Кейти Хикман
Тайната порта (24)

Двайсет и втора глава

Константинопол

 

3 септември 1599 година, вечерта

Хасан ага, главният черен евнух, ще живее! Новината обиколи за миг Къщата на щастието. Дворцовите лекари — не само белият евнух от дворцовото училище, но и личният лекар на султана Мойсей Хамон — най-сетне бяха обявили, че болният е извън опасност. Някои говореха за чудо, други за сънищата на валиде султан, които имала преди възстановяването му, и за ризата талисман, която тя била поръчала да направят за него — дивно нещо, покрито не само със свещени стихове от Корана, но и със странни числа и символи, изписани с чисто злато.

Прислужниците на Силия й донесоха вестта, че се гласи тържество в Голямата зала. Евнусите разправяха, че наскоро в града била пристигнала чисто женска трупа от акробати и жонгльори — циганки от Тесалоники, които бързо се превърнали в последната мода за харемите — големи и малки — по Босфора и Златния рог. А сега самата валиде султан ги била поканила за представление.

Тази вечер, докато се отправяше заедно с останалите жени към залата, разделяща женското крило от покоите на султана, Силия веднага усети промяната в атмосферата. Имаше нещо различно, нещо ново. Лошото предчувствие, което бе изпълвало всеки двор и всеки коридор през последните няколко дена, си беше заминало. На негово място се бяха настанили жизнерадост и усещане за лекота. „Де да можех и аз да изпитвам същото!“ — помисли си Силия. Без да поглежда нито наляво, нито надясно, Силия вървеше по коридорите, следвана от придружителките си. Но въпреки че очите й бяха фиксирани сериозно към земята, сърцето и умът й бяха в пламъци.

Пол наистина беше тук, в Константинопол — в това вече беше напълно сигурна. Кой друг, освен Джон Карю би могъл да изработи такова точно копие на кораба „Силия“?! А където беше Карю, беше и Пол. Но защо? Тази мисъл не й даваше мира. Какво би могло да означава това? Знак ли беше? Възможно ли бе те да знаеха, че тя е тук? Силия моментално пропъди тази мисъл. Не биха могли да знаят, не беше възможно. Пол я мислеше за мъртва. За потънала заедно с кораба, за удавена.

Но сега тя вече знаеше, че няма друг избор — каквото и да казваше Анета, тя беше длъжна да ги накара да разберат истината. На врата й, скрит под дрехите й, висеше ключът за Портата на птичарника. При мисълта за него, при мисълта за онова, което трябваше да стори, тя усети толкова силно пробождане в гърдите си, че се залюля и едва не се блъсна в стената.

— Внимавайте, Кая кадън! — извика една от жените зад нея и я хвана.

— О, няма нищо. Просто пантофката ми нещо…

Бързо се овладя. Не трябваше да им позволява да виждат, не трябваше да им позволява да се досещат какво чувства, какво знае. Една непредпазлива дума или дори поглед биха могли да я издадат. Наблюдават те, винаги. Сега вече го знаеше.

Пристигнаха в Голямата зала.

Тъй като не беше получила никакво официално обявление за промяна на положението си, Силия се настани на дългата, покрита с възглавници платформа близо до дивана на валиде, в лявата част на залата — диван, който беше почетно място, запазено само за жените с най-висок ранг в харема. До нея се подредиха четирите лични прислужници на валиде султан — Гюлбахар, Турхан, Фатма и още едно момиче, чието име тя не знаеше и което временно заместваше Анета, докато се оправи. До тях имаше място за по-старите сановнички, всичките подредени в строг йерархичен ред. След самата валиде идваше управителката на харема, следвана от господарките на момичетата, на банята, на кафето и на прическата. Някои от децата на султана — принцесите и дори част от малките принцове, които бяха достатъчно невръстни, за да живеят все още в женското крило, бяха отведени от придружителките си на места от другата страна на дивана на Сафийе султан. За случая беше пристигнала дори една от собствените дъщери на валиде — Фатма, заедно с децата си и собствената си свита.

Покрай стените на залата бяха запалени кандилници и помещението беше изпълнено с прекрасен аромат. Във всеки от четирите ъгъла бяха поставени сини и бели вази с рози, лалета и водопади от портокалови цветове и жасмин. От мраморните ниши в стените шуртяха фонтани. До дивана на валиде султан имаше малък басейн, върху чиято повърхност бяха разпръснати листа от мускусни рози, смесени с поставени в миниатюрни лодчици свещички, чиито пламъчета се отразяваха в бледозелената вода.

Едва на този етап в залата бяха допуснати по-младите момичета, новопристигналите и обикновените къзлар, насочвани в изрядни колони от господарката на момичетата и нейните заместнички към местата им срещу дивана на валиде, в другия край на залата.

В празнични дни като днешния строгите правила, които ръководеха всеки аспект от живота в харема, се позабравяха, даже правилото за мълчание. Необичайният звук от собствените им гласове (които в обичайния случай се чуваха по-рядко и от гласа на мъж, все още не изгубил своите колионе, както казваше Анета) действаше на насъбралите се в залата жени като наркотик. Бузите на всички бяха поруменели от вълнение. Всяка говореше със своята съседка. И всяка от тях, дори най-младите, някои от които на не повече от осем-девет години, беше с най-скъпите си труфила. Коприни, надиплени на кръгове, воали или на полумесеци, брокати, избродирани със златни и сребърни нишки, кадифета, обшити с лалета и каскади от листа, проблясваха в светлината на свещите. Шлейфове, шапчици и воали от прозирна златиста тъкан бяха прихванати със скъпоценни камъни, всеки от които по-голям от другия — сини и жълти топази, червеното на граната и халцедона, зеленото на малахита, нефрита и смарагда; опали и лунни камъни, и нанизи от перли, омекотявани и затопляни от кожите на жените. Всяка от тях, даже карийе Лала, най-скромната и най-стара помощник-господарка, която зае мястото си точно пред Силия на долните стъпала на платформата на валиде, си имаше някакъв скъпоценен камък, с който да се похвали.

Първите няколко пъти, когато Силия беше виждала всички жени заедно по този начин, бе дотолкова зашеметена от спектакъла, че не можеше да прави нищо друго, освен да седи и да зяпа. А сега този парад й бе почти безразличен. Дали някой я наблюдаваше, някой, когото не очакваше? Огледа бавно тълпата. Македонката от банята, нейната помощничка — грузинката, голямата няма господарка на прическата, чието лице беше колкото широко, толкова и дълго, с огромните зъби, които проблясваха като бели надгробни камъни… В залата настъпи раздвижване, когато евнусите донесоха Хасан ага — главния черен евнух — на носилката му. Когато зърна отново гигантската планина от черна плът, останала непокътната от преживяното, Силия усети как сърцето й претупва. Как изобщо Ханза се бе сдобила с ключа, който сега висеше тайно на нейния врат? Силия беше твърде уплашена, за да пита, а сега го усещаше като горещ червен въглен, прогарящ кожата й.

Когато Гюлбахар сложи ръка на рамото й, Силия подскочи като ударена.

— Мислиш ли, че тя ще дойде? — прошепна в ухото й.

— Коя? — погледна я неразбиращо Силия.

— Гюлай, разбира се.

Гюлбахар посочи към позлатения балдахин в далечния край на залата. Под балдахина стоеше тронът, на който сядаше султанът, когато решеше да дойде. В подножието на трона бе поставена малка възглавничка — почетното място на хасеки султан.

— Защо да не дойде? — попита Силия.

— Казват, че е била изместена от Ханза — отбеляза Гюлбахар и изгледа изпитателно Силия.

— Какво? — възкликна ужасена Силия. — Толкова скоро?

— Той я извикал отново, ако не знаеш. Този следобед.

— Разбирам — кимна Силия и се огледа, но не виждаше никъде Ханза. — И къде е тогава тя?

Но преди да успеят да си кажат каквото и да било повече, големите врати откъм страната на султанските покои се отвориха и в залата се възцари напрегната тишина. Ескортирана от Сюлейман ага и други трима евнуси, се появи Гюлай хасеки.

Беше облечена в рокля от синьо кадифе със сребърни кръгове, под която имаше туника и шалвари от златоткан плат. А върху шапчицата й, горната част на роклята й и дори на шлейфа й имаше толкова брилянти, колкото Силия не беше виждала през целия си живот. Хасеки премина съвсем бавно през прага, прекоси цялата зала и се насочи към мястото си под златния балдахин. Обърна се, огледа всички жени, а след това внимателно приседна на възглавничката в подножието на трона на султана.

След една шумна, колективна въздишка на облекчение жените отново възобновиха разговорите си. Силия огледа жените и после насочи погледа си към Гюлай. Но дори и да я бе различила сред тълпата, хасеки не даде никакъв знак.

Да, хасеки султан беше права — предположения, слухове, клюки. „Живеем с тях, защото нямаме нищо друго“ — каза си Силия. Преди атмосферата в Голямата зала беше като преди започването на пиеса, както в театър „Завесата“ или новия театър „Розата“ в Лондон, където баща й я бе водил понякога. Но сега — Силия потрепери, оглеждайки бляскавия манекен, който стоеше далечен и неподвижен под златния балдахин на султана — сега това бе заприличало по-скоро на залагане на капани за мечки, отколкото на пиеса.

Хрумна й една мисъл и тя се обърна към Гюлбахар:

— Къде седи старата фаворитка на султана? Не мисля, че някога съм я виждала.

— Имаш предвид Хандан кадън ли? Майката на принц Ахмед?

— Да, Хандан. Мисля, че така се казваше.

— Тя никога не идва тук — сви рамене Гюлбахар. — Вече не. И не мисля, че някой я вижда, освен валиде султан.

Някъде откъм дъното на коридора до тях достигнаха звуците от загряването на акробатичната трупа — далечен тътен на барабани, жалостивият глас на свирка. И в този момент залата отново онемя, и този път тишината беше по-дълбока и гробовна отпреди. Всички се изправиха на крака. Никой не смееше дори да си поеме дъх, когато вратите в двата края на залата се отвориха едновременно. От входа към харема се появи валиде султан, а от противоположната страна — самият султан. Срещнаха се точно в средата на залата, където султанът поздрави майка си, след което заеха местата си.

Едва тогава Силия зърна Ханза. Беше се промъкнала незабелязано след валиде и сега се приближи, за да заеме мястото си до Силия. Около тънкото й вратле имаше огърлица от скъпоценни камъни, на ушите й блестяха два диаманта във формата на круша — очевидно плячката от следобедния й труд. На фона на бледото дребно личице на Ханза камъните изглеждаха абсурдно, почти безвкусно, като евтините боклуци, които продаваха за бедните на пазара. Изражението й беше толкова отровно, че още неизречен, поздравът на Силия секна в гърлото й.

Сега, когато всички бяха заели мястото си, представлението започна. Първи дойдоха музикантите и се настаниха върху рогозките на пода — една жена свиреше на цимбали, друга — на мандолина, трета — на свирка, а четвъртата носеше две малки барабанчета. Непосредствено след тях, с подскоци и превъртания, се появи трупата на акробатите — странни, варварски изглеждащи създания, с тъмна кожа и мазна черна коса, която всички носеха спусната по раменете им. Носеха къси, прилепнали по телата им жакети, които оставяха раменете и ръцете им голи, и странна дреха, приличаща на панталон, изработена от фин памук, която при бедрата се издуваше, а от коленете надолу прилепваше по краката им. Някои вървяха на ръцете си, други се премятаха назад, извивайки гърбовете си в чудати форми, други обикаляха наоколо с колела.

Най-младите акробати бяха две момиченца на не повече от шест-седем години. Най-възрастната, която беше и водачка на трупата, беше здрава жена с гърди като буре, носеща червена лента през главата си. При сигнала, даден от барабаните, тя изпъна раменете си и една по една, жените скочиха отгоре й, докато накрая не се събраха шест във формата на пирамида. Цимбалите засвириха. Краката на жената с червената лента на главата потрепериха, но някак си тя направи три крачки напред в залата. Барабаните отново забиха и двете момиченца се втурнаха напред, скочиха върху пирамидата, заизкачваха се като маймунки и се настаниха на самия връх на това човешко дърво. Цимбалите отново засвириха. Акробатите протегнаха ръце и при дадения от музикантите сигнал водачката им направи още три крачки по посока на трона на султана. Кожата й блестеше, вените на дебелия й като на бик врат се издуха от напрежение, но тя не се предаде. Ново барабанене и една по една жените заскачаха обратно на пода така леко, както се бяха покачили, приземявайки се безшумно на краката си, сякаш не бяха по-тежки от листенца на рози. И от нищото двете малки момиченца извадиха две червени рози. Коленичиха пред султана и поставиха цветята в краката му.

Представлението продължи. Акробатичните номера бяха последвани от бърза поредица номера — баланс, жонглиране, огъване на телата. Жените от харема — и старите, и младите, стояха като хипнотизирани от спектакъла. Дори Хасан ага, зяпнал от изумление, седеше неподвижно на възглавниците си. Само Силия не можеше да се концентрира. При толкова много жени, събрани на едно място, и топлината от свещите в залата беше станало толкова задушно, че Силия имаше чувството, че й прилошава. Но не смееше да се изправи, не смееше да привлича внимание към себе си с подобно грубо нарушение на етикета, въобще с нищо, което би могло да намекне за вътрешната й болка. Сложи ръка на гърдите си и напипа успокояващите очертания на ключа с веригата на гърдите й. Наложи си да играе ролята на нищо не виждащата и нищо не знаещата карийе, която беше само допреди няколко дена. „Съвсем скоро, скъпи мой, обещавам ти! — каза си тя, опитвайки се трескаво да си спомни тембъра на гласа на Пол. — Съвсем скоро!“

Освен нея самата имаше само още един човек, който не беше напълно погълнат от номерата на акробатичната трупа. Ханза зяпаше единствено султана. Или поне така си помисли първоначално Силия. След това осъзна, че Ханза не гледа султана. Гледа хасеки.

Ханза се бе вторачила толкова настървено в Гюлай хасеки, че Силия се зачуди как е възможно фаворитката да не усеща силата на тези странни бледи очи върху себе си. Дори и да я усещаше обаче, тя не даваше никакъв знак. Гюлай гледаше представлението толкова съсредоточено, колкото и останалите — или поне така изглеждаше. След няколко секунди наблюдение обаче Силия забеляза, че от време на време погледът й пробягва към дивана на валиде, а после отново се връща, като че ли търси някого.

— Изглежда добре, не мислиш ли? — не можа да устои Силия да не прошепне на Ханза. — Имам предвид хасеки.

— Но какво прави все още тук? — изписка тихичко Ханза и от устата й излезе някакъв странен котешки звук. Изглеждаше обзета от някакво силно чувство — ярост, разочарование? Беше трудно да се каже.

— Че къде другаде да бъде? — подметна Силия, наслаждавайки се на нещастието на момичето. В крайна сметка ключът вече беше у нея и Ханза не можеше да й стори нищичко. — Да не си мислиш, че там трябва да седиш ти? Ако си въобразяваш това, значи си глупачка, че и по-лошо от глупачка!

Ала Ханза не отвърна нищичко.

Великанката с червена лента на главата излезе сама на сцената. Около нея имаше множество предмети — голямо гърне от вида, в който съхраняваха масло, няколко дебели цепеници, редица гюлета с различни размери, някои от тях вързани на вериги. След като завърза кожени ленти около китките си, а след това и дебела кожена броня около кръста си, тя започна да жонглира с цепениците, балансирайки ги на главата си, после на челото си, след това на брадичката си и накрая на зъбите си.

Султанът се приведе, за да каже нещо на хасеки, което я накара да се обърне към него с усмивка. „Но как въобще го понася?“ — запита се Силия. Въпреки скъпоценните камъни и блестящите си одежди от разстояние той изглеждаше съвсем обикновен мъж, със сипаничава кожа, дълга руса брада и дебел корем. Ханза до нея потрепери.

Силната жена вече жонглираше с две гюлета, вдигайки ги във въздуха с ръце, набръчкани и мазолести като стара кожа. Капчици пот от челото й полетяха във въздуха — Силия ги видя как проблясват под пламъците на свещите. Султанът отново се наведе към хасеки и този път й поднесе една от червените рози, които бяха оставени в краката му. Другата изпрати на майка си, валиде султан. Силия зачака реакцията на Ханза, но такава нямаше. Минаха още няколко минути, докато тя осъзнае, че мястото до нея е празно. Ханза беше изчезнала.

— Къде отиде тя? — извърна се деликатно Силия към Гюлбахар, която стоеше точно зад нея.

— Ханза ли? Не знам — прошепна прислужницата. — Излезе преди няколко минути. И още по-добре, бих казала. Заради нея обаче се надявам валиде да не я е видяла!

Силия постави ръка на врата си — едва дишаше.

— Добре ли си, кадън! — сложи ръка Гюлбахар на рамото на Силия. — Изглеждаш странно.

— Добре съм. Просто… тук стана малко горещо, това е — отговори Силия, опитвайки се да овладее дишането си. А после, преди да успее да се спре, изтърси: — Имам лошо предчувствие за тази особа, Гюлбахар.

— За тази дребна змия в тревата ли? — присви презрително устни главната прислужница на валиде. — Не се притеснявай! Всички имаме лошо предчувствие за нея!

— Но това е повече от предчувствие — допълни Силия и се огледа, опитвайки се да отгатне накъде ли е заминала Ханза. — Намислила е нещо, Гюлбахар, помни ми думата!

— Че какво толкова може да направи? — сви презрително рамене Гюлбахар. — Ако питаш мен, вече е достатъчно загазила само с напускането си без разрешение. Тя се ужасява от валиде — знам го, защото съм ги виждала заедно — Гюлбахар се изсмя тихичко. — Като заек и змия са. Не се тревожи, няма да посмее да стори нищичко! Просто се наслаждавай на представлението, Кая!

Валиде султан. Ама разбира се! Вероятно тя е ключът към всичко това, нали? Някой със сигурност бе напълнил главата на Ханза с идеи за това колко лесно би било да измести хасеки в очите на султана — идеи, които на всяка друга жена биха прозвучали напълно абсурдно. Пък и кой друг би могъл да бъде толкова убедителен? „Би трябвало да се сетя по-рано — помисли си Силия. — В крайна сметка тя опита същото и с мен, при това само преди няколко дена!“

Извърна поглед към валиде и за пореден път се изненада колко дребна беше всъщност. Сафийе султан седеше на дивана си, наместила елегантното си тяло между възглавниците, пъхнала единия си крак под него, подпряла брадичка на едната си ръка. Робата, която носеше тази вечер, беше от най-пищната червена дамаска със златно бродирана горна част. Бижутата й бяха неизброими, дългата й коса беше сплетена със златни верижки, от които висяха перли. Колко ослепителна беше тя! И колко опасна! Достоен съперник на Ханза.

В ръката си Сафийе султан държеше розата, която султанът й беше изпратил — мускусна роза, толкова тъмночервена, че беше почти черна — и я въртеше между пръстите си. Подобно на всички останали и тя наблюдаваше с интерес акробатичната трупа, като от време на време се обръщаше към дъщеря си, принцеса Фатма, която седеше до нея. От време на време се привеждаше, за да помирише розата. Поведението й беше безгрижно, но в нея имаше нещо, което… Силия се опита да открие подходящата дума. Концентрирана? Наблюдателна? „Ти все още ни наблюдаваш — помисли си Силия. — Всяка една от нас, дори сега.“ Какво й беше казала Анета? Наблюдават и чакат, точно това правят тук. И тогава Силия осъзна, че валиде е очаквала Ханза да излезе.

Великанката беше приключила с номерата си и мястото й в центъра на залата бе заето от друг член на трупата, който не се бе появявал до този момент — жена с гробовно лице, покрито с бял тебешир като някой Пиеро. За разлика от останалите тази жена не носеше панталони, а чудата роба, изработена от материя на ярки ивици, с обемна пола и ръкави. Всеки шев бе допълнен със сребърни пайети. Когато вървеше, все едно се плъзгаше на колела по пода.

Навън вече беше паднал мрак и лампите бяха запалени. Празничната атмосфера, създадена от акробатите и силната жена, бе заменена от тягостно мълчание. В тишината белоликата, подобна на Пиеро жена, обикаляше бавно залата. Робата й проблясваше, сякаш бе направена от лед. И докато се движеше, след нея се материализираха като по чудо разни предмети: пера, цветя и плодове — нарове, смокини и ябълки. Излизаха от гънките на робата й, иззад ушите й и от ръкавите й. От всяка от прислужниците на валиде тя взе по една бродирана кърпичка, набутвайки ги една по една в свития си юмрук, след което ги измъкна, но вече магически завързани с една дълга копринена верига. Иззад ухото на една от малките принцеси извади две яйца, които хвърли във въздуха и ги накара да изчезнат, а след това да се материализират отново в скута на най-малкото дете, но под формата на две писукащи пиленца. Покланяйки се ниско пред султана, магьосницата насочи поглед към Гюлай хасеки, която седеше до него на възглавничката си. Султанът даде позволението си и хасеки се изправи на крака и пристъпи в центъра на залата. Музикантите, които до този момент бяха мълчали, изведнъж избухнаха в хорово изпълнение. Тържествено биене на барабан и всички видяха как вратите откъм страната на харема се отварят. Всички се обърнаха в очакване към тях, но не се случи нищо — очевидно това не беше част от номера. И кой друг да се втурне изведнъж пред тях, освен малката Ханза.

Ханза, с накривена шапчица и бледо като смъртта лице. В ръката си държеше някакво пакетче.

— Вижте! — извика и вдигна пакетчето. — Гюлай хасеки е! Тя го е сторила!

Мъртвешка тишина обгърна залата. Хасеки пребледня, но остана неподвижна до белоликата магьосница. Силия я видя как се присяга към гривната си със сините маниста — нейният талисман, като че ли тя би могла по някакъв начин да я защити. Сафийе султан вече също се бе изправила, но стоеше на място.

Когато Ханза си даде сметка, че всички гледат към нея, изведнъж стана напълно обзета от паника. Разтърси пакетчето и от него изпадна нещо и се приземи тихо на пода. Тя го вдигна — листче хартия със символи и числа, написани със синьо и златно мастило.

— Виждате ли? Хороскоп! Аз го открих! Беше скрит в стаята й!

Все така гробна тишина.

— Не искате ли да знаете на кого е този хороскоп? На него е! — и посочи към Хасан ага. — За главния черен евнух! Това е магия, дяволска работа! Хасеки е искала да знае кога той ще умре… — гласът на Ханза, неестествено писклив, отекваше в безмълвната зала. В ъгълчетата на устните й се появиха капчици слюнка. — Не разбирате ли? Тя е човекът, който се е опитал да го убие!

И тогава, сякаш отникъде, се чу звук от тичащи крака, после удари на метал в камък. Евнусите тичаха към залата с извадени ятагани. Но за кого идваха — за Ханза или за Гюлай? В залата изригна суматоха. Всички крещяха едновременно, децата и някои от по-малките къзлар пищяха и виеха. И в центъра на този хаос Силия видя как Ханза пада на земята. Първоначално си помисли, че момичето просто е припаднало, но после видя, че беше изпаднало в някакъв пристъп. Устните й бяха станали сини, очите й се въртяха така, че се виждаше само бялото в тях, кльощавото й тяло се гърчеше и въртеше по покрития с плочки под.

Даже старшите господарки, които обикновено толкова внимаваха за достойнството си, скочиха на крака и се развикаха:

— Вижте! Погледнете я! Обладана е от демон!

Гигантската няма господарка на прическата, истинска негърка великанка, по-висока и с по-широки рамене и от султанските стражи с алебардите, започна да пищи и да сочи към гърчещото се момиче, а от лишената й от език уста излизаха нечленоразделни звуци. Вече всички бяха на крака — движеха се, сочеха, бягаха. Пред замаяния поглед на Силия залата се превърна във вихрено меле от кожи и коприна.

Елитът на гвардията от евнуси огради веднага султана и го ескортира навън. Останалите наобиколиха Ханза и я вдигнаха, за да я изведат от залата, но им беше много трудно да я задържат и няколко пъти тя се изплъзна от ръцете им, падайки върху плочките на пода. По едно време главата й се удари в мраморния под и се чу смразяващо пукване. И към слюнката в ъгълчетата на устата й се прибави кръв.

Паниката в Голямата зала беше заразителна. Силия усети, че започва да обхваща и нея. Пред очите й управителката на харема бе скочила на крака и се опитваше да въдвори ред с крясъци, но никой не я чуваше заради шума. На Силия й се прииска да избяга, но краката й отказаха да се задвижат. „Не бягай! Помисли!“ — изрече един глас в главата й. И изведнъж тя се успокои. Насред бурята от побеснели жени Силия остана спокойна и неподвижна и скоро видя, че само две други жени са като нея — нито бягат, нито крещят.

В центъра на залата хасеки продължаваше да седи спокойно до магьосницата. Наблюдавайки я от другия край на залата, огромен и невъзмутим на своята носилка, се бе отпуснал Хасан ага, а в другия край, седнала абсолютно неподвижно на своя диван, беше валиде султан. Двама неми евнуси от най-доверените слуги на валиде бяха заели позиция от двете й страни. Когато беше сигурна, че е привлякла напълно вниманието на хасеки, валиде бавно вдигна розата, която все още държеше между пръстите си, и я прекърши рязко на две. Немите евнуси моментално се насочиха към Гюлай и я сграбчиха за раменете. Тя не се разплака, не се опита дори да се измъкне, но преди да я отведат, Силия я видя как издърпва нещо от китката си. И веднага след това нещо синьо и блестящо полетя към нея. Беше гривната, гривната със сините талисмани. Силия я видя как описва дъга във въздуха и протегна ръка, за да я хване, но гривната се приземи точно пред нея, върху ръба на робата на карийе Лала. Приведе се да я вдигне, но карийе Лала се оказа по-бърза от нея. С изненадваща пъргавина старицата се наведе и сграбчи гривната.

— Карийе! — извика остро Силия. — Карийе Лала! Мисля, че това е за мен!

Помощник-господарката я изгледа с изненада във воднистите си сини очи. В съзнанието на Силия нахлу спомен за нощта в хамама на валиде — за усещането на студения мрамор върху бедрата й, за миризмата на от, за старата глава на карийе Лала, движеща се усърдно върху крушата. Спомни си също и за острото като игла ужилване, когато карийе Лала бръкна с пръст в интимните й части. Същият този пръст, от който сега висеше гривната със сините стъкълца на Гюлай хасеки.

— Ако обичаш… — изрече пак Силия и царствено вирна брадичка, — гривната!

Но карийе Лала не показа никакво намерение да й я предаде. Просто стоеше и наблюдаваше Силия, наклонила глава настрани, а очите й бяха станали неочаквано ярки и сини. В празничните си одежди приличаше на дърт папагал.

— Гривната! — отсече отново Силия с целия авторитет, на който беше способна. — Ако обичаш, карийе!

И протегна ръка.

Но карийе Лала все така отказваше да се лиши от съкровището си.

А после, без всякакво предупреждение, като че ли внезапно се бе уморила от някаква детска игра или като че ли бе получила отговорите на незададените си въпроси, тя протегна ръка и пусна гривната в дланта на Силия.

Пръстите на Силия се сплетоха над гривната. Когато вдигна очи, хасеки вече я нямаше.

* * *

Никой не вижда чувалите, когато ги хвърлят в средата на нощта в мастиленочерните води на Босфора. Но всеки може да чуе топовните изстрели, ознаменуващи кончината на някоя безименна жена от харема.

На борда на „Хектор“ неспособният да заспи Пол Пиндар ги чу.

Лежаща будна в стаята си в харема на двореца, Силия Лампри също ги чу.

А на своята копринена носилка, все така увит в ризата си талисман, Малкия славей се обърна и потрепери. Очите му бяха като две черни цепки в нощния мрак.