Мелиса де ла Круз
Вещиците от Ийст Енд (10)

Глава осма
Щедър подарък

— Извинявай, Ингрид, но имаш посетител — прошепна Хъдсън Рафърти, влизайки в кабинета й. Младшият библиотекар повдигна вежди и тя разбра, че това не беше свързано с обичайните въпроси — кога ще има четене в библиотеката на детски книжки или може ли да бъде отменена нечия глоба за поредното задържане (за последния въпрос отговорът неизменно беше „не“, но глобените не спираха да питат).

— Кой е? — попита Ингрид, сваляйки очилата, които ползваше, за да прочете дребния шрифт по последния архитектурен чертеж.

— Не го познавам, но изглежда доста привлекателен — каза Хъдсън с обичайния си мек и вежлив тон. Той предпочиташе да носи сака на карета, гравирани копчета за ръкавели и вратовръзки. След седем години в Харвард завършваше докторската си дисертация по романски езици. Семейството на Хъдсън фактически владееше почти цялото Източно крайбрежие и в действителност той нямаше нужда да прекарва лятото си като стажант в библиотеката, пренареждайки книгите по рафтовете. Другите колеги често се шегуваха, че той бе най-старият (а Хъдсън едва бе навършил трийсет) и най-скъпо облеченият помощник. Който й да е от костюмите му, струваше повече от целия гардероб, на който и да е от тях. Вършеше си работа съвестно, а движенията му бяха премерени и внимателни. Например, никой не можеше да си представи Хъдсън да бяга, да бърза поради някаква причина или да се поти. По природа той си беше истински дилетант с широк спектър от познания по много въпроси, свързани с хуманитарните науки и изкуствата, както и опитен пътешественик. Точно Хъдсън беше човекът, който при необходимост можеш да питаш, да кажем за цената на руската литография или къде в Мадрид се продава най-доброто тапас^[1], или на кого да се обадиш, ако хотелът в Кайро случайно е загубил резервацията ти. Имаше мрежа от познати по целия свят и лесно можеше да уреди всичко. Бързо стана един от най-добрите приятели на Ингрид, защото и двамата споделяха любовта към операта, театъра и класическата музика.

— Извини ме, но алергията ми се е обострила тази година — каза Хъдсън, издухвайки носа си, след което се закашля. — И не заставяй младия човек да те чака, защото някой би могъл да ти го отмъкне.

За момент Ингрид си помисли, че Хъдсън говори за Маг Нобъл и се почувства леко раздразнена, че детективът се е върнал толкова скоро. Невъзможно беше да се е справил с хиляда страници, и то толкова скоро! Но когато стигна до залата за четене, видя, че мъжът, който я чакаше там, не беше Матю.

Килиан Гарднър стоеше облегнат на бюрото, облечен със сива тениска с дизайнерски дупки и дънки, ниско смъкнати на бедрата. Даже в горещината носеше черно кожено моторджийско яке, а със слънчевите си авиаторски очила със златна рамка и притегателна аура приличаше на телевизионна звезда. Не, не на TV-звезда. По скоро на икона. Имаше лице, което можеше да бъде отпечатано върху плакат, който тийнейджърка можеше да закачи в стаята си. Щом я видя, Килиан свали слънчевите си очила и я целуна по бузата.

— Здравей, Килиан! — поздрави го тя, опитвайки се да вложи в гласа си повече топлина. Нещо в по-малкия от братята Гарднър я караше да настръхва. И това не се дължеше на зрелищната му красота. По правило Ингрид се отнасяше много скептично и почти враждебно към „изписаните красавци“. Смяташе ги за прекалено тщеславни, себични и егоистични. Блейк Аланд беше живото потвърждение, как първата среща може да се превърне и в последна. Тя предпочиташе обикновени мъже. Не че Мат Нобъл влизаше в тази категория, не, той не можеше да се опише като обикновен мъж и може би именно затова толкова я дразнеше, независимо от приятната си външност. Красивите мъже приемаха женското обожание за даденост, докато Ингрид не харесваше хора, които се приемаха твърде на сериозно.

Без съмнение Килиан Гарднър бе надут паун. Беше му ясно колко добре изглежда с тъмната си коса, небрежно паднала над очите му, със силното си и стегнато тяло, подчертано от тениската и избелелите дънки. Тя можеше да види и оцени добре тренираното му мускулесто тяло — широките рамене и тънката талия. Ингрид се запозна с него на годежното парти на сестра си и веднага попита с какво се занимава. Получи мъгляв и неопределен отговор. По-късно разбра, че той всъщност не прави нищо. Също така чу, че Килиан е неблагонадежден, че се мести заедно със сезоните от страна в страна, че имал лодка за гмуркане около бреговете на Австралия и е работил като готвач на товарен кораб на Аляска. Имаше и други слухове — че едно момиче е забременяло от него, че е вземал дрога и че е лежал в затвора. Дали това беше истина или лъжа, Ингрид не можеше да определи, но знаеше, че когато наоколо има красив мъж, бедите не закъсняват. И не очакваше животът да й докаже обратното.

— Мислех, че вече си напуснал градчето ни — каза тя, припомняйки си колко отегчен и разсеян беше Килиан на партито. — С какво мога да ти помогна?

— Всъщност, аз мога да ти помогна — увери я той, повдигайки от пода огромна чанта с логото на Л. Л. Бийн, която сложи върху бюрото. В нея имаше завити на руло няколко чертежа. — Случайно чух, че помоли Бран за тези чертежи и реших тази сутрин да ти ги донеса.

— О, много мило от твоя страна! Не очаквах толкова бързо да ги получа! Бран обеща да ги потърси и да ми ги даде, но не беше сигурен къде са и дали изобщо все още се пазят. Направо чудесно! — Ингрид с благоговение повдигна сака. Библиотеката искаше да направи изложба на колекцията си от рисунки и чертежи, които да покажат строителните планове на най-важните сгради в града. Като най-старата и най-видна къща в района, „Феър Хейвън“ беше изключително важна за техния каталог. От архитектурна гледна точка много важни домове имат планове, „прибрани“ някъде. Старите собственици са ги пазили и предавали на новите им стопани като част от традицията, свързана с безценните обекти на изкуството.

Ингрид запляска с ръце и засия, поглеждайки към Килиан с малко повече симпатия. Какво прави той в свободното си време в края на краищата не беше нейна работа. Свободен е да разпилява живота си в леност и апатия.

— Това е чудесно!

— Радвам се, че помогнах! — каза Килиан. — Не мога да чакам повече, за да чуя какво мислиш за имението. То е една наистина интересна къща, пълна с история. Ако имаш нужда от нещо друго, не се колебай, а звънни. — Той погледна към дървената кутия, която Ингрид държеше върху бюрото си с надпис „Дарения за библиотеката“, и попита: — Какво е това?

Тя обясни ситуацията — недостигът на пари в бюджета и печалната съдба на библиотеката, която е в ръцете на градския съвет.

Килиан се намръщи.

— С тази кутия няма да събереш пари дори за смяната само на едната врата. И ти знаеш какво трябва да направиш, Ингрид. Накарай ги да платят за това, което можеш да им дадеш само ти.

— Не съм сигурна, че разбирам за какво говориш — леко се смути Ингрид, — но ти благодаря за плановете. — Той наистина е очарователен, помисли си тя, получила мегаватовата му усмивка. Толкова искрено се заинтересува за плановете за библиотеката, сякаш наистина го вълнуваше какво ще стане с нея в бъдеще…

— Удоволствието беше мое, винаги си добре дошла! — отвърна той, махвайки с ръка. — Ще се видим ли на празника в събота? — Болничната благотворителна организация устройваше акция за събиране на средства този уикенд във вид на летен празник в селски стил — със сено и танци — обичайното лятно парти за Норт Хемптън.

Ингрид поклати глава. Фрея с наслада участваше в социалния живот, но Ингрид предпочиташе да си стои вкъщи и да плете, да чете или да слуша стари хитове на грамофона си. Ако се осмелеше да излезе от укритието си, обикновено го правеше с Хъдсън. Например, когато отидоха да гледат възродените филми на Трюфо.

— Аз няма да ходя, но Фрея вероятно ще бъде там.

Килиан се оживи при споменаването на името на Фрея.

— Тя ще ходи ли? Наистина?

Ингрид кимна и попита:

— Значи оставаш тук, в Норт Хемптън? За цялото лято ли?

— Мисля, че да. Ще видя с какво мога да се захвана — намигна й Килиан. — Не се тревожи! Ще бъда послушен!

— Значи двамата с теб ще се срещаме пак… — Ингрид кимна.

Сбогуваха се приятелски и след миг шумът от мотора на Килиан разтърси прозорците на библиотеката.

 

 

Когато Ингрид се върна в стаята си, Хъдсън я очакваше с нетърпение, кръстосал ръце на гърдите си.

— Е?

— Какво, е?

— Този млад красавец покани ли те на среща? Или двамата си разменихте телефонните номера? — Хъдсън направи „кавички“ с пръстите си. — За бъдещата „нужда от плячка“? — Устните му се свиха с насмешка. Понякога тридесетгодишният Хъдсън се държеше така, сякаш беше на осемдесет. И напълно грешно възприемаше това, което той наричаше език на съвременната младеж.

— Не! — Ингрид смръщи нос — Няма такова нещо! Той само ми донесе чертежите на „Феър Хейвън“. За нашата изложба — каза тя, вдигайки сака. — И между другото, твърде млад е за мен!

— О — въздъхна разочаровано Хъдсън — Quel dommage^[2]. Ти изглеждаше толкова развълнувана за момент, че си помислих, че вече имаш среща. — И той се обърна към попълването на каталога, понеже получи неблагодарната задача да въведе всичката архаична информация в компютъра. След кратка съпротива от няколко години старата библиотечна система най-накрая премина към цифрова. След малко Хъдсън отново зачука по клавиатурата с един пръст, спирайки от време на време, за да намери нужните данни.

Ингрид поклати глава и погледна в какво състояние се намира чертежът, сложен да се овлажнява. След това започна да изправя донесените от Гарднър копия. Изложбата беше насрочена за края на август, когато библиотеката обикновено закриваше летния сезон. Събраните средства ще станат последният „хит“ в нея и всичките те ще помогнат за компенсиране на разходите по преместването й, ако разбира се, изобщо се стигнеше до такова.

Кейтлин Паркър, седяща на бюрото до Хъдсън, се престори, че не чува разговора им. За разлика от останалите, Кейтлин не притежаваше афинитет към книгите или дизайна и беше попаднала на работа при тях съвсем случайно. Тя беше приятна и симпатична, но никога не клюкарстваше. Хубава и сладка, тя имаше вид на възпитателка в детската градина. Ингрид много искаше да бъде като нея, в което нямаше нищо лошо, освен че я намираше за скучна и безвкусна. Честно казано момичето беше безкрайно мило — позволяваше на посетителите да вземат редки книги, които бяха строго забранени да се изнасят от хранилището. И никого не беше глобила за просрочено време. А това дразнеше Ингрид.

И тримата работеха в мълчание за известно време, след което Хъдсън заговори.

— Е, ти видя ли я вече?

— Кого? — попита Ингрид.

— Стиви Никс^[3].

— Какво искаш да кажеш?

И точно в тази минута в стаята влезе Табита. Дългите й коси се спускаха по гърба. Бе облякла свободна блуза и дълга пола, а отгоре — широка, изящно драпирана наметка. Като цяло, облеклото й напомняше на хипи от седемдесетте години, разположило се на морския бряг.

Хъдсън, разбира се, започна да си тананика под нос „Свлачище“^[4], намеквайки за общата прилика с вокалистката на Флийтуд Мак.

— Какво е толкова смешно? — попита Кейтлин, местейки поглед от компютъра си към Хъдсън, който се подхилкваше, и към Ингрид, която широко се усмихваше. — Не разбирам…

— Чувствам се… странно — призна Табита със смутен вид, застанала в рамката на вратата.

— Няма такова нещо! Наистина! — горещо възрази Ингрид. Даже нямаше нужда да рисува пентаграма, за да види, че няма следи от сребристата заплаха около Табита — приятелката й я очакваше здраве и щастие. Толкова просто! Трябваше само да се развържат възлите и хоп, всичко се получи! Ингрид виждаше как магията работи около нея и създаваше около тялото й сияеща аура, отваряше чакрите, освобождавайки духа, подготвяйки тялото и душата й да приемат новия живот и да го въведат в новия свят. Ингрид нямаше съмнение, че Табита щеше да зачене в средата на следващата седмица.