Себастиан Фолкс
Птича песен (46)

Няколко дни Елизабет беше в шок. Като се замислеше, самонадеяните думи на Стюарт й приличаха на нежелана физическа близост; сякаш я бе насилил.

Разхождаше се дълго из Хайд парк и вдишваше дълбоко студения януарски въздух. Работеше до късно в офиса. Купи си две книги за войната, в която беше участвал дядо й, и ги прочете. Взе решения за новата година. Щеше да пуши по-малко, да посещава Том Бренън веднъж на две седмици, стига той да нямаше нищо против, а ако имаше, щеше да посещава някой друг от неговото поколение. Някак си щеше да върне дълга си; щеше да затвори кръга.

По време на първата си визита при Том Бренън през новата година се надяваше да научи нещо повече за дядо си. Вече беше достатъчно наясно с психическото му състояние, за да очаква някакви дълги разкази или дори анекдоти, но се надяваше все да спомене нещо.

Този път се беше облякла по-леко, защото знаеше колко силно е парното отопление в дневната. Като си спомни за оплакванията му от храната, се сети да му занесе кейка, който майка й беше опекла. Докато го опаковаше, беше поразена от усещането, че приготвя колет до мъж в окопите. Взе и половин бутилка уиски; поне това беше нещо, което едва ли са му пращали от вкъщи. Макар да се чувстваше засрамена, сложи и две пакетчета против молци в носната си кърпа, за да може да ги приближи до лицето си и да вдишва камфора вместо миризмата на урина.

Той беше на същото място до прозореца. Остави я да му хване ръката и двамата седяха доволни един до друг. Елизабет го попита какво е правил през последните няколко седмици, както и в годините преди това. Отговорите му нямаха никаква връзка с въпросите й. Говореше за някаква вечер в Мафикенг, за сестра си по време на спирането на тока и как била паднала от стълбата. Каза й, че не харесва храната, която му дават.

От време на време забелязваше, че някои от въпросите й достигат до съзнанието му, защото очите му ставаха тревожни зад дебелите лещи на очилата му. Изломотваше нещо, след което или замълчаваше, или подхващаше някоя от неговите си истории. Елизабет започна да подозира, че вече е чула по-голямата част от репертоара му.

Този път не го притискаше да говори за дядо й. Беше направила първата жива връзка. Ако той имаше какво още да й каже, то щеше да изплува, когато му дойдеше времето; даже беше по-вероятно да се случи, когато свикнеше с посещенията й.

Остави му кейка и уискито и каза, че ще дойде пак след две седмици. На вратата се размина с управителката, госпожа Симпсън.

— Не мислех, че ще ви видим отново — каза тя. — Някакъв успех?

— Ами… не точно. Не знам дали му е приятно да ме вижда. Но на мен ми хареса да го виждам. Оставих му някои неща. Позволено ли е?

— Зависи какво.

Елизабет имаше чувството, че уискито е забранено. Затова си тръгна, преди да стане свидетел на конфискацията му.

 

 

Същата вечер у дома си тя направи някои изчисления. Беше задача, която все отлагаше, защото се боеше от резултата. С помощта на календара от миналата година успя да установи кога е бил последният й цикъл. Със сигурност беше неразположена на шести декември, защото помнеше, че закъсня за обяда, планиран за този ден, тъй като й се наложи да се отбие до аптеката. А сега беше 21 януари. Не си беше записала кога е виждала Робърт за последен път, но трябваше да е било седмица преди Коледа. Помнеше, че магазините бяха украсени. Всъщност той се бе прибрал за ваканцията ден по-рано и така беше успял да намери време и за нея. На другия ден тя трябваше да ходи на работа, значи е било през седмицата. Кръгът от възможности се стесни до 21-ви или 22-ри. Точно по средата на месечния й цикъл, а това като че ли беше най-опасното време. Опита се да си спомни дали бяха взели предпазни мерки. Тя беше пила противозачатъчни в продължение на четири години и лекарят й я бе посъветвал да ги спре. След това използваха най-различни други средства. И двамата внимаваха, даже тя смяташе, че Робърт я пази прекалено невротично.

На следващата сутрин си купи тест за бременност от аптеката на „Крейвън Роуд“. Беше плоско правоъгълно парче пластмаса с две прозорчета. Занесе го в банята и пет минути по-късно, както пишеше в указанията, погледна прозорчетата. Не беше просто положителен, той кипеше от живот.

През деня чувствата й се колебаеха между радост и отчаяние. На два пъти тръгна да споделя с Айрин тайната си, но и двата пъти дискретността й я накара да смени темата. Излезе да обядва сама и усети, че докато се храни, очите й преливат от сълзи. Вече изпитваше абсурдна страст към невидимото нещо вътре в нея.

Вечерта се обади на Робърт. Той не вдигна, но тя остави съобщение на новопридобития му телефонен секретар да й позвъни. Изтича в банята и се потопи във водата. Взираше се в корема си и се чудеше какви ли микроскопични процеси текат там. Боеше се от физическата промяна, притесняваше се какво ще кажат хората; но тревогите й бяха заглушени от радостта. Телефонът й иззвъня и тя скочи от ваната и отиде, цялата капеща, да го вдигне.

Беше Боб.

— Разгадах кода — каза той. — Извинявай, че толкова се забавих. Оказа се наистина лесно, след като разбереш как е работил умът на стария чудак. Гръцки букви, френски език и някои лични шифри. Елементарно, драги ми Уотсън. Не мога да се закълна, че съм разгадал правилно всички имена, разбира се. Отбелязал съм неразбираемите пасажи. Но пъзелът се нареди.

След като преодоля разочарованието си, че не е Робърт, Елизабет каза:

— Това е чудесно, Боб. Много ти благодаря. Кога мога да взема тетрадката?

— Ела през уикенда, ако искаш. Пуснах ти няколко страници по пощата тази сутрин. Превел съм само последните две, защото първо тях разгадах. Трябва да пристигнат при теб сутринта, ако пощите не стачкуват. Но никога не се знае, нали?

— Така си е. Е, ще ги чакам с нетърпение утре.

— Да — отвърна Боб. — Малко са мрачни, ще видиш. Преди това си налей питие.

— Познаваш ме, Боб. И отново благодаря.

Робърт звънна чак след полунощ, когато Елизабет вече беше заспала. Тя му каза веднага, че чака бебе. Беше толкова сънена, че не можа да му поднесе новината внимателно, както бе възнамерявала.

— Няма да казвам на никого кой е бащата. Това може да се запази в тайна — каза тя.

Робърт беше в шок.

— Надявах се да звучиш малко по-щастливо — каза тя.

— Дай ми време — отвърна той. — Радвам се за теб и с времето ще започна да се радвам и за себе си и детето. Просто ми дай време да свикна.

— Добре — каза Елизабет. — Обичам те.

 

 

Следващият ден беше събота и сутринта пристигна пратката от Боб.

Елизабет я остави настрани, докато закуси, след това внимателно я отвори. Боб беше използвал повторно стар кафяв плик от каталог или алманах, като беше залепил бял етикет с името и адреса й върху собствените си данни.

Вътре имаше два големи шумящи листа. Елизабет беше много развълнувана. В мига, в който видя черното мастило и прецизния почерк на Боб, разбра, че беше намерила онова, което търсеше.

Грубият старчески глас на Грей по телефона от Ланаркшър беше добро попадение; искрицата спомен сред хаоса в главата на Бренън беше вълнуваща. Но най-накрая имаше това, което искаше — миналото оживя в тънките като паяжина букви в леко треперещата й ръка. Тя зачете:

Не знам как преминават дните. Гневът и кръвта вече ги няма. Седим и четем. Винаги има някой, който спи, друг се разхожда. Носят ни храна. Не четем истински книги, само списания. Някой яде. Все има хора, които отсъстват или не се знае къде са.

Откакто Уиър[?] умря, нямам много връзка с действителността. Вече съм в пустошта отвъд страха. Най-накрая за мен времето се срути. Тази сутрин получих писмо от Жан. Каза, че са минали два месеца от срещата ни.

Пристигащите от Англия са като емисари от непозната страна. Не мога да си представя как изглежда мирът. Изобщо не знам как живеят хората там.

Единственото, което понякога ни изважда от този транс, са спомените за загиналите. В очите на някой новобранец зървам погледа на Дъглъс или [някакво име, може би Рийв?]. Въображението ми ме сковава. Представям си как черепът на онзи мъж се отвори, когато се наведе към приятеля си в онази лятна утрин. Вчера един свързочник дойде да говори с мен и жестовете му ми напомниха за У. Видях го ясно, не проснат в калта както последния път, а как излиза от дупката в земята с див поглед.

Образът му остана в ума ми само за миг, след това се разпръсна и ми се изплъзна.

Утре ме викат при Грей. Вероятно и той се чувства така.

Не се отнасяме надменно към вражеския огън, но вече нямаме сили да се страхуваме. Снарядите падат по нашите позиции, а ние не спираме да си говорим. Все още има кръв, но никой не я вижда. Край мястото, откъдето мъжете взимаха чая си от готвача, лежеше момче без крака. Всички го прескачаха.

Опитах се да се съпротивлявам на пропадането си в нереалния свят, но нямам сили. Уморен съм. Вече душата ми е уморена.

Много пъти съм лежал и съм копнял за смъртта. Чувствам се човек без стойност. Изпитвам вина, че съм оцелял. Смъртта не идва и аз съм затворник на вечното настояще, през което се нося по течението.

Не знам с какво съм заслужил това съществувание. Не знам какво е направил всеки от нас, та да изместим света в тази неестествена орбита. Дойдохме тук уж за няколко месеца.

Децата и бъдещите поколения никога няма да научат какво ни е било. Няма да го разберат.

Когато всичко свърши, ние ще се смесим тихо с живите и няма да им казваме.

Ще говорим, ще спим и ще си вършим работата като човешки същества.

Ще запечатаме видяното в тишината на сърцата си и никакви думи няма да ни докоснат.