Себастиан Фолкс
Птича песен (24)

Елизабет оправи косата си пред огледалото. Носеше велурена пола, кожени ботуши и черен кашмирен пуловер. Повдигна гъстата си тъмна коса над ушите и се извърна настрани, за да си сложи кървавочервени обеци. По миглите й имаше малко спирала; заради бледото си лице не изглеждаше чак толкова като французойка, колкото твърдеше Линдзи, но въпреки това в чертите й имаше нещо драматично, което с повече грим би изглеждало прекалено. Пък и беше понеделник сутрин, закъсняваше, а трябваше да тръгва към спирката на метрото. Устата й още гореше от кафето, което изпи прекалено бързо, когато по радиото съобщиха, че вече е осем и половина.

Влакът по Централната линия навлизаше плътно в тунела като куршум в дулото на пушка. Когато спря, както обикновено необяснимо и внезапно, в мрака между „Марбъл Арч“ и „Бонд Стрийт“, Елизабет видя тръбите и кабелите в тунела само на сантиметри от стъклото на вагона. Това беше най-дълбоката и най-горещата линия в Лондон, изкопана от плувнали в пот тунелджии срещу мизерни надници. Отново потеглиха мистериозно гладко и влязоха в метростанцията на „Бонд Стрийт“, където чакаше закъсняващата тълпа. Елизабет слезе на „Оксфорд Съркъс“ и забърза на север през блъскащите се пешеходци, от които никой не гледаше напред, след това зави наляво към алеята зад магазините.

Веднъж седмично, а понякога и по-често, ходеше при Ерик и Айрин, главните дизайнери на компанията. Преди пет години, когато създадоха новата фирма, и двамата бяха отказали да се изнесат от стария си офис и дори да сменят табелата на вратата.

Тъй като така и така беше закъсняла, забавянето в близкото италианско кафене нямаше да има никакво значение. Поръча три кафета, а Лука, пълничкият прошарен собственик, й даде празна кутия от шоколадчета, в която да ги закрепи. Тя тръгна внимателно към една врата на няколко метра от заведението, на която имаше метална табела: „Блум Томпсън Карман. Продажби на едно, платове и дизайн“.

— Извинявайте за закъснението — извика тя, докато излизаше от асансьора на третия етаж. После пое към отворената врата.

Сложи импровизирания поднос на бюрото в помещението, което на шега наричаха „рецепцията“, и се върна да затвори сгъваемата врата на асансьора.

— Донесох кафе, Ерик.

— Благодаря. — Ерик излезе от една вътрешна стая. Беше малко над седемдесетте с рошава посивяла коса и очила със златни рамки. На лактите на жилетката му имаше огромни дупки. Пушеше цигара след цигара и заради торбичките под очите му около него витаеше усещане за премълчана умора, от която го спасяваха само нервните му пръсти, които въртяха шайбата на телефона и нетърпеливо чакаха стържещото й връщане обратно или държаха златната ножица, с която разкрояваше платовете.

— Влакът заседна в тунела както обикновено — каза Елизабет.

Седна на ръба на бюрото и побутна със задните си части списанията, каталозите и фактурите. Полата й се вдигна над коленете и откри черния й вълнен чорапогащник. Отпи опасна глътка от горещата пластмасова чаша. Кафето имаше вкус на жълъди, пръст и пара.

Ерик я погледна тъжно, очите му се плъзнаха по цялата дължина на тялото й, от гъстата тъмна коса, по бедрата и оголените колене до върховете на кафявите кожени ботуши.

— Добре изглеждаш. Щеше да си добра съпруга на сина ми.

— Пий си кафето, Ерик. Айрин дойде ли?

— Разбира се, разбира се. Още в осем и половина. В дванайсет ще идва голям клиент, казах ти.

— Значи, затова си облечен в костюм по поръчка.

— Не ме дразни, жено.

— Поне се среши и свали тая жилетка.

Тя му се усмихна, докато влизаше в работното помещение при Айрин.

— Не ми го казвай — започна Елизабет.

— Кое? — попита Айрин и вдигна поглед от шевната машина.

— „Я, виж ти кой е дошъл.“

— Нямах и намерение — отвърна Айрин. — Прекалено съм заета, за да си бъбрим.

— Ето ти кафе. Добре ли прекара уикенда?

— Не беше зле — каза Айрин. — На моя Боб му стана зле в събота вечер. Оказа се, че са газове. Той си мислеше, че е апендицит. Ама такава врява вдигна! Как е твоят Боб?

— Моят Боб? Не се обади. Не знам. Получих писмо, но не е същото, нали?

— Да бе! Моят Боб никога не е докосвал с писалка нещо друго, освен фишове за футболни залагания.

— Мислех, че е археолог.

Айрин вдигна вежда.

— Не бива да разбираш нещата толкова буквално, Елизабет.

Елизабет разчисти бюрото и започна да звъни по телефона. Трябваше да си насрочи срещи, да отиде до склада за платове, да успокоява клиенти. Когато Ерик пристигнал от Виена през 1935 година, той оставил там множество разочаровани клиенти, готови да плащат добре за екстравагантните му модели. Отначало наел Айрин като шивачка, но когато силите започнали да го напускат, станал изцяло зависим от нея. Елизабет постъпи при тях преди петнайсет години, когато поръчките бяха започнали да намаляват. Трябваше им известно време да овладеят срива и след това компанията започна бързо да се разраства; в централата в Епсъм работеха петнайсет души, бизнесът процъфтяваше дори в кризата. Инфлацията изяждаше част от печалбата, преди още да успеят да я внесат в банката. Ерик казваше, че било като във Ваймарската република. Той не беше много наясно какво точно са постигнали, а и вдъхновението му беше почти изчерпано. Успешните модели бяха дело на по-млади хора, наети от Елизабет.

По обед затвориха офиса и отидоха в кафето на Лука.

— Днес лазанята е много добра — каза Лука, застанал до тях с бележник и химикалка.

— Добре — обади се Елизабет. — Ще взема от нея.

— Много добър избор, синьора — отвърна Лука. Обичаше да стои близо до Елизабет и огромният му корем, опънал оплесканата бяла престилка, почти докосваше рамото й. — Ще ви донеса и малка салата.

Тонът му винаги внушаваше, че това е специален подарък за Елизабет — съставен от тънки ивици резене, малки парченца италиански диви гъби, пристигнали тази сутрин със самолета от Пиза; разбъркан от него в пълна секретност от страх да не събуди завист у другите гости на ресторанта, поръсен с чист зехтин и галантно пропуснат в сметката.

— С по-малко лук, моля — каза Елизабет.

— За мен само вино — поръча Ерик и запали цигара.

— Лазаня и за мен — обади се Айрин.

Лука се отдалечи. Когато се обърна с гръб към тях, видяха, че над сините му карирани панталоните се подава моравата цепка на задните му части. Върна се с литър гъста мастилена течност и три чаши. Наля само в една от тях.

Елизабет се огледа из ресторанта, който се пълнеше с пазаруващи, работници, дори туристи, отдалечили се на север от магазините на „Оксфорд Стрийт“.

Това бяха линиите на живота й, нещата, които я интересуваха. Каталозите и салатата на Лука; очакването Робърт да се обади и критиките на Линдзи и майка й. Стачки и икономически кризи. Опитите да не пропуши и вечният контрол на теглото. Планирана ваканция заедно с още няколко души в къща под наем в Испания; откраднат уикенд с Робърт в Елзас или дори в самия Брюксел. Дрехите й, работата й, апартаментът й — малък и подреден, поддържан само от чистачката, която идваше веднъж седмично, докато тя бе на работа. Никакви сложни системи от детски градини, детегледачки и помощници, така надълго и нашироко обсъждани от омъжените й приятелки. Лондон и наближаващата зима, натовареното движение през парка, неделните разходки в студа, продължаващи вечерта в събирания с приятели в кръчмите на Бейсуотър, които работеха до късно. И усещането, че дълбоко в нея има по-голям живот, който се събуждаше, когато разглеждаше картини в галериите или четеше книга, но особено от картините; нещо неизживяно, нещо, което трябваше да проумее.

Понякога заминаваше сама за девствените райони на Северна Англия, където четеше и се разхождаше. Не се самосъжаляваше, защото не виждаше нищо, което да й липсва; рутинните грижи и натовареността, с които беше изпълнен животът й, не я отегчаваха. Намираше в пътеводителите пансиони и малки кръчми, с чиито собственици и гости понякога завързваше разговори, а понякога само си четеше край камината.

Веднъж в някакво село в резервата Дейлс едно момче на не повече от деветнайсет години я заговори на бара на кръчмата. Тя беше с очила за четене и дебел сив пуловер на бели точки. Младежът имаше руса коса и неубедително рядка брада. Учеше в университет и беше дошъл тук да се подготвя за изпити. Беше непохватен и използваше клишета, пропити от ирония, сякаш говореше за книги или филми, които и двамата познаваха. Като че ли не можеше да каже нещо, без да остави впечатлението, че цитира чужди мисли. След като изпи две-три бири, се успокои и й разказа за следването си по зоология и за приятелката си у дома. Даде да се разбере, че води бурен любовен живот. На Елизабет й харесаха ентусиазмът и емоционалната му приповдигнатост, които той демонстрираше дори в онази проста йоркширска кръчма, в която предлагаха само пай с бъбреци и месо, приготвен от собствениците.

Чак след вечеря, когато тръгна по тесните стълби към стаята си и го чу да я следва, си даде сметка, че той не се интересува само от приятните разговори с нея. За малко да избухне в смях, когато я хвана тромаво и предпазливо за ръката пред вратата. Целуна го по бузата и му каза да се връща при учебниците си. Когато обаче час по-късно той почука на вратата, тя го пусна. Беше й станало много студено.

Той беше разтърсен от благодарност и възбуда; не успя да се сдържи дори минута. В малките мразовити часове направи втори опит. Елизабет не искаше да я будят от дълбокия й сън след дългите разходки през деня, но се поддаде уморено на желанието му. На сутринта той не искаше да говори с нея; гледаше да се измъкне възможно най-бързо. Тя изпита известна нежност към него. Чудеше се каква ли роля ще изиграе случката в живота му и в митологията, която той градеше около личността си.

Харесваше й да живее сама, обичаше да е сама. Ядеше каквото си поискаше, не традиционни блюда, а чинии с гъби или печени картофи, грозде, праскови, супи, които сама си приготвяше. Пълнеше чаши с кубчета лед и резени лимон, наливаше върху тях джин, ледът започваше да пука и почти не оставаше място за тоник. Имаше пластмасови тапи, които запазваха виното от единия ден за другия.

Когато ходеше на кино, можеше да потъне изцяло с всичките си сетива във филма, без да я разсейват разговори с придружител. Когато попаднеше на лоши продукции, спираше да следи историята и изпълваше сцените със собствен сюжет. Чувстваше се неудобно, че е сама, когато във фоайето срещнеше хванати за ръка познати двойки, отиващи на вечеря; затова обикновено излизаше в събота следобед, точно когато денят преминаваше в мрак, а цялата вечер все още предстоеше.

В края на уикендите вече й се искаше да поговори с някого. Някоя статия или нещо видяно по телевизията се загнездваше в ума й и тя имаше нужда да свери реакцията си.

— Какво знаеш за войната, Айрин? — попита тя. — Имам предвид Първата световна война.

— Патриотични маршове и разни такива неща — каза Айрин. — Гадна работа, нали?

— Баща ти бил ли се е в нея? — поинтересува се Елизабет, докато махаше мъхнатото стебло от разрязан на четири домат.

— Не мисля. Никога не съм го питала. Но се е бил в някаква война, защото съм виждала медалите му.

— Кога е роден?

— Ами бил е на трийсет, когато аз съм се родила, значи трябва да е било около 1895 г.

— Значи е бил на подходяща възраст?

— Нямам представа. Не знам кога е била проклетата война. Питай Ерик. Мъжете знаят повече за тези неща.

Ерик си наля остатъка от еднолитровата гарафа в чашата.

— Дори и аз не съм толкова стар, че да съм се бил в нея. Но я помня донякъде. Бях ученик тогава.

— И как беше? — попита Елизабет.

— Нямам представа. Гледам да не мисля за войната. Във всеки случай в английските училища трябва да са ви преподавали за нея.

— Може би са го правили. Но очевидно не съм внимавала достатъчно. Струваше ми се толкова скучно и потискащо, всичките тези битки и оръжия.

— Точно така — отвърна Ерик. — Убийствено е да се замисляш за това. Видял съм достатъчно подобни неща в живота си, че да се ровя из миналото.

— Откъде този внезапен интерес към древната история? — попита Айрин.

— Не съм сигурна, че това е древна история — каза Елизабет. — Не е било много отдавна. Сигурно има все още живи мъже, които са се били в тази война.

— Трябва да питаш моя Боб. Той знае всичко.

— Да ви нося ли вече кафето — попита Лука.