Кейти Хикман
Тайната порта (7)

Пета глава

Константинопол

 

1 септември 1599 година, на зазоряване

Същата тази сутрин, докато Джон Карю чупеше ядки върху стената на английското посолство, а Хасан ага береше душа, от личните си покои с изглед към водите на Златния рог валиде султан Сафийе съзерцаваше зората.

Въпреки че в покоите й присъстваха всичките й четири лични прислужници, както обикновено в стаята не се чуваше никакъв звук. Младите жени стояха подредени край стената, неподвижни като статуи, и щяха да стоят така и да чакат цял ден и цяла нощ, ако е необходимо, докато тя не им дадеше някаква заповед или не ги освободеше.

Външно напълно овладяна, Сафийе продължи да гледа през рамката на прозореца, фиксирала поглед върху розовосивите води под нея. А вътрешно, благодарение на дългогодишния навик и чрез онова мистериозно шесто чувство, което като че ли я даряваше със способността да вижда, без да гледа, тя огледа критично прислужниците си. Първата, която безсъмнено бе станала съвсем набързо тази сутрин, бе забола шапчицата си накриво върху тъмните си къдрици; втората все още не се бе избавила от лошия си навик да се полюлява на пети, докато стои права (не схващаше ли, че така приличаше на слон в зоологическа градина?). Що се отнася до третата — Гюлбахар, онази, която беше с нея, когато откриха Малкия славей — тази сутрин под нейните очи имаше тъмни кръгове.

— Сякаш имаш очи и на гърба си! — шепнеше й с възхита някога карийе Михримах.

— Просто номер, на който ме е учил баща ми — й отвръщаше също с шепот Сафийе. — В моята родина, в планините, всички сме ловци, нали разбираш? Един ловец трябва да знае какво има пред него и зад него. Ще те науча, карийе Михримах!

Но в крайна сметка карийе Михримах не бе успяла да живее достатъчно дълго, за да научи нещо особено, освен да ароматизира красивите си полови органи с амбра и да черви дребните си момичешки зърна с розови листенца.

Валиде султан насочи мислите си обратно към изминалата нощ. За мълчанието на Есперанца беше сигурна. Но може би беше грешка да позволява на Гюлбахар да вижда толкова много. Лекият утринен бриз накара Сафийе да потрепери. Въпреки че бе едва началото на септември, утринният въздух вече беше доста по-хладен, а листата на дърветата в градините на сарая под нея започваха да се сдобиват с нюансите на есента. Усети как тежките висулки на обеците й — перли и рубини с невероятни размери и прозрачност — се удрят във врата й. Ушите й пулсираха от тежестта им, но навикът през годините я бе научил да пренебрегва физическите неудобства или поне външните признаци на слабост или умора.

— Айше — извърна леко поглед от прозореца Сафийе, — наметката ми!

Но Айше — четвъртата и най-нова лична прислужница, вече бе предвидила желанията на господарката си и още докато валиде султан говореше, момичето се втурна, за да завие раменете й с бродирания дълъг шал, обшит с кожа от самур. „Айше се справя добре“ — помисли си Сафийе, фокусирайки се бързо върху проблемите на деня, но без да пропусне да дари момичето с лека усмивка. Айше беше изключително съобразителна и имаше способността да предвижда онова, което се изисква от нея — талант, който беше невероятно ценен в Къщата на щастието. Сафийе бе постъпила правилно, приемайки даровете на фаворитката — двете робини, Айше и другото момиче, как му беше името? Сега тя наблюдаваше пръстите на Айше как подпъхваха чевръсто наметката около краката й. Едната толкова тъмна, а другата толкова бледа — да, другото момиче имаше изумително бяла кожа, почти невъзможно бяла. Не че това беше лошо. С неговите необичайни вкусове Мехмед — синът й, султанът, сигурно й се бе насладил достатъчно през изминалата нощ. Каквото и да е, само да го отвлече от сляпото му увлечение по фаворитката — онази, която бе известна в харема само като „хасеки“. Мехмед трябваше да бъде откъснат от нея, при това скоро. Майка му щеше да се погрижи за това.

От другата страна на вратата на апартамента й, от коридора, който минаваше през женския вътрешен двор и стигаше до покоите на евнусите, Сафийе султан долови звъна на порцеланови чаши. Очевидно господарката на кафето и нейната свита вече чакаха отвън. Сафийе щеше да разбере, че наблизо има жени и без шума — в такива моменти я изпълваше някакво необяснимо напрежение, усещаше някакво странно сгъстяване на въздуха около себе си. Но как точно да обясни откъде знае тези неща? Но въпреки че тази нощ изобщо не бе спала, валиде султан бе дала заповед да не я притесняват. Не се нуждаеше нито от освежаващи напитки, нито от почивка — цял един живот на будуване в леглото на нейния господар, стария султан Мурад, отдавна я бяха научили да се справя и без тях. Онова, от което се нуждаеше сега, бе мълчание и пространство, където да мисли.

Някога, когато за първи път бе пристъпила прага на Къщата на щастието, тишината я потискаше и смущаваше. Тук беше толкова различно от двореца в Маниса. По онова време трите славейчета бяха заедно. В спомените й онези дни изглеждаха като пълни със светлина. Но сега, след годините, прекарани като валиде султан, тя вече бе в състояние да оцени тишината по достойнство — и тя, подобно на всичко останало, беше ловен прийом.

Сафийе придърпа кожите плътно около себе си и обърна гръб на Златния рог. На другия бряг се издигаха складовете на чуждестранните търговци, а зад тях бе познатата гледка на кулата Галата. Вдясно на кулата стените на квартала на чужденците отстъпваха пред обширните пространства на градините, сред които се намираха къщите на посланиците. Зад тях слънцето вече се беше издигнало над хоризонта. Отвъд Галата, вдясно, течеше Босфора — източните му брегове, по чието протежение растяха красиви дървета, бяха все още в сянка. Тя си спомни за гъркинята — Нурбану, която като валиде султан преди нея беше седяла на същия този диван, беше носила същите тези обеци от перли и рубини, докато самата Сафийе й беше прислужвала. „Мислят си, че не знам, че чакат отвън — й бе казала веднъж Нурбану. — Мислят си, че не чувам. Мислят си, че не виждам. Но в тази тишина, Сафийе, няма нищо, което да не мога да видя. Виждам дори през стени!“

Първите лъчи на слънцето докоснаха инкрустираните със скъпоценни камъни кепенци на прозорците, превръщайки всеки камък в ярка точица светлина. Сафийе извади ръка изпод наметката си и я постави върху прозореца. До носа й достигна бледото ухание на топло дърво. Кожата на ръцете й беше млечна и гладка, все още кожа на наложница, като по чудо пощадена от годините. А на пръста й, улавящ лъчите на слънцето, лежеше смарагдът на Нурбану, в чиито главоломни дълбини тлееха черни огньове.

„Какво би сторила сега, ако беше на мое място?“ — запита мислено Сафийе.

Затвори очи и усети как най-сетне слънцето докосва лицето й. В съзнанието й изникна образът на Малкия славей — подпухнало тяло, посечени гениталии. И накрая:

„Не прави нищо — отговори уверен глас в главата й. — Това е съдба.“

Но тази, която й отговори, не беше Нурбану, а нечий друг глас от гроба.

„Карийе? Карийе Михримах?“

„Не прави нищо. Това е съдба. След всичките тези години. Това е съдба, късмет. Единственото нещо, което не можеш да надхитриш. Даже ти.“

— Фатма! — очите на Сафийе се отвориха толкова рязко, че дори съобразителната Айше се стресна на поста си.

— Да, ваше величество!? — запелтечи хваната неподготвена първата й прислужница и се изчерви.

— Какво? Ти да не би да спиш, момиче? — валиде говореше меко, както винаги, но в гласа й се усети такъв хлад, че дланите на младата жена изстинаха и се изпотиха, а кръвта забушува в ушите й.

— Не, ваше величество.

— Тогава кафето ми. Ако бъдеш така добра, разбира се.

Пристъпвайки тихо и безшумно, личните прислужници на валиде султан се плъзнаха през стаята, за да я обслужат.

Въпреки че слънцето вече се бе издигнало напълно, светлината му никога не успяваше да стигне достатъчно навътре в покоите на валиде. Разположени в самия център на Къщата на щастието — личните покои на султана, тези стаи бяха вътрешни, а не външни. Стаите на жените, по-големите апартаменти на любимите наложници на султана, та дори личните покои на самия султан бяха до една свързани със стаите на валиде. Никой, дори фаворитката на султана, хасеки султан не би могла да влезе или да излезе, без да мине през царството на валиде султан.

С изключение на личните покои на султана, покоите на валиде бяха най-големите в сарая. Сенчестите им дълбини, изпълнени със синя и зелена светлина, бяха хладни през лятото, но през зимата трябваше да бъдат затопляни с мангали и кожи. Движейки се в познатия си танц, жените приличаха на малък пасаж сребристи рибки, носещи се през дълбините.

Само след секунди пред Сафийе беше поставен меден поднос с дървени сгъваеми крачета, под който беше пъхнат миниатюрен мангал със сандалово дърво. Първата й прислужница коленичи пред нея и й поднесе малка купа, а втората бавно започна да налива розова вода от елегантна кристална гарафа, само навлажнявайки крайчетата на пръстите на валиде. После, оттегляйки се безшумно, те бяха заменени от третата прислужница, която също коленичи и й поднесе бродирана кърпичка, за да подсуши ръцете си. След това й поднесоха кафето. Коленичейки отново пред нея, едната подаде миниатюрна чашка, инкрустирана със скъпоценни камъни, втората наля кафето, третата внимателно постави на масата втори меден поднос с нарове, кайсии и смокини, подредени върху легло от захаросани розови листенца, докато четвъртата донесе нови салфетки.

Сафийе започна да пие кафето си бавно и усети как тялото й започва да се отпуска. В крайна сметка не забеляза никакви признаци за изнервеност от страна на прислужниците, които бяха първият и най-сигурен показател за наличие на нови слухове из харема. Беше невероятен късмет, че повечето от жените и евнусите все още се намираха из летните дворци на султана. Самият султан бе решил да се върне неочаквано за една нощ и само тя бе дошла с него, заедно с шепа от най-старшите жени. Ако Къщата на щастието беше пълна, нямаше да има никаква възможност да скрие събитията от изминалата нощ. Лоялността на Есперанца и Гюлбахар, единствените други, които бяха с нея, изобщо не подлежеше на съмнение. И въпреки това беше добра идея да ги накара да постоят прави — опитът й показваше, че това винаги е отличен тест за изнервеност. Първата й прислужница беше малко стресната, разбира се, но тя открай време си беше такава, особено след като управителката на харема беше открила любовните й писма от евнуха Зюмбюл — някаква нещастна любовна връзка, за която момичето все още си вярваше, че пази в пълна тайна.

— Никога не действай прибързано! — й бе казала веднъж Нурбану. — И никога не забравяй, че знанието е власт!

„Грешиш, карийе Михримах! — каза си Сафийе. — Това може и да е късмет, както казваш ти — мислено тя се приведе и целуна Михримах по бузата, — но кога това ме е спирало да знам какво точно трябва да направя?“

* * *

— Сега ме чуйте всички! — отсече Сафийе, след като пресуши чашката си с кафе и я постави в чинийката й. — Изпратих за няколко дни Хасан ага, нашия главен черен евнух, до Едирне^[1], за да се погрижи за някои мои дела! — обяви. Това беше много повече информация, отколкото някога бе представяла пред своите прислужници. Дали няма да го помислят за странно? Но после реши, че рискът си струва. — Гюлбахар, ти остани при мен. Трябваш ми да занесеш някои съобщения. Останалите вървете — и направи знак с ръка, за да ги освободи. — И, Айше…

— Да, ваше величество?

— Доведи ми приятелката си, другото ново момиче, забравих й името…

— Да не би да имате предвид Кая, ваше величество?

— Точно тя. Изчакайте отвън с нея, докато Гюлбахар не дойде за вас. А дотогава не пускайте никого тук!

* * *

Внезапно Хасан ага се пробуди. Кратки мигове на съзнание разнообразяваха странните му, фантастични сънища, въпреки че колко дълго е бил в това състояние и той не можеше да каже. По стар, дългогодишен навик и при най-дребния шум, и от най-неуловимата разлика от обичайния живот в харема очите му се отваряха рязко. Вече не беше в собствените си покои — поне в това беше сигурен — но къде го бяха отвели? Тук беше тъмно, по-тъмно и от нощта. По-тъмно и от преди, когато бе затворил очи и когато потоци и фонтани от светлина бяха започнали да бликат като падащи звезди по хоризонта на клепачите му.

Мъртъв ли беше? Мисълта се стрелна през съзнанието му и той установи, че не се страхува от нея. Но изгарящата болка в корема му и още по-странната болка в ушите му го накараха да заключи, че няма как да е мъртъв. Опита се да премести тежестта си, но от усилието челото му се обля в лепкава пот. Усети в устата си странен метален вкус. Тялото му се надигна в конвулсии, но в стомаха му не беше останало нищо, което да изхвърли. Във врата му се бе заклещила буца като воденичен камък, който се въртеше ли, въртеше, а във въздуха около него се усещаше влага. Да не би да се намираше някъде под земята и ако беше така, как се бе озовал тук?

А после, така внезапно, както се бе пробудил, Хасан ага отново започна да изпада в безсъзнание. Откога лежеше в това странно чистилище на мрака — нямаше представа. Сънуваше ли? Спеше ли изобщо? А после, изненадващо, в края на еони, които можеше да са и само няколко часа… светлина!

Първоначално видя две тънки линии — едната хоризонтална, другата вертикална. Когато ги зърна за първи път, те бяха много бледи, бледи като най-ранните лъчи на зората. Докато ги наблюдаваше, те постепенно се сляха зашеметяващо в една-единствена точка от светлина. И зад точката светлина той зърна непогрешимите сенки на двама души — на две жени, които идваха към него.

— Малко славейче… — заговори нечий глас.

И от много, много далече той чу собствения си глас да отговаря:

— Лили? Това ти ли си?