Кейти Хикман
Тайната порта (8)

Шеста глава

Истанбул

 

В наши дни

Елизабет се обади на Иви от телефона в стаята си.

— Къде каза, че си? — гласът на Иви звучеше необичайно слабо.

— В Истанбул — повтори бавно Елизабет, а след това предвидливо отдалечи слушалката на телефона от ухото си.

— В Истанбул?! — продължителна пауза. — И какво, за бога, правиш там?

— Хванах самолета дотук. Снощи.

— Но вчера обядвахме заедно, а ти нищо не каза!

— Полетът беше на изчакване. Просто извадих късмет.

На Елизабет й се искаше да й каже за американката и за онова, което се бе случило после в ресторанта, но осъзна, че не може да го разкаже, даже и на Иви.

— Трябва да… — започна тя, опитвайки се да пребори болката в гърлото си — … да сложа край на всичко това — в другия край на телефона настъпи мълчание и тя разбра, че Иви я слуша внимателно. — Нали се сещаш? На всичко това — изломоти накрая.

Да го изреже. Да го изтръгне от себе си. Да го измъкне от себе си. „Бих изтръгнала все още биещото сърце на това ужасно нещо със собствените си нокти, стига да знаех как…“ Истерията я сграбчи.

— Просто го накарай да… спре. Моля те!

— Всичко е наред, всичко е наред! — изрече дрезгаво гласът на Иви. — Не говори нищо, просто дишай! Добре ли си, миличка? Просто дишай…

Въпреки сълзите си Елизабет не успя да сдържи смеха си.

— Мила Иви, но ти също плачеш!

— Не мога да се сдържа — чу как приятелката й издухва шумно носа си. — Заразно е — а после по-сърдито: — Но в Оксфорд щеше да бъде далеч по-лесно!

— Да, знам — Елизабет притисна с пръсти горещите си очи.

— Точно в това е въпросът. Трябва… да се стегна. Не мога да се понасям… такава — изпълни я самосъжаление. — Да съм ти като товар.

— Скъпа Лиз, но ти не си ми товар! Никога не…

— Просто реших да приключа с Мариус. Този път няма връщане назад — това е, каза го! Накрая го каза, значи трябва да е вярно, нали? — Поне вече му казах, че не мога да продължавам да го виждам — добави.

Усети как Иви се опитва да прецени температурата от другия край на континента. Но когато заговори, облекчението в гласа й беше осезаемо.

— Ти го заряза? Браво на теб! Браво на теб, Лизи! — а после: — Този път завинаги?

— О, да, този път завинаги.

— Та къде си все пак? Имам предвид в кой хотел? Предполагам, че си в хотел, нали?

— Ами всъщност… — Елизабет се огледа. Истината бе, че тя нямаше никаква представа как се нарича хотелът. Просто таксито я бе довело тук снощи. Имаше легло, което беше чисто. Снощи нямаше сили да задава никакви въпроси. — Аз съм в стая 312 — номерът беше в основата на старомодния бакелитов телефон край леглото й. — А ето и номера ми — продиктува го.

Това като че ли задоволи Иви.

— Колко време ще останеш там?

— Нямам представа — сви рамене Елизабет. — Колкото трябва.

— За да изтриеш Мариус?

— Да — засмя се Елизабет. — Но смятам да свърша и малко работа. Когато казах на научния ми ръководител за фрагмента от онзи документ, тя ми предложи да прегледам и архивите тук, затова реших, че не ми пречи да опитам — каквото и да е, само да не бъде в Оксфорд, за да не се изкуши да прости! — Доктор Алис е съгласна с мен, че другата половина от историята на Силия Лампри все трябва да е някъде, а нещо ми подсказва, че трябва да е тук. Помниш ли Берин Метин?

— От програмата за студентски обмен ли?

— Същата. Обадих й се след… вчерашния следобед и тя каза, че може да ме уреди с читателска карта за Босфорския университет. Имат и английска библиотека, така че мога да продължа проучванията си, докато чакам да излезе разрешението за достъп до архива.

След като затвори телефона, Елизабет се отпусна на леглото. Беше все още рано — седем часа сутринта истанбулско време, но само пет часа английско. Горката Иви.

Стаята й беше голяма, но много обикновена. Две легла с железни пружини. Старомоден гардероб. Под прозореца имаше ниша, в която беше поставена малка масичка и стол. Дъските на пода, които се накланяха леко към вратата, бяха боядисани в тъмнокафяво и не бяха покрити нито с пътека, нито с килим. Нищо в стаята й не подсказваше, че се намира в Истанбул. Нито където и да е.

Елизабет постави предпазливо ръка на стената, затвори очи и плъзна пръсти. Нищо. Стаята имаше непорочното, безлично излъчване на манастирска килия. Или на кораб.

„Утре ще се преместя“ — си каза тя.

После отново прилегна на леглото. Пресегна се към чантата си и извади оттам бележките, които си бе водила в читалнята на Ориенталската библиотека. Зачете се отново в документа. Зачете за Силия как се е втурнала да спасява баща си от турските главорези. И как накрая е видяла с очите си как го посичат на две.

Силия. Горката Силия!

Все така с листа хартия в ръката си, Елизабет потъна в безпаметен сън.