Кейти Хикман
Тайната порта (11)

Девета глава

Константинопол

 

31 август 1599 година, през деня и нощта

С изключение на самата валиде султан, никоя от старшите жени в двореца не присъстваха в Къщата на щастието в деня, когато Силия беше отведена при султана. А това беше крайно необичайно и означаваше, че ритуалното пречистване — ароматизирането на дрехите и тялото, внимателният подбор на рокля и бижута, както и всички останали елементи от подготовката, необходима за нова наложница — бяха извършени от карийе Лала — помощник-господарката на баните.

Никой не бе в състояние да си спомни кога Лала бе пристигнала в Къщата на щастието. Сред останалите карийе се говореше, че тя е била тук дори преди самата валиде султан и е била от малцината, които са служили на старата валиде Нурбану и нейната управителка на харема — могъщата Джанфреда Хатун. Както беше обичаят, след смъртта на султан Мурад по-голямата част от неговата стража, жените и дъщерите му се бяха преместили в Ески сарай — стария дворец. „Наричат го «Дворецът на сълзите» — казваше карийе Лала, когато някоя от по-младите жени я попиташе, изпълнена с любопитство за старите времена. — Спомням си деня, в който всички си тръгнаха. Боже, колко плакахме тогава! А малките принцове — мъртви, всичките мъртви, убити, за да бъде в безопасност новият султан — тук болните й очи се насълзяваха. — А някои от тях бяха едва бебета! Плакахме толкова, че си мислехме, че ще ослепеем от сълзи.“

Карийе Лала, чийто гръб бе започнал да се прегърбва, кожата й да се набръчква, а лицето й постепенно да потъва в безформието на старостта, не си спомняше някога да е била особено красива в очите на султана, даже в най-ранната си младост. След като беше продадена в двореца, както изискваше обичаят за всички жени, влизащи в домакинството на султана, тя премина обучение във всички отделения на харема, завършвайки накрая при господарката на баните, под чието ръководство оставаше и до ден-днешен. Лишена от достатъчно ум и амбиции — или поне така се смяташе от мнозина — за да се издигне лично до върха на тази йерархия, тя въпреки това се бе превърнала в емблема на самия дворец, последна прашна връзка със старите обичаи, експерт по дворцов ритуал и етикет.

— Това не е единственият вид етикет, който тя познава — бе казала някога първата прислужница на новите робини Айше и Кая.

— Казват, че знаела всичко — добави втората.

— Какво по-точно? — бе попитала Силия.

Двете прислужници просто се бяха втренчили в нея и се бяха разсмели.

* * *

— В такъв случай трябва да я подкупиш, за да ти каже — бе отсякла Анета по характерния си рязък начин същата сутрин, когато Силия бе научила новината, че е гьозде.

— Да я подкупя ли? — изгледа я усмихната Силия.

— С пари, разбира се, глупаче такова! Имаш ли нещо спестено?

— Да, както ми заръча — кимна Силия и й показа кесията си.

— Сто и петдесет аспера! Браво! — отсече Анета, като преброи бързо монетите. — Аз имам още сто. Разбираш ли сега защо ти казах, че няма смисъл да си харчим парите за дребни прищевки като останалите?! Ето за какво ни трябва ежедневната ни надница. Ето, вземи ги!

— Анета, не мога да…

— Не спори с мен! Просто ги вземи!

— Но това са двеста и петдесет аспера!

— Вероятно не повече от седмична дажба за нашата стара Лала — отбеляза прозорливо Анета, — но и не достатъчно за опита й, събиран цял живот. Или поне да се надяваме, че е така. Единственото, което мога да кажа, е: да гледа наистина да е добра! Спомням си една поема, която майка ми някога ми повтаряше — преди да ме прати в манастир, естествено: „Толкова сладка и апетитна ставам, когато се намеря в леглото с него, който ме обича и приветства, че нашето удоволствие надвишава всички наслади!“ — изрецитира подигравателно. — Просто трябва да разбереш как да се престориш на сладка и апетитна, това е. Горката Силия!

Силия се приведе на две, притисна с ръка мястото под левите си ребра и простена:

— Не можеш ли да отидеш вместо мен?

— Защо? — сряза я Анета. — Защото съм израснала в бардак ли? Света Майко Божия, за нищо на света!

— Ама ти… ти разбираш от тези неща.

— Не и аз, сладка ми Силия — отговори безгрижно Анета. — Не и аз.

— Ама ти… ти знаеш толкова много неща! А аз… аз съм в пълно неведение! — възкликна отчаяно Силия.

— Тихо! Луда ли си? — щипна я сурово приятелката й.

— Ох!

— Не разбираш ли? Не забеляза ли как те гледат всички, след като стана гьозде? Хайде, спести ни девическото си изчервяване! — изсъска в ухото й Анета. — Най-сетне получихме шанс и този шанс, скъпа моя, си ти! И този шанс може да ни е единственият!

* * *

По-късно на същия ден бяха дошли за Силия и я бяха отвели без всякакви церемониалности в личния хамам на валиде. Там я чакаше карийе Лала.

— Съблечи се, съблечи се, не се срамувай! — подкани я възрастната жена и се втренчи в нея. Силия установи, че зениците на очите й са все така удивително сини, а бялото — много бяло.

Нейната прислужница — много младо черно момиче, на не повече от двайсет години, помогна на Силия да съблече роклята и бельото си. Но очевидно изпитваше такова благоговение, че почти не вдигна глава, а още по-малко — очите си, нито погледна някого в лицето. Ръцете й с дребните розови длани приличаха на ръце на някое бедно създание, затворено в клетка, опипващи внимателно и треперещи по цялото протежение на миниатюрните, твърди перлени копчета в предната част на роклята на Силия.

„Питам се откъде ли идваш? — каза си Силия. — Щастлива ли си, че си тук, както казват повечето жени, или мечтаеш да се върнеш у дома като мен?“ Внезапно бе обгърната от чувство на съжаление към момиченцето. Опита се да се усмихне окуражително, но от усмивката й ръцете на момичето само още повече се разтрепериха.

„Очевидно й изглеждам много над нея — хрумна й внезапно на Силия. — Новата наложница на султана. Или може да стана, тъй като не съм негов избор, а ще се броя като дар от неговата майка, валиде султан. Колко различно щеше да бъде, ако вместо мен бяха избрали Анета! Анета — умна, енергична и прозорлива — щеше да знае по-добре как да играе тази роля. Но на мен ми се струва толкова странно, толкова нереално!“

Карийе Лала хвана Силия за ръка и й помогна да обуе чифт дървени налъми, обковани със седеф. От стаята за събличане я отведе в друга стая. Там беше по-топло и почти тъмно, с изключение на светлината от малък мангал в ъгъла. Във въздуха се носеха облаци пара, ухаеща на евкалипт. В три от стените имаше мраморни ниши, от които се изливаше вода и изпълваше стаята със звука си.

— Легни — ето там.

Карийе Лала посочи осмоъгълна мраморна плоча в средата на помещението. В тавана точно над нея имаше малко кубе с дупки, през които нахлуваше дневната светлина.

Силия се насочи предпазливо към плочата в средата, несвикнала с дървените налъми, които тракаха по пода. Въпреки че вече беше станала десет сантиметра по-висока от нормалното, голотата я караше да се чувства дребна. За първи пътмтя се поколеба. Вместо да легне, приседна непохватно върху плочата и изживя шок от съприкосновението със студения мрамор.

Държеше неловко в едната си ръка кесията, която й бе връчила Анета.

— Карийе?

Сърцето на Силия биеше толкова силно, че щеше да се пръсне. Не можеше да отлага повече. Кесията в ръката й се усещаше прекалено тежка и необичайно притеснителна. Ами ако карийе Лала не схване идеята? Как изобщо щеше да й обясни какво се надява да получи в замяна на тези пари — цели двеста и петдесет аспера, които си бяха цяло богатство за нея, която, макар да бе обявена за гьозде, все още носеше отпечатъка на най-низшите рангове в харема? От самата мисъл за това бузите на Силия пламнаха. Помисли си за Анета и си наложи да бъде по-храбра.

— Карийе Лала?

Но карийе Лала се бе отнесла далече в света на банята, свят на лосиони и депилаторни кремове, на безценни стъкленици с есенции от рози, балсам от Мека и буркани с медени мазила, всички те подредени пред нея в блестящи редици като аптекарска витрина. Докато работеше, си пееше — изненадващо ясният й и сладък глас отекваше между мраморните стени. Устата на Силия пресъхна, по челото й, подобно на миниатюрни перли, избиха капчици пот. В отчаянието си се изправи на крака и се затътри на тракащите налъми към старата жена.

— За теб, карийе Лала — изрече, като я докосна леко по ръката.

Без да каже и думица, старицата пое кесията от ръката й.

Веднага след това кесията изчезна, сякаш се стопи във въздуха. Да не би да я бе пъхнала в някоя тайна гънка на робата си? Къде отидоха цели двеста и петдесет аспера? Силия се опита да не мисли какво би казала Анета. Цялата трансакция стана толкова бързо, сякаш никога не се бе случвала.

Силия отново примигна, несигурна какво да прави, но карийе Лала я хвана за ръка и я поведе обратно към мраморната плоча. В стаичката стана непоносимо горещо. С леко потреперване тя си представи невидимите ръце, които захранваха пещите под пода с великански дървени трупи, докарани специално на личните кораби на султана чак от горите край Черно море. Жените често наблюдаваха тези кораби, когато навлизаха в Босфора.

Измиването на Силия се оказа мокра работа. Подготвяйки се за нея, карийе Лала се бе съблякла почти гола — около костеливото й тяло бе увито тънко платно, но старите й гърди се клатеха свободно, докато работеше, а дългите й и сбръчкани зърна приличаха на сушени сливи. Понякога те се удряха в гърба и краката на Силия, докато лежеше по корем върху мраморната плоча.

„И сега какво? — измъчваше се горката Силия. — Какво трябва да правя сега? Да й кажа ли нещо, или просто да си мълча?“ Мраморът, който вече бе станал горещ, пареше бузите и врата й. За жена, която изглеждаше толкова крехка, карийе Лала се оказа изненадващо пълна с енергия. Сграбчи момичето за рамото и продължи да търка яростно.

Докато тя работеше, прислужницата й подаваше вода в сребърни кани — първо гореща, после леденостудена. Карийе Лала заливаше тялото и търкаше. На ръката си имаше груба кесия за баня, с която търкаше Силия по цялото тяло. Кожата на момичето беше толкова бяла, че скоро тази млечна белота, която след няколко часа султанът щеше да получи за свое забавление, се превърна в розов блясък, а накрая в щипещо яркочервено. Силия простена тихичко. Опита се да се измъкне, но се оказа в железния захват на карийе Лала. Старицата успяваше да я задържи долу така, сякаш беше борец. Силия направи още няколко опита, а после легна неподвижна.

След като я обърна по гръб, старицата продължи в същия дух, но сякаш с нови сили. Очевидно никоя част от тялото на Силия нямаше да успее да избяга от това старателно почистване — нежната кожа на гърдите и корема й, петите и ходилата на красивите й крака. Никоя част от нея не беше считана за твърде интимна. Силия се изчерви и отдръпна, когато усети ръцете на карийе Лала да разтварят краката й и да докосват розовите гънки там.

После помощничката донесе от мангала малко глинено гърне, пълно с лепкавата смес, която Силия вече знаеше, че наричат от. Откакто бе влязла в Къщата на щастието, тя бе привикнала с къпането, което се провеждаше постоянно от жените в двореца (ритуалното почистване беше изискване на новата религия, която бяха принудени вече да изповядват) и което обикновено ставаше в пълните с весели и бъбриви тълпи общи бани в двора на всички карийе. Тази дейност вероятно би била възприета с удивление и много вероятно с ужас от значително по-миризливите и мръсни нейни английски сънародници и италианските й приятели, които се къпеха много рядко — ако изобщо се къпеха. Още при първото й стъпване в банята обаче Силия бе установила, че изпитва наслада от къпането и от дългите часове, прекарвани в ароматните бани, през някои от които тя и Анета можеха да си бъбрят свободно с останалите момичета, без задръжки и без страх, че ги подслушват. Но използването на от беше едно от малкото изисквания, на които тя гледаше едновременно с ужас и отвращение.

Карийе Лала взе дървен уред, подобен на плоска лъжица, и загреба с нея малко количество от гъстата смес от гърнето, което й бе поднесено. След това започна да го разпределя умело по кожата на Силия. Първоначално лепкавата смес не беше никак неприятна — гладка, ароматна и топла при допир. Силия лежеше и се опитваше да диша бавно и спокойно — идея, която й беше дала Гюлбахар след първия път, когато тя нямаше представа какво предстои да се случи и си бе навлякла срам и унижение, като бе зашлевила старшата господарка на банята през лицето. Но от това нямаше никаква полза. По цялата чувствителна плът на венериния й хълм й се разля пронизваща болка, като че ли я бяха жигосали с нагорещено желязо — болка, която я накара да седне и да изкрещи.

— Дете! Как може такова нещо?! — отсече неумолимо карийе Лала. — Така трябва да бъде! Виж колко гладка и сладка си на допир!

Силия сведе очи и зърна по кожата си миниатюрни капчици кръв, не по-големи от боцвания на тънка игла. И там, където допреди няколко мига имаше златист, женствен храст между краката й, сега тя се взря с ужас в голата, подобна на кайсия пъпка на малко момиченце.

Но карийе Лала изобщо не беше свършила. Бутна Силия обратно върху плочата и хвана чифт малки златни пинцети, с които започна да издърпва косъмчетата, избягали от унищожителния вихър на лепкавата смес. Прислужничката й държеше свещ, за да вижда, но толкова близо, че Силия се ужаси да не би восъкът да капне върху кожата й. Но въпреки помощта на свещта старицата трябваше да се наведе толкова ниско, че Силия усещаше горещия й дъх и плъзгането на косата й по изтръпналата си плът.

Колко дълго прекара в умелите ръце на карийе Лала, Силия не можеше да каже. След като помощник-господарката на баните се увери, че по тялото на момичето не е останало нито едно непослушно косъмче, й позволи да седне. Изтъркана, обезкосмена и намазана с неизброима поредица от масла и балсами, бялата й кожа вече излъчваше неземен блясък насред полумрака на хамама. Ноктите й бяха лакирани. Косата й, подсушена и навита като слънчев диск, бе прихваната с нанизи от перли. Още перли — с размерите на лешници — висяха от ушите й и се извиваха дискретно на врата й.

Силия не знаеше дали бе от горещината в банята или от уханието на смирна откъм малкия мангал, чийто огън помощницата непрекъснато поддържаше в ъгъла, но малко по малко тя започна да се отпуска. Карийе Лала беше понякога грубичка, но нямаше намерение да причинява болки на Силия по начина, по който постъпваха някои от другите старши господарки с коварните си пинцети и силните дръпвания на косми при най-малкото нарушение на правилата. Силия беше обхваната от особен вид пасивно безразличие към съдбата си. Бавните, но делови движения на старицата имаха успокояващ ефект. Беше полезно за разнообразие, да не й се налага да мисли.

Затова изпита едва леко неудобство, когато позволи устните й, а после и зърната й да бъдат оцветени с розова пудра, но това неудобство по-скоро се засили, когато усети карийе Лала да пъхна чевръсто ръка между краката й. Един пръст раздели устните на вагината й, опипа я умело, а след това влезе рязко вътре.

Силия изкрещя и скочи на крака, като че ли я бяха ухапали. Гърнето с от в краката й се завъртя на пода и се разби в стената.

— Махни се от мен! — изкрещя.

Отстъпвайки в далечния ъгъл на помещението, тя се оказа в неосветена ниша — третата от свързващите стаи в хамама на валиде султан. Освен със сенките тук нямаше нищо, с което да прикрие голотата си. Някъде над себе си дочу звук от течаща вода. Приклекна и облегна гръб на стената. По вътрешността на бедрото й се стече капка от нещо топло и тъмно на цвят.

Карийе Лала не направи никакъв опит да я последва. Силия я видя как се засмива и поклаща глава. После се обърна към прислужницата си и на обичайния ням език на жестовете издаде бърза заповед.

— Вече можеш да излезеш оттам — изрече след малко, застанала на прага на нишата с ръце на кръста. — Не се страхувай!

В мрака Силия имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите. Но в гласа на дребната стара жена не се усещаше гняв.

— Беше това, глупаво дете, виж! — допълни и показа малка кутийка от кедрово дърво със сребърен филигран. — Това е парфюм — подуши съдържанието на кутийката. — Лично валиде го изпрати за теб!

— Махай се! — извика Силия, усещаща, че очите й започват да парят.

— Тц-тц! — цъкна нетърпеливо с език старицата. — Нали точно това искаше, а? — наклони глава настрани и очите й проблеснаха като на стара врана. — Виж — за теб използвам само този пръст! — протегна ръце и Силия видя, че ноктите на всичките й пръсти са дълги и извити. Само нокътят на показалеца на дясната й ръка, който тя сега движеше бавно напред-назад, беше къс и изпилен. — Смятай се за късметлийка. Другите рядко режат ноктите си.

Силия си позволи да бъде придумана да се върне във втората стая. Вече не й бяха останали сили за борба. Облякоха й риза от много тънка материя, толкова тънка, че чак прозираше. Карийе Лала говореше непрекъснато — понякога на себе си, понякога на Силия, едновременно предупредително и успокоително.

— За какво е целият този страх? Няма от какво да се страхуваш! В крайна сметка той е само един мъж! И виж само колко красива е кожата ти, бяла като мляко, точно както казваха, без нито един недостатък. Какво удоволствие те чака само, да знаеш! Но не трябва да се страхуваме, о, не, не е добре, никак не е добре!

На този етап не направи никакъв опит да докосва Силия където и да било повече. Вместо това от бурканчетата, които бяха на нейно разположение, избра още две малки кутийки — едната сребърна, другата златна. След като ги отнесе към мястото, където дневната светлина нахлуваше най-силно в банята, тя ги отвори и се загледа замислено в тях.

— Хммм… Горещо или топло? — я чу Силия да си мърмори под носа. Момичето се загледа в старицата как постави кутийките върху дланта на едната си ръка, а после разпери пръстите на другата и започна да ги движи над кутийките, като че ли търсеше вода. — Топло или горещо? — извърна се към Силия и я загледа замислено. — Не, никаква идея — поклати глава и почти нечуто допълни: — Засега.

Отвори златната кутийка, извади оттам нещо, което приличаше на ярко мънисто, и й го подаде.

— Изяж го!

Беше малко бонбонче със златиста обвивка. Силия послушно го глътна.

Появи се отново помощницата с малка чашка с нещо топло, което Силия трябваше да изпие, и плато с плодове. Карийе Лала ги пое от ръцете й и я отпрати. После избра един плод — дълга, тясна круша, и се настани до Силия.

— Сега, момиче — потупа старицата ръката й, — вече няма да се страхуваш, нали?

Това беше отчасти въпрос, отчасти предупреждение.

— Няма, карийе — отговори Силия. Но още докато говореше, сърцето й отново се разтуптя в гърдите й.

— Не се тревожи, има още време.

Карийе Лала хвана крушата, като че ли я поднасяше на Силия за ядене. Но момичето поклати глава — дори от самата мисъл за ядене й прилошаваше. Но после видя, че старицата започна лично да яде крушата.

— Сега гледай! — предупреди я карийе Лала и сграбчи здраво издутия край на крушата в ръката си. — Виж, първо го хващаш така! И гледай палецът ти да е тук! — с тези думи палецът й започна да извършва леки кръгови движения по изпъстрената със зелени точици кожица на крушата.

Очите на Силия се стрелнаха бързо от крушата към старицата и после обратно към крушата. Карийе Лала вдигна крушата към устните си, като че ли се канеше да отхапе, но вместо да отвори уста, връхчето на езика й започна да извършва същите кръгови движения около основата на крушата. Топло, особено чувство, започващо от епилираните й подмишници, започна да облива бавно раменете на Силия, а после премина към врата и бузите й. Езикът на карийе Лала продължаваше да се върти около основата, но после се плъзна нагоре, към връхчето на плода, направи същото движение и там, и после отново се спусна надолу. По горната й устна проблесна слюнка.

Силия искаше да извърне поглед, но не можеше. Някъде извън хамама нечия невидима ръка, вероятно на помощницата, беше спряла течащата вода в шадравана и сега в банята цареше абсолютна тишина. Старият розов език на карийе Лала продължаваше да се движи енергично нагоре-надолу, нагоре-надолу по дългата круша. А после сбърчената й устна изведнъж прихлупи върха на крушата и старицата я напъха цялата в устата си.

В гърлото на Силия се надигна писклив, нервен смях, но още не излязъл от устните й, замря. Същевременно започна да си дава сметка, че с тялото й става нещо странно. Започна да я обгръща някакво топло чувство, съвсем различно от усещането за изгарящ срам, което я бе изпълнило само преди няколко секунди — чувство на изтощение, топлина и абсолютно отпускане. Тя въздъхна тихичко и раменете й се отпуснаха. Пръстите й, свити до този момент в юмрук, се разгънаха. Сърцето й заби по-спокойно. Урокът на карийе Лала още не беше свършил, но сега, като по някакво чудо, Силия установи, че вече не я е страх да гледа. Лицето й, изпънато до този момент в измъчена усмивка, се отпусна. Изпълни я усещане за лекота, за безметежност почти, и като че ли я обгърна кадифе. Макар тя да не знаеше, ефектите на опиума, който карийе Лала й беше дала, започнаха да се проявяват. Тя вече летеше, пърхаше като птица в клетка, издигнала се близо до пробития купол на тавана.

В този момент откъм коридора до тях се чуха удари по дърво.

— Готови са за теб — изрече карийе Лала и изтри устните си с ъгълчето на платното, с което беше увита. — Ела, време е!

Силия се надигна леко на крака. Помощницата, която се бе появила отново, сякаш от нищото, й помогна да облече дълга до пода рокля без ръкави от леко подплатена коприна. Карийе Лала взе кандило с димящи въглени и двете се заеха да окъпят Силия в този пушек, вмъквайки го между гънките на роклята й, под фината, прозрачна материя на долната й риза, между краката й, зад косата й.

Силия стоеше пасивно и ги наблюдаваше. Имаше чувството, че се е отделила от себе си и гледа всичко, което се случваше с нея, отстрани. Сноп късна слънчева светлина пропълзя през купола в тавана и прониза пушека. Всичките й движения бяха станали бавни и сънливи. Още в началото й беше обяснено, че евнусите ще я ескортират до покоите на султана, но дори тази мисъл вече не бе в състояние да накара сърцето й да забие силно в гърдите й, нито устата й — да пресъхне. Вместо това тя вдигна ръка, за да разгледа малките златни пръстени, които карийе Лала й бе сложила. Помисли си за Пол. Какво ли би си казал той, ако я видеше сега? Усмихна се на пръстите си, въпреки че те като че ли вече не бяха нейни. Движеха се вълнообразно пред нея подобно на дребните розови и бели пипала на морска анемона.

— Кадън! — постепенно Силия си даде сметка, че помощницата се опитва да й каже нещо. Момичето държеше с две ръце напитката, която бе донесла по-рано, но която бе останала на подноса. Но Силия нямаше желание нито да яде, нито да пие.

— Не! — поклати глава тя.

— Да, господарке, да! — за първи път момичето се осмели да погледне Силия в очите. Личицето й беше дребно и изострено, но очите й се стрелкаха неспокойно от Силия към карийе Лала, която стоеше с гръб към тях и заключваше пособията си. Дори и упоена, Силия долови страха в лицето на момичето, почти го усети по кожата й. — Моля те, кадън, пий! — повтори девойчето с треперещ глас.

Макар и бавно, Силия надигна малката купичка към устните си. Напитката беше изстинала, затова тя успя да я изпие на три глътки. Забеляза, че и това питие оставяше някаква необичайна горчивина в устата след изпиването, точно както бонбончето, което й беше дала старицата.

Следвана плътно от карийе Лала и помощницата й, Силия излезе от хамама и прекоси двора на валиде султан. На прага се поколеба. А после, за първи път, откакто бе докарана в двореца, установи, че прекрачва прага на Къщата на щастието. Тиха, фалшива нотка на свобода пробяга по гръбнака й.

Ала тя не беше свободна. Хасан ага — самият началник на черните евнуси (чиято съдба, макар той още да не го знаеше, беше точно толкова в ръцете на Бога, колкото и съдбата на Силия) и четирима други евнуси я чакаха на прага, за да я ескортират до покоите на султана.

Евнуси! Силия ги загледа с леко отвращение. Дори и след няколкото месеца в харема все още не беше свикнала с тези аморфни създания, с техните отпуснати кореми, призрачните им, пискливи гласове. Спомни си как някога, докато с баща й се разхождаха по Пиаца Сан Марко във Венеция, зърнаха един такъв. Евнухът беше част от търговска делегация, изпратена от турския султан. Макар че носеше ярките дълги роби на наложената си със сила нова родина, той беше бял мъж и в продължение на дните, докато делегацията беше там, се бе превърнал в чудо в този град на чудесата — чедо, което спокойно съперничеше на циганите, които яздеха прави върху конете си, или на кавказките борци, та дори и на по чудо говорещото изображение на Дева Мария, което се намираше над прага на църквата „Сан Бернардо“ — най-популярните забавления в Серенисима^[1] през онова лято.

Но тогава тя беше малко момиченце, толкова малка, че баща й все още я вдигаше на раменете си.

— Виж, този е кастрираният! — й беше казал баща й, макар че тогава тя не беше особено наясно какво означава това. Спомняше си грубата ласка на брадата на баща си, докато обгръщаше с ръце врата му, и първата й среща с едно странно, безкосмено създание, чието меко женско лице примигваше приятелски изпод гънките на тюрбана.

Но в евнусите, които охраняваха Къщата на щастието, нямаше нищо приятелско. Още от самото начало те винаги се бяха стрували на Силия като същества от друг свят с техните тежки тела и кървясалите им очи, с изумително черните им кожи, които сякаш бяха погълнали цялата светлина наоколо; същества, които се движеха неусетно по сумрачните коридори около женското крило, точно толкова реални и точно толкова плашещи, колкото духовете, за които старите черни прислужници разправяха, че се спотайват в сенките на двореца през нощта.

Но както можеше да се очаква, Анета, която през първите седмици след пристигането им в двореца беше изпратена да работи в крилото на евнусите, изобщо не можеше да разбере страха на Силия.

— Мъже без колионе! — обичаше да казва, слагайки възмутено ръце на кръста си. — И с какви имена само, моля ти се! Зюмбюл, Невен, Роза… Пфу! — допълваше презрително. — Как изобщо можеш да се страхуваш от тях?!

Но от Хасан ага дори и тя се страхуваше.

— Прилича на танцуващата мечка, която веднъж беше дошла в Рагуса — й бе пошепнала Анета, когато го бяха зърнали за първи път. — Виж му бузите само! Като два пудинга! Та старата ми игуменка имаше повече косми по брадата си, отколкото той! И тези дребни червени очички! Майко Божия, този са го избрали на място! Грозен е точно колкото носорозите на папата!

Но когато той я погледна — поглед, който би бил достатъчен да накара всяка друга карийе да припадне — тя млъкна и скоро сведе очи.

Но сега Силия вече не се страхуваше от евнусите. Хасан ага я изгледа, без да каже нищо, а после се обърна на пета и тръгна пред нея, повеждайки я по дългия тъмен коридор.

Вече беше настанала вечерта и всеки от четиримата евнуси носеше горяща факла. Силия видя как фигурата на главния черен евнух се смалява пред нея, а високата му бяла шапка, бележеща ранга му, се превръща в призрачен силует, плаващ пред нея в мрака. За толкова огромен мъж той се оказа удивително бърз.

Обградена от четиримата по-младши евнуси, тя също тръгна по коридора. Краката й вече не чувстваха нищо. Отново започна да се наблюдава отстрани как се носи, почти лети на златните си пантофки, без да докосва пода. Тялото й се изпълни с приятно задоволство. Силия сложи ръка на врата си, усети тежките перли, които го обгръщаха, и се усмихна. Беше толкова тихо, че чуваше звука от роклята, която се плъзгаше след нея, мекото шумолене на коприната върху камъка. Всичко беше като един сън и наистина нямаше никаква причина да се страхува.

Фигурата на Хасан ага се разми, а после отново дойде на фокус. Един от евнусите протегна ръка, за да я задържи права, но тя се отдръпна отвратено от него. Коридорът пред нея като че ли нямаше край. Странни сенки, оранжеви и черни, и безформени се издигаха по каменните стени от двете им страни. Това беше нейната първа брачна нощ, нали? Може би я водеха при Пол? При мисълта за него сърцето й трепна щастливо. Но клепките й бяха натежали като пълни с олово.

— Дръж я! Не виждаш ли, че едва стои на краката си?

Две ръце, по една под всеки от лактите й, я прихванаха и задържаха и този път тя не се отдръпна.

Следващото, което си спомняше, бе как я въведоха в обширната, сводеста празнота на спалнята на султана. Нямаше никаква представа как се озова тук, само някакъв смътен спомен за Хасан ага, за гънките на дебелия му врат, блеснали от пот, как я поставя в центъра на огромен диван в единия ъгъл на стаята, с четири колони и балдахин, покрит със скъпоценни камъни, които се виеха като захарни пръчици. Пол? О, не, вече си спомняше, че не я водят при Пол. Вместо това се бе озовала в някакво пространство, подобно на висока базилика.

— Какво сте й сторили?

Силия така и не бе привикнала към странния глас на Хасан ага, към високия, писклив тембър. В покоите на султана беше строго забранено да се говори, но ето че великият Хасан ага шептеше като момченце. В момента изобщо не звучеше като господаря на Къщата на щастието.

Карийе Лала обаче звучеше ядосано.

— Не съм сторила нищо! — отсече и пръстите й, които в банята на валиде султан се бяха показали като толкова чевръсти, сега започнаха да потреперват, докато откопчаваха копчетата на робата на Силия. — Очевидно е успяла някак си да се докопа до друг опиум. Някой й е дал двойна доза…

— Кой? — отново Хасан ага.

— Кой според теб е бил? — изстреля пак тя. — Кой друг би могъл да бъде?!

Главата на Силия клюмна към гърдите й. Отнякъде наблизо дойде звук на отчаяние. Тя се опита да се огледа, но сега очите й вече се въртяха в орбитите си и сънят я влечеше надолу, надолу… към бездната. Ръце, още няколко, я събличаха. Тя не ги отблъсна. Тялото й беше слабо и безжизнено като на болно дете. Свалиха робата й, но оставиха тънката бяла риза, която покриваше раменете и гърдите й. Стенанието се чу по-близо.

— Помогнете й, не виждате ли как е?!

Отново странният тънък гласец, звучащ отнякъде отблизо. Силия усети още ръце, този път дребни, потрепващи край нея, които я бутнаха леко назад и я подпряха с всякакви видове възглавници. Лицето на младата прислужница, блестящо и подпухнало от сълзи — появи се до нея, а после изчезна. Бузата на момичето и тази на Хасан ага почти се докоснаха. И едва сега Силия осъзна, че стенанието идваше откъм момичето — нечленоразделен звук на неподправен ужас.

Силия отново потъна в непрогледния мрак!

Беше отново у дома, в Англия. На перваза на прозореца седеше майка й. Облечена в червената си рокля, шиеше. Беше с гръб към Силия, така че лицето й не се виждаше — само косата й, кестенява и лъскава като козината на видра, прихваната елегантно на врата със златна мрежичка. Късното следобедно слънце се отразяваше в ромбовидните стъкла. Силия се опита да й извика, опита се да се затича, но установи, че не може. От устата й не излезе и звук, краката й отказваха да се помръднат и тя изведнъж се почувства скована като в плаващи пясъци.

* * *

Когато се събуди, лежеше просната по корем на дивана. От далечния край на огромното помещение, от нишата с шадравана, се чуваше ромон на вода. Но с изключение на него в стаята цареше тишина. Сред кръглите и правоъгълни възглавници, които я обграждаха, се виждаше тигрова кожа, чиито бледокафяви райета проблясваха под светлината на свещите. Тя протегна ръка, за да погали кожата, но точно тогава едно леко движение привлече погледа й — ръбът на мъжка роба.

В продължение на няколко секунди Силия остана неподвижна, със затворени очи. Въпреки че устата й беше пресъхнала и все още усещаше непозната горчивина, краката й бяха като парализирани от някакво топло чувство. Накрая, предпазливо, отвори едно око. Ръбът на робата си беше на същото място, но от него не стърчаха крака. Очевидно той стоеше с гръб към нея. Робата отново помръдна и Силия дочу лек звън на порцелан, като от поставяне на чашка в чинийка. Звънът бе последван от леко покашляне. Тя затвори сънливо очи. Тялото й се носеше нежно върху копринените завивки, като че ли се намираше в топло море.

— Като че ли най-сетне си будна, а, сънливке?

С огромно усилия на волята Силия изплува обратно на повърхността. Незнайно как, но успя да коленичи на дивана. Кръстоса ръце пред гърдите си и сведе глава, но толкова ниско, че изобщо не виждаше мъжа, който сега се приближаваше към нея.

— Не се страхувай — изрече той, заставайки пред нея. — Айше, нали така беше?

Това накара Силия да се сети за Анета и как двете се бяха държали заедно до мига, в който корабът започна да потъва. „Оцеляхме тогава — й бе казала наскоро Анета, — ще оцелеем и сега!“

— Не, ваше величество — изрече с огромно усилие Силия, опитвайки се да пребори удебеления си език. — Казвам се Кая. — Гласът й звучеше странно дълбоко и дрезгаво.

— Добре, нека бъде Кая.

Той вече сядаше до нея. Протегна ръка и свали тънката долна риза от рамото й. Тя видя ръката му — кожата беше бяла, с няколко лунички, ноктите — излъскани и лакирани така, че светеха като луни. На палеца си носеше пръстен от обработен нефрит. Дали се очакваше от нея сега да вдигне очи и да го погледне? Тя нямаше никаква представа, а като че ли това нямаше особено значение. Той започна да гали рамото й и по едно време робата му се отвори и тя видя, че под нея той също е гол и толкова близо, че усети миризмата му. Огромен мъж. Откъм гънките на робата му до нея достигна сладък мускусен аромат, но примесен с този парфюм се усещаше друго непогрешимо ухание — наситеното мъжко ухание на пот и кожа, на подмишници и слабини.

— Колко си красива! — прошепна той, докато прокарваше нежно пръсти по врата и гърба й, от което тя потрепери. — Може ли да те видя цялата?

Трябваше да изминат няколко секунди, докато Силия си даде сметка какво всъщност я моли той. И тогава, все така коленичила, тя вдигна ръце и той измъкна ризата й. Въпреки че нощта беше топла, въздухът в стаята беше доста хладен. Тя потрепери лекичко, но не от нерви. Беше напълно покорна.

„Дали ще боли? — запита се, сякаш отстрани. — Ето, виждаш ли? Не се страхувам! — допълни мислено за Анета.“ Наистина не се страхуваше.

— Легни по гръб, моля те!

Гласът му беше много нежен. Силия въздъхна тихичко и се отпусна по гръб върху пъстрите възглавници. Усещаше краката си гъвкави и топли, и сякаш без кости. Когато той ги разтвори, тя извърна глава настрани и се загледа нанякъде. Но беше толкова хубаво да лежи така и докосването беше така приятно, че тя не се опита да се отдръпне, дори когато той пъхна пръсти между краката й, галейки меката млечнобяла кожа на бедрата й. Всички усещания бяха десетократно засилени — тигровата кожа върху бузата й, тежестта на бижутата около врата й и на ушите й. Носеща единствено бижута, тя се чувстваше двойно по-разголена, но въпреки всичко не изпитваше никакъв срам. Усети го как обгръща едната й гърда с ръката си и как започва да пощипва и да смуче зърното й, докато то не се втвърди. Гърбът й се изви в дъга и тя потъна още по-дълбоко между възглавниците.

Колко дълго бе лежала така, Силия не можеше да каже. За доста дълги мигове, изпаднала в транс, тя почти успяваше да забрави за неговото присъствие. Той като че ли не желаеше да я целуне, затова тя продължи да държи главата си настрани и установи, че всъщност оглежда стаята. На сгъваема масичка в центъра се виждаше поднос с плодове и цветя, и гарафа с някаква освежаваща напитка — вода или може би шербет с лед.

Точно до него един интересен предмет привлече погледа й. Беше кораб. Или по-точно — миниатюра на кораб. И не какъв и да е кораб, а търговски. Силия примигна. Осъзна, че наблюдава едно абсолютно точно копие на кораба на баща си. Изглеждаше изработен от нещо фино и чупливо, нещо с цвят на карамел. Но това беше лакомство, захарно лакомство! Точно като онези, които някога изработваше Джон Карю! Не, не може да бъде! Как е възможно подобно нещо да се озове тук?!

Това беше сън, разбира се. Но малкият кораб изглеждаше толкова истински, че като че ли всеки момент платната му щяха да се издуят, знамената — да заплющят на вятъра, а моряците, не по-големи от кутрето й, да се стълпят до един на палубата. Изведнъж я изпълни болка, която се оказа толкова голяма, че тя едва не се разплака с глас.

А после, внезапно, отвън се дочу някаква суматоха и след миг нечии женски крака в пантофки се втурнаха през стаята към тях. Евнусите — същите четирима, която бяха придружили Силия до покоите на султана преди няколко часа, се втурнаха след нея.

— Гюлай! — извика той и седна. — Какви са тези работи?

— Господарю мой! Могъщи тигре мой! — млада жена, която Силия разпозна като хасеки — фаворитката на султана, коленичи в краката му разплакана и започна да ги целува, галейки ги с дългата си черна коса. — Не й позволявай… Не й позволявай да те отнеме от мен!

— Гюлай! — султанът се опита да се изтръгне от нея, но тя продължаваше да реве и да стиска краката му. — Какви са тези глупости, Гюлай?!

Тя не отговори, само започна да клати глава като обезумяла.

— Вземете момичето! — заповяда той тихо на евнусите. — Вземете всичко и напуснете стаята!

И така, след като се поклониха ниско, те вдигнаха Силия и я изнесоха бързо от покоите на султана.