаже. Тъй като не беше поразена от небесна мълния за това, че помогна за зачеването на Табита с малко магия, й се стори съвсем справедливо да помогне на всеки, който се нуждаеше от помощта й. Може би Фрея е права, че от налагането на Забраната от Съвета беше изминало много време. Може би ги бяха забравили и най-вероятно поради този факт за тях нямаше неприятни последствия. Ингрид беше готова да поеме този риск. И по никакъв начин не можеше да отрече, че връщането към практическата магия й достави не само радост, но и придаде цел на съществуването й. Сякаш животът й отново придоби смисъл. Загуби толкова много години и усилия да отрича вродената си дарба, погребвайки се в безкрайни малки задачи и напълно отдавайки се на работата си като обикновена библиотекарка… Разбира се, че на нея й харесваше да работи тук, но все пак… Това е нещото, което й е възложено да прави на земята. Да вървят по дяволите с тази Забрана! След като толкова много години са се съобразявали с нея, нима не са заслужили снизхождение? Може би Съветът дори няма да ги забележи. А жителите на Норт Хемптън бяха просветени — не изпитваха страх и не робуваха на суеверия. Бяха скептични, но и любопитни и имаха желанието да опитат нещо ново.

Ингрид с изненада откри необичайната серия от лош късмет в разказите на всеки потърпевш. При това за някои проблеми, определени като незначителни, се оказа невъзможно да бъдат разрешени на момента. Към тях се отнасяха странните болки, неподдаващи се на лекуване с медикаменти, временната слепота, странните главоболия и честите кошмари. Имаше няколко жени, много по-млади от Табита, които също имаха проблем със зачеването — тяхното тяло бе блокирано от същата сребриста маса, която за пръв път видя у колежката си. И Ингрид без никакво бавене се захвана сериозно за работа. Рисуваше пентаграми, палеше особени свещи, раздаваше множество магически възелчета, правеше талисмани, заклинания или и двете.

Тя приемаше „клиентите“, както ги наричаше Хъдсън, само по време на обедната си почивка. В края на краищата имаше си и друга работа — да планира изложбата и да овлажнява документи. Като компенсация за услугите си Ингрид молеше „клиентите“ си да дарят сумата, която бяха решили и която можеха да си позволят, на библиотечния фонд, като дарените средства щяха да бъдат за благородна цел. Може би по този начин Ингрид щеше да успее да запуши дупката в градския бюджет и така да принуди амбициозния кмет да се откаже от идеята си за продажбата на земята, върху която се намираше библиотеката.

Нейният последен посетител за днес беше Емили Фостър, привлекателна млада жена в края на тридесетте. Емили беше уважавана художничка в града, известна със своите гигантски пана с морски пейзажи и коне. Нейният съпруг, Лайънъл Хорнинг, също беше художник. Съпрузите имаха ферма в покрайнините на града, където отглеждаха домашни животни. Точно те снабдяваха семейство Бошан с пресни яйца и домашно мляко, но не даваха и дума да се отвори за заплащането им, тъй като пък Джоана редовно ги снабдяваше със зеленчуци от градината си.

— С какво мога да ти помогна? — зададе Ингрид стандартния си въпрос.

— Това е толкова странно… — Емили издуха носа си и продължи, — но имам нужда от… и аз не зная… това е толкова глупава…

— Тук никой няма да те съди, Ем — обеща Ингрид.

— Аз, само… не мога да се съсредоточа в последно време. Никога не съм имала този проблем преди… Сякаш някой ми пречи, разбираш ли? Дори ми пречи да рисувам или изобщо да правя нещо… Това е толкова странно! Разбирам, че от време на време е нормален такъв период на застой… Но при мен той вече продължава две седмици и аз все още не мога да се концентрирам. Имам чувство, че в главата ми е… пусто и празно… Сякаш не мога да видя нищо — нито форма, нито цветове… Виждам само сивота — и тя опита да се засмее, но смехът й не се получи. — Дали можеш да излекуваш художник, загубил способностите си на творец?

— Мога да опитам — отвърна Ингрид.

— Благодаря ти — Очите на Емили се насълзиха. — Имам организирана изложба след няколко месеца. И наистина оценявам това, което правиш за мен.

Ингрид накара Емили да застане в центъра на пентаграмата, запали свещ и пристъпи към огледа на вътрешното състояние на душата. Да, ето я, пак е тук! Същата сребриста маса, стояща точно над сърцето й. Ингрид вече бе придобила невероятна ловкост в премахването й, давайки си сметка, че точно това „образувание“ не само блокира създаването на новия живот, но блокира и всеки съзидателен градивен процес. „Хм — помисли си тя, — навярно трябва да го спомена на Джоана“. Тези случаи бяха зачестили прекалено много, за да бъдат сметнати за чиста случайност. Тук, в Норт Хемптън, ставаше нещо странно.

 

 

По-късно следобед Ингрид се върна към обичайната си работа — подготовката на чертежите, донесени от Килиан Гарднър. Разполагайки ги на голямата маса в конферентната зала, тя бавно започна да ги развива. Листовете бяха големи почти колкото самата маса, а хартията пожълтяла по краищата от старост, правейки ги крехки и чупливи. Тя умело ги прелистваше, докато не стигна до главния план на имението. Винаги започваше от него. Наборът от архитектурни планове приличаше на книга, изпълнена със сложен текст, предназначен за строителите. А самата история в нея беше написана от архитекта, който обясняваше подробно как трябва да бъде построена къщата. И именно основният план бе въведението на тази книга.

На централния чертеж се виждаше как вълнисти концентрични линии обграждаха една-единствена точка в центъра на ъгловатите линии, нарисувани с тъмен молив и представляващи „Феър Хейвън“. Ингрид се наклони, разглеждайки ясните линии на молива. Всеки чертеж си имаше свои собствени ключове — различни символи и знаци, които трябваше да се търсят по другите чертежи, изобразяващи отделните части на къщата. Дизайнерското вдъхновение разцъфтяваше във всички части на сградата — от пода до тавана на всички етажи, както и в спецификата на всеки един отделен детайл.

Когато Ингрид осмисли видяното, постепенно в ума й сградата започна да придобива ясен образ. Проследи ключа от основния етаж до стълбите на балната зала и след това обратно, за да се увери, че е разчела всичко правилно. Колко странно! Ключът на стълбите беше различен от този, изобразен на основния план. Повечето ключове на архитектите се състояха от цифри и букви, например като А 2.1/1, ограден в кръг. Но този бе различен — беше богато украсен с винтажни шарки.

Ингрид дръпна един стол така, че да може да седне и да погледне по-отблизо миниатюрния декоративен надпис. Имаше нещо интригуващо в този вихър от форми. Във вълнообразните линии се криеха природни флорални мотиви, напомнящи на арабески от „Арт нуво“. Колкото повече Ингрид се вглеждаше в тези знаци, фигурите все повече й заприличваха на букви. Послание на неизвестен език, който тя никога не беше виждала. Това не бяха египетски йероглифи или думи от някакъв вече „мъртъв“ език. И тя беше сигурна в това, защото благодарение на своя дълъг живот на земята, се бе запознала с много диалекти.

Отново започна да преглежда схемите и откри още няколко знака, аналогично декорирани като първите. И те определено не бяха означения за стая или стена, а явно за нещо друго, защото всеки от тях беше богато украсен със сложни винтяжни заврънкулки, отличаващи се една от друга. Досега не беше виждала такива уникални ключове. Ингрид беше запозната със стандартните означения на архитектите и беше сигурна, че това не е ключ, предназначен за строители или изпълнители. Обикновено такива „ключове“ дават възможност с голяма лекота да се премине от един чертеж към друг, докато тези обрисувани в линии „ключове“ имат някаква скрита функция, нямаща нищо общо с архитектурата или строителството на къщата.

Извади телефона от джоба си, увеличи и направи снимка на един от странните символи на чертежа и го отправи по електронната си поща към един адрес. И тъй като самата тя не беше в състояние да разшифрова езика, поне познаваше онзи, който може да го стори, мислейки си за писмата, които винаги носеше в джоба си.