Себастиан Фолкс
Птича песен (13)

Взводът на Стивън беше обстрелван спорадично в продължение на три дни. Осъзнаха, че масираната атака става неизбежна. На третата сутрин той се събуди уморен в землянката си, стана и бутна защитната завеса. Очите му пареха и се затваряха. Тялото му не се захранваше с естественото гориво на храната и съня, а от някакво вещество, доставяно от неизвестни жлези. В устата му горчеше, имаше киселини. Черепът му пулсираше отвътре в неравномерен и забързан ритъм. Ръката му започваше да трепери. Трябваше да отиде и да вдъхне увереност на хората си.

Намери Бренън и Дъглъс, двама от най-опитните, да седят на банкета за стрелба. Лицата им бяха пребледнели и на земята до тях имаше може би шейсет фаса.

Стивън си размени няколко шеги с тях. Не беше от най-обичаните офицери. Откри, че му е трудно да намира окуражителни и вдъхновяващи думи, когато той самият не вярваше, че войната има смисъл, нито че краят й се вижда. Командирът на ротата капитан Грей — проницателен и енергичен мъж — го смъмри, когато каза на един войник, че войната ще стане много по-жестока, преди да се появи някаква надежда.

Коментарите на Бренън за обстрела съдържаха обичайната доза сквернословия. Любимият му епитет се появяваше толкова често в изреченията му, че след известно време Стивън спря да го забелязва. Така беше и с всички мъже.

Стивън беше повишен в чин, защото имаше по-добро образование от останалите, а всички с университетско образование, които не бяха мъртви, вече командваха роти. Грей го избра и го прати обратно в Англия в школа за обучение за кадети. Когато се върна във Франция, беше допълнително инструктиран от офицерите в Бетюн, макар че според него решаващият момент беше по време на един футболен мач, когато трябваше да покаже боен дух. Той го направи в схватка с противников играч, след което го пратиха на бърза триседмична обиколка по фронтовата линия в компанията на един астматичен майор, който за първи път напускаше щаба на бригадата. Майорът настояваше Стивън да не се среща с никого от хората, с които беше постъпил в армията; щяха да им го представят отново в различно качество, като висшестоящ, който магически се е сдобил с офицерски чин. Майорът изхриптя на сбогуване и Стивън се оказа притежател на лъскав колан, нови ботуши и почтителен ординарец. Не познаваше никого от взвода си, макар мъжете, с които беше обучаван и с които се беше сражавал, да бяха само на стотина метра по-надолу по фронтовата линия.

— Знае ли се кога това ще спре? — попита Дъглъс.

— Никой нищо не казва. Ти как мислиш?

— Ще ми се да спрат за малко.

— Или поне да ни дадат обедна почивка. — Това беше най-веселото, което Стивън успя да измисли. — Опитай се да скриеш на германеца наденицата му. — Пресилената шега остави лош вкус в сухата му уста.

Чу се изстрел на оръдие и пронизително свистене във въздуха. Снарядът беше средно голям и отначало само изтрещя, но с приближаването си звучеше все по-заплашително. Бренън и Дъглъс се прилепиха към стената на окопа, докато мине над тях. Земята се разтресе и по главите им се посипа пръст. Стивън забеляза, че ръцете на Дъглъс трепереха силно, докато си разтриваше лицето.

— Не може да продължи вечно — кимна той към двамата мъже.

Обикновено ги подлагаха на артилерийски обстрел нощем, като се целеха в тила към оръдията, мунициите и провизиите. Тътенът на фронтовата линия денем служеше за прелюдия към атаката, макар Стивън да подозираше, че може да е някаква различна тактика или просто грешка.

Той тръгна през окопа и разговаря с останалите от взвода. Те получаваха команди от подофицерите и гледаха на Стивън като на символ на някаква далечна власт, пред която се очакваше да се държат прилично и почтително. Покрай приятелството си с Уиър той беше научил за тунелджиите почти толкова, колкото и за собствените си хора. Но докато разговаряше с тях под оръдейния огън, осъзна, че не знае нищо за живота им. Повечето бяха лондончани и бяха служили в резерва преди войната.

Най-много харесваше Рийвс, Бърн и Уилкинсън, трима язвителни мъже, които за разлика от Бренън и Дъглъс никога доброволно не се впускаха в опасности, но категорично и непреклонно мразеха врага.

Намери ги както винаги заедно, макар и нетипично притихнали. Рийвс докладва, че полевите оръдия са увеличили активността си през последния час. Докато говореше, чуха как едно от тях потвърди думите му, а след това във въздуха изсвистя снаряд.

— Вече непрекъснато ни обстрелват по този начин — каза Рийвс. — Чуйте.

Тримата легнаха близо един до друг. Бояха се от раните от снаряд повече отколкото от куршум, защото бяха виждали пораженията. Директно попадение щеше напълно и без следа да изтрие човек от лицето на земята; по-неточен прицел щеше да откъсне парчета от него; дори нараняване от осколка беше по-опасно отколкото от куршум. Често то водеше до инфекция и гангрена.

На няколко метра надолу в окопа се чу пронизителен вой. Разтърсващ, безумен вик, който се извиси дори над оръдейния огън. Младеж на име Типър тичаше по дъските, след това се спря и вдигна лице към небето. Отново нададе писък и този звук на примитивен страх накара всички да потреперят. Тънкото му тяло беше сковано, лицето му бе изкривено от конвулсии. Той крещеше, че иска да се прибере вкъщи.

Бърни и Уилкинсън изругаха.

— Помогни ми — каза Стивън на Рийвс. Приближи се, хвана Типър за ръката и се опита да го накара да седне на банкета. Рийвс го сграбчи от другата страна. Очите на момчето бяха впити в небето и нито Стивън, нито Рийвс успяха да накарат мускулите на врата му да се отпуснат и да го принудят да погледне, надолу.

От лицето му се беше оттекла и последната капчица кръв. В бялото на изцъклените му очи, които бяха само на сантиметри от Стивън, не се виждаха червени кръвоносни съдове; в тях плуваха само кафяви кръгове с разширени зеници, които ставаха все по-черни и по-големи, а от ирисите му изчезна всякакъв блясък и живот.

Момчето нямаше никаква представа къде се намира и умолително повтаряше някаква неясна дума, която можеше да е галено обръщение към майка му или баща му. В гласа му звучеше първичен ужас. Стивън усети как в него внезапно започна да се надига състрадание, но го потисна по най-бързия начин.

— Изведете го — каза той на Рийвс. — Не искам такива работи тук. С Уилкинсън го заведете при лекаря.

— Слушам. — Рийвс и Уилкинсън извлякоха парализираното момче към комуникационния окоп.

Стивън беше разтърсен. Това изригване на естествен страх му припомни колко неестествен живот водеха; нямаха нужда да ги връщат към нормалността. Докато се прибере в землянката си, вече беше обзет от гняв. Ако щитът от преструвки се пропукаше, това щеше да струва живота на много хора.

Като че ли нямаше как да се противопоставят на ужаса. При Ипър и в другите офанзиви имаха време да се подготвят, че ще умрат, но артилерийският обстрел отново ги деморализира. Мъже, готови да тръгнат под картечен огън и да защитават окопа си докрай, нямаха сили да посрещнат смъртта в тази й форма. Причината беше в онова, което бяха видели. Рийвс беше издирвал брат си, но не беше намерил и следа от него, която да погребе — нито дори кичур коса. Снарядът, който го бе покосил, не беше с такива размери, че да трябва да се товари с кран, но след като бе прелетял шест мили, беше оставил кратер, в който можеше да се помести цяла ферма. Нищо чудно, си беше помислил Рийвс, че не беше останала и следа от брат му.

— Не че нещо — каза той, — но все пак беше моя плът и кръв.

До следобеда на третия ден Стивън започна да се тревожи за хората от взвода си. Чувстваше се като безполезна и забравена брънка от веригата. По-висшите офицери не споделяха нищо с него, войниците получаваха заповеди от подофицерите и се утешаваха един друг. А бомбардировката продължаваше.

Стивън поговори малко с Харингтън, лейтенанта, който също споделяше с него землянката на Грей, след това изпи чая си, който Райли му поднесе точно в пет часа. Излезе да погледа светлините на късния следобед. Отново беше заваляло, а снарядите продължаваха да прелитат през притъмнялото небе, огнените им следи приличаха на неочаквани падащи звезди в сиво-зеленикавия размътен мрак.

Към полунощ Уиър се появи в землянката. Беше му свършило уискито и дойде да поиска от Стивън. Изчака Грей да излезе.

— Как мина почивката? — попита Стивън.

— Беше преди цяла вечност — отвърна Уиър и отпи голяма глътка от бутилката, която Стивън бутна към него. — От три дни сме пак тук.

— Значи сте били под земята, на най-безопасното място.

— Хората ми излизат от дупките и се озовават в това. Вече и те не знаят кое е по-лошо. Не може да продължава така, нали? Просто не може.

— Спокойно, Уиър. Няма да има атака. Нямат намерение да мърдат. Нужна е почти седмица, за да се окопаят тези големи оръдия.

— Ти си студенокръвно копеле, Рейсфорд. Просто ми кажи нещо, което ще ме накара да спра да треперя, друго не искам.

Стивън запали цигара и качи краката си върху масата.

— Снарядите ли ще слушаш, или ще говорим за нещо друго?

— Заради онзи идиот Файърбрейс и неговия феноменален слух е. Научи ме как да различавам оръдията. Мога да ти кажа размера им, траекторията на снаряда, накъде лети и вероятните поражения.

— Ама войната в началото ти харесваше, нали?

— Какво? — Уиър се изправи на стола си. Имаше кръгло честно лице и оредяваща светла коса. Това, което беше останало от нея, бе щръкнало нагоре или лежеше сплетено, когато свали фуражката си. Носеше горнище на пижама и пуловер в синьо и бяло. Облегна се малко назад и се замисли над думите на Стивън. — Сега ми се струва, че не е за вярване, но май така беше.

— Погледни Прайс, нашия старши сержант. Той процъфтява тук, нали? А ти? Самотен ли си?

— Не искам да говоря за Англия — отвърна Уиър. — Трябва да мисля как да остана жив. Имам осем мъже долу под земята, а от другата страна към нас германците също копаят тунел.

— Добре — каза Стивън. — И без това трябва да нагледам моите хора след половин час.

Землянката се разтресе от ударната вълна на огромен снаряд. Фенерът се заклати на гредата, чашите подскочиха на масата, а от тавана се откърти пръст. Уиър стисна Стивън за китката.

— Кажи ми нещо, Рейсфорд — каза той. — Говори за каквото искаш.

— Добре. Ще ти кажа нещо. — Стивън издиша дима от цигарата си. — Любопитен съм да видя какво ще се случи. Твоите канални плъхове пълзят под земята в тунел, широк един метър. Моите войници полудяват от снарядите. Командирите не ни казват нищо. Аз седя тук, разговарям с хората, ходя да патрулирам, лежа в калта и картечници ми бръснат тила. Никой в Англия няма представа какво е тук. Ако можеха да видят как живеят тези мъже, нямаше да повярват на очите си. Това не е война, това е експеримент докъде може да стигне човешката низост. Изключително съм заинтригуван къде е пределът; искам да го разбера. Струва ми се, че едва се започва. Че далеч по-страшни неща, от тези, които вече сме видели, ще бъдат заповядани и изпълнени от милиони момчета и мъже като Типър и твоя Файърбрейс. Няма падение, до което да не бъдат доведени. Виждаш лицата им, когато отиват да си почиват, и си мислиш, че повече не могат да понесат, че нещо у тях ще каже „достатъчно, никой не е способен на това“. Но един ден сън, топла храна и вино в стомасите им и те са готови за още. Мисля, че са готови за десетократно повече и аз искам да знам колко точно. Ако не ме глождеше това любопитство, щях да изляза под вражеския огън и да се оставя да ме убият. Щях да си отнеса главата с една от тези гранати.

— Ти си побъркан — каза Уиър. — Не искаш ли просто всичко това да свърши?

— Да, разбира се, че искам. Но след като стигнахме толкова далеч, искам да знам какво означава.

Уиър пак затрепери, когато звукът от снарядите се приближи.

— Това е смесен баражен огън. Полевото оръдие се редува с тежка артилерия на интервали от…

— Замълчи — каза Стивън. — Не се самоизмъчвай.

Уиър се хвана за главата.

— Говори ми нещо, Рейсфорд. Говори ми за всичко друго, но не и за тази война. Англия, футбол, жени, момичета. Каквото си пожелаеш.

— Момичета? Имаш предвид онези, които мъжете наричат свои любими?

— Както искаш го разбирай.

— Не бях се сещал за тях от дълго време. Непрестанният обстрел е лекарство против нечисти мисли. Не мисля за жени. Те са част от друг живот.

Уиър помълча известно време. След това каза:

— Знаеш ли, никога не съм бил с жена.

— Какво? Никога? — Стивън го погледна, за да види дали говори сериозно. — На колко си години?

— На трийсет и две. Исках, винаги съм искал, но у дома беше трудно. Родителите ми са много строги. Канил съм едно-две момичета на среща, но те… те все искаха да се омъжват. А пък професионалистките в града все ми се смееха.

— Не ти ли е любопитно какво е?

— Да, разбира се. Но вече е станало такъв проблем, придобило е такава важност в живота ми, че ще е трудно.

Стивън забеляза, че Уиър спря да се вслушва в обстрела. Взираше се в чашата в ръцете си, потънал в размисъл.

— Защо не отидеш на някое от онези места, на които всички мъже ходят по селата? Сигурен съм, че ще намериш някое отзивчиво и не толкова скъпо момиче.

— Не разбираш, Рейсфорд. Не е толкова лесно. За теб е различно. Предполагам, че си бил със стотици жени, нали?

Стивън поклати глава.

— Мили боже, не. Имаше едно девойче от моето село, което го правеше с когото й падне. Всички момчета загубиха невинността си с нея. Трябваше само да й занесеш подарък — шоколад, пари или нещо друго. Беше простовато момиче, но всички й бяхме благодарни. Тя, разбира се, забременя, но никой не знаеше кой е бащата. Вероятно някой петнайсетгодишен момък.

— Това ли е всичко?

— Не. Имаше и други момичета. От момчетата се очаква да го правят. Смята се, че не е здравословно да го потискат. Дори майките им мислят така. Това е разликата между едно село в Линкълншир и град като… ти откъде беше?

— Лиймингтън Спа.

— Точно така! Това е цената на благоприличието. — Стивън се усмихна. — Извадил си лош късмет.

— На мен ли го казваш! — засмя се Уиър.

— Браво?

— Какво искаш да кажеш с това „браво“?

— Смееш се.

— Пиян съм.

— Няма значение.

Уиър си наля отново и килна стола си назад.

— Та с всичките тези момичета, Рейсфорд, кажи ми…

— Не са толкова много. Може би четири-пет. Това е.

— Няма значение. Кажи ми обичал ли си някоя от тях? Някоя, с която си го правил отново и отново?

— Да, мисля, че имаше такава.

— Само една?

— Да, само една.

— И как беше? Различно ли е в сравнение с другите?

— Да, като че ли беше различно. Много по-различно. Смесва се с другите чувства.

— Искаш да кажеш, че… си бил влюбен в нея или какво?

— Може и така да се нарече. Тогава не знаех. Просто изпитвах силен импулс. Не можех да се спра.

— И какво стана с тази жена.

— Напусна ме.

— Защо?

— Не знам. Прибрах се у дома, а тя дори не ми беше оставила бележка.

— Женени ли бяхте?

— Не.

— И какво направи?

— Нищо. Какво да направя? Не можех да я преследвам. Просто продължих нататък.

Уиър помълча известно време. След това каза:

— Но когато… нали разбираш, когато си бил с нея, усещането различно ли е? Преживяването различно ли е от онова с момичето от селото? Или винаги е едно и също?

— Докато тя не си тръгна, не бях се замислял за това. Тогава имах чувството, че някой е умрял. Сякаш си дете и майка ти или баща ти са изчезнали. — Стивън вдигна поглед. — Трябва сам да го разбереш. При следващия отпуск може да те уредим. Някой от моите хора ще помогне.

— Не ставай глупав — каза Уиър. — Както и да е, та тази жена — мислиш ли за нея сега? Имаш ли спомен от нея?

— Имах един неин пръстен. Изхвърлих го.

— Не се ли сещаш понякога за нея, докато лежиш тук и чуваш огъня навън?

— Не, никога.

Уиър поклати глава.

— Не разбирам. Аз съм сигурен, че бих мислил за нея.

Навън внезапно настъпи затишие. Двамата мъже се спогледаха под слабата светлина, лицата им бяха посивели и уморени. Стивън завиждаше за невинността, която все още прозираше под напрежението, изопнало откритото лице на Уиър. Струваше му се, че той самият беше загубил всякаква връзка със земното щастие отвъд звука на оръдията. Посребрелите му слепоочия сякаш му напомняха, че се е променил и връщане назад нямаше.

— Е — каза той, — преди войната беше ли самотен?

— Да, бях. Все още живеех с родителите си. Не виждах начин да се измъкна от дома. Единственото, за което се сетих, беше да се запиша в армията. Баща ми познаваше човек в инженерните войски и така стана. Започнах служба през 1912 година. Прав беше. Харесваше ми, че имам някаква роля в това. И ми допадаше другарството. Така беше. Преди това не бях имал приятели и изведнъж осъзнах, че имам, ако не приятели, то поне компанията на стотици мъже на моята възраст. Дори открих, че някои се съобразяват с мен. Беше страхотно усещане.

— Добре се справяш — каза Стивън. — Уважават те.

— Не — отвърна недоверчиво Уиър, — биха слушали всеки, който…

— Не се шегувам. Много добре се справя с тях.

— Благодаря ти, Рейсфорд.

Стивън наля още уиски. Винаги се надяваше, че ще го приспи, но всъщност почти не му помагаше. Сънят беше дар, който с еднаква вероятност можеше да дойде както след чая, така и след алкохола.

— Моите хора не ме уважават — каза той. — Те уважават сержант Прайс. Или поне се боят от него. И правят всичко, което ефрейторите им казват. Смит и Петросиън. За тях аз не съществувам.

— Глупости — отвърна Уиър. — Ти си в окопите с тях точно толкова, колкото и подофицерите. Ходиш да патрулираш. Сигурно ти се възхищават.

— Но не ме уважават. И с право. Знаеш ли защо? Защото и аз не ги уважавам. Понякога си мисля, че ги презирам. Какво си мислят, че правят, за бога?

— Ти си странна птица — каза Уиър. — Спомням си един майор, когото срещнах край Ипър…

Вратата на землянката се отвори. Беше Хънт.

— Най-добре елате, сър — каза той на Стивън. — Снаряд в нашата позиция. Има много жертви. Рийвс и Уилкинсън, доколкото знам.

Стивън си взе фуражката и последва Хънт в нощта.

Около двайсет метра от предпазните чували с пясък бяха взривени. Стената на окопа беше поддала, бодливата тел беше отлетяла назад и висеше над издълбаната пръст. Чуваха се стенания. Санитари с носилки се опитваха да разчистят боклука и да стигнат до ранените. Стивън взе лопата и започна да копае. Издърпаха един мъж за раменете. Беше Рийвс. Изражението му беше по-безизразно от обикновено. Половината му гръден кош го нямаше, а от гърдите му стърчеше парче от шрапнел.

На няколко метра по-нататък изровиха Уилкинсън. Тъмният му профил изглеждаше обещаващо запазен, докато Стивън го приближаваше. Опита се да си спомни нещо лично за Уилкинсън. Успя. Наскоро се беше оженил. Работеше като букмейкър. Очакваше бебе. Докато се приближаваше, мислеше какви окуражителни думи да му каже. Но когато санитарите го вдигнаха, обърнаха тялото му и Стивън видя, че главата му е разцепена — гладката кожа и красивото му лице бяха в едната половина, а от другата се виждаха нащърбените краища на разбит череп, от който върху обгорената му униформа се изливаха остатъци от мозък.

— Отнесете го — кимна той на санитарите.

По-нататък намериха още един поразен — Дъглъс, когото беше видял сутринта и когото мислеше за недосегаем. Дъглъс беше жив и се беше облегнал на стената на окопа. Стивън се приближи и седна до него.

— Цигара? — попита той.

Дъглъс кимна. Стивън запали една и я сложи в устата му.

— Помогнете ми да се надигна — каза Дъглъс. — Колкото да седна.

Стивън го прегърна през раменете и го повдигна. Кръвта му шуртеше на тласъци от рана от шрапнел в рамото.

— Какво е това бялото на крака ми? — попита той.

Стивън погледна надолу.

— Кост — отвърна той. — На бедрото. Няма нищо, това е просто кост. И си загубил част от мускула.

Стивън целият беше покрит с кръвта на Дъглас. Тя имаше странен дъх, който сам по себе си не беше неприятен, макар да течеше обилно. Миришеше на прясно. Като в месарница, само че по-силно.

— Том добре ли е? — попита Дъглъс.

— Кой?

— Том Бренън.

— Да, мисля, че е добре. Не се тревожи, Дъглъс. Хвани се за мен. Ще ти намерим морфин. Ще се опитаме да спрем кървенето. Ще ти сложа нещо на рамото, полева превръзка.

Когато я притисна, усети как плътта на Дъглъс се изплъзва изпод дланите му. Едно-две ребра пропаднаха под натиска му и ръката му се доближи към белия дроб. Спря да притиска.

— Хънт! — извика той. — За бога, прати тук носилка. Намерете ми и морфин.

Кръвта на Дъглъс потече в ръкавите на Стивън. Изцапа лицето и косата му. Панталоните му бяха подгизнали. Дъглъс се държеше здраво за него.

— Имаш ли съпруга, Дъглъс?

— Да, сър.

— Обичаш ли я?

— Да.

— Добре. Аз ще й съобщя. Ще й пиша. Ще и кажа, че си най-добрият ни войник.

— Ще умра ли?

— Не, няма. Но няма да си в състояние да пишеш писма, аз ще й съобщя какво си направил. Как си патрулирал и така нататък. Тя ще се гордее с теб. Къде е морфинът? Хънт, за бога? Ти обичаш жена си, нали Дъглъс. Ще я видиш отново. Мисли за нея като те закарат в болницата. Дръж се за тази мисъл. Не я пускай. Всичко е наред, идват. Дръж се за ръката ми. Точно така. Ще ти взема цигарата, иначе ще се изгориш. Не се тревожи, ще ти дам друга. Ето.

Стивън не знаеше какво говори. Почти се давеше в кръвта на Дъглъс. Докато санитарите стигнат до тях, войникът вече беше изгубил съзнание. Вдигнаха отпуснатото му тяло, като се стремяха да не утежняват нараняванията му.

Докато се отдалечаваха, отгоре се чу метално свистене. Още един снаряд се приземи и избухна. За миг Стивън съзря линията на окопа, цели двайсет метра напред, след това се сви, за да се предпази от взрива, после пак се изправи. Видя земята отвъд, простираща се с километри; дървета, ферми в далечината. За секунда всичко застина — френската провинция, окъпана в ярка светлина.

После се разхвърчаха пръст и шрапнели и той отлетя напред. Санитарят, който държеше задната част на носилката, беше ударен в главата. Дъглъс се преобърна на дъските на дъното на окопа. Стивън, който остана невредим, се разкрещя:

— Изнесете го, Хънт! Изнесете го! — След това усети, че лицето му е лепкаво, хвана се за главата и извика: — Махнете кръвта на този човек от мен.