Кейти Хикман
Тайната порта (6)

Четвърта глава

В наши дни

Любезни приятелю,

Получих твоето писмо и всичко останало. Желаеш да научиш всички обстоятелства около злощастното пътешествие и крушение на добрия кораб „Силия“ и за още по-злощастната и трагична история на Силия Лампри — дъщеря на покойния капитан на същия кораб, която в навечерието на венчавката си с един търговец от компанията „Левант“, впоследствие известен като сър Пол Пиндар, покойният многоуважаем посланик на негово величество в Константинопол, беше отвлечена като робиня от турците и продадена в Константинопол, и оттам избрана да слугува като „карийе“^[1] в сарая на великия господар — история, която, колкото добрият Бог ми даде възможност, ще доведа до твоето знание.

Сърцето на Елизабет препускаше. Знаех си! Въпреки че мастилото бе избледняло значително, текстът се четеше безпроблемно, почеркът беше равен и не особено сбит — перфектен, ясен секретарски почерк, изненадващо лесен за четене. Хартията, с изключение на водния знак по протежение на една от прегъвките, беше в много по-добро състояние, отколкото тя смееше да се надява.

Елизабет вдигна глава. Беше малко след девет сутринта в събота и тя бе един от тримата читатели в Ориенталската читалня в този ранен час. Беше успяла да се настани на една от ъгловите масички, колкото е възможно по-далече от бюрото на библиотекаря. Бе наясно, че съвсем скоро ще бъде длъжна да им покаже откритието си, но й се искаше да може първа да го прочете и да си направи собствено копие, без някой друг да й диша във врата.

Приведе отново глава над хартията и продължи да чете.

Корабът „Силия“ потеглил от Венеция при добър вятър на седемнайсето число, с товар от коприни, кадифета и златотъкано платно, с бурета златни и сребърни монети — пиастри^[2], дзекини^[3] и акчета^[4] — последното пътуване, което капитан Лампри трябвало да извърши преди зимните бури.

В нощта на деветнайсети, на десет левги от Рагуса, близо до голия, назъбен бряг на Далмация, за Бог било угодно да изпрати коварно време. От север нахлул силен порив на вятър и скоро вятърът се усилил толкова много, че всички на борда на кораба се уплашили за живота си…

Следващите няколко реда бяха станали нечетливи заради водния знак, но Елизабет продължи да чете след него:

И тъй като корпусът на „Силия“ бил доста нежен, а портовете й били до един отворени, задните й отвори скоро били до един под вода и всичките сандъци с коприни, кадифета и златотъкано платно, няколко от които не били търговска стока, а трябвало да послужат като зестра на булката, и всички останали неща, които били между палубите, заплували по вълните и артилерийското оръдие, което било прикрепено на кораба, се освободило и отпуснало встрани от борда, и наклонило кораба на една страна.

Тук също следваха няколко нечетливи реда. А после:

Накрая те съзрели корабните платна, които идвали от запада, и благодарили на Бога, мислейки си, че им идва помощ… но бил поне сто тона и те разбрали, че това е турски военен кораб. И когато капитан Лампри го видял, разбрал, че няма никаква надежда и смисъл да се бяга, защото можело или да се бият до смърт, или да се насочат към бреговете, където щели да се разбият в скалите. Затова капитанът събрал своя екипаж и ги попитал какво трябва да правят, дали ще застанат до него и ще се бият като мъже, или ще предпочетат да се знае, че са побягнали, въпреки че турският кораб не бил много по-голям от техния, обаче имал повече оръдия.

… Капитан Лампри повикал на борда всички жени, които били монахини от манастира „Санта Клара“, и ги накарал да се затворят в кабината при щурвала и да залостят вратите отвътре, и там да пазят най-младата монахиня, която била с тях, а също и дъщеря му Силия, и ги предупредил да не излизат под никакъв претекст, докато той не разпореди.

Тук Елизабет вече бе стигнала до другата прегъвка на листа, където водният знак отново бе изтрил няколко от редовете на документа.

Но като видял какво става, капитан Лампри ги нарекъл разбойници, мръсни разбойници, но да вземат всичките сребърни съдове, и всичките дзекини и пиастри, които могат да носят, стига да си заминат от тях, защото тук нямало нищо повече за тях. Ала един от главатарите на тези мъже, който бил отцепник и можел да говори добър английски, му рекъл: „Ти, куче долно, ако открия нещо повече от онова, което ми признаваш, ще ти ударя сто тояги на голо, а когато приключа, ще те хвърля през борда“. Но и тук капитан Лампри не казал нищо…

Междувременно жените били все така залостени в каютата на щурвала, ужасени за живота си, потънали до кръста във вода, с поли, натежали като олово. Както им бил заръчал капитанът, не издавали нито звук. Не смеейки да говорят, те само мислено умолявали Бога в сърцата си да ги спаси, защото, ако не ги заловели турците, щяло да ги погълне морето…

И накарали трима мъже да го хванат, и го проснали по корем на долната палуба, и двама от тях седнали върху краката му, а един на врата му, и му нанесли толкова много удари, че дъщеря му, въпреки че монахините я умолявали да си стои, отключила вратата на кабината и излязла от скривалището си, и им извикала да престанат, да вземат нея, но да пощадят горкия й баща, и като видяла, че баща й вече имал шест или седем кървящи рани по себе си, тя паднала на колене с лице, бяло като смъртта, и пак започнала да умолява турците да вземат нея, но да пощадят живота му. При което главатарят на турците заповядал веднага да я хванат, и после пред собствените й очи набучил баща й на меча си, метнал го на вратата на кабината с щурвала и го съсякъл през цялото тяло…

— И завършва тук, просто така?

— Да, по средата на изречението. Онова, което мислех за цял документ, се оказа просто фрагмент.

В събота читалнята затваряше в един на обяд и сега Елизабет и Иви се бяха срещнали за късен обяд в „Алфи“, на покрития пазар. Въпреки че до Коледа оставаха още цели шест седмици, сервитьорката вече носеше престилчица в червено и бяло и еленови рога, направени от зелена копринена прежда.

— О, я стига! И така откритието ти е удивително! — възропта Иви, докато мажеше масло върху последната си филийка хляб. — И според мен това означава, че ми дължиш петдесетачка!

— Да бе, вярно.

— Е, добре! Поне те накарах да се усмихнеш! — отбеляза доволно Иви. — Хей, момиче, тази сутрин изглеждаш почти весела!

Като че ли й се искаше да каже още нещо, но размисли и замълча. „Дали да й разкажа за снощи?“ — питаше се Елизабет, която все още грееше вътрешно. Но приятелката й беше в толкова добро настроение, че й се струваше нечестно да го разваля с нов спор относно Мариус.

— И какво ще стане от тук нататък? — попита Иви. — Ще можеш ли пак да видиш този документ?

— Както можеше да се очаква, засега го взеха, за да го покажат на специалиста си по Средновековието, но библиотекарят е убеден, че после ще го върнат в Ориенталската библиотека… някой ден.

— Не залагай много на това — отбеляза цинично Иви. — Опитът ми показва, че оставиш ли документ на специалист, моментално изчезва. И никога повече никой нито го вижда, нито чува за него. Трябвало е да си държиш езика зад зъбите по този въпрос.

— Е, вече е твърде късно — сви рамене Елизабет.

— Поне успя ли да го преснимаш?

— По-голямата част, защото част от него не се чете — отговори Елизабет и обясни проблема с водните знаци. — Но въпреки това е напълно достатъчно като начало. Например въпросът с авторството… — тук се появи сервитьорката, за да им донесе две чаши кафе. — … Написан е в неопределено време, от трето лице, но разказът е толкова ярък, че направо не ми се вярва човекът, който го е писал, да не е бил там.

— А писмото не ти ли подсказа нещо?

— Нищичко. Само че разказът е написан по нечия молба, но никъде не изяснява по чия точно. Пълна мистерия.

— Колко вълнуващо! Обожавам мистериите! — отбеляза Иви и отпи от кафето си. Парата замъгли стъклата на очилата й. — Нещо друго?

— Ами, вчера направих подробно проучване в Гугъл. Надали ще се изненадаш да разбереш, че за Силия Лампри няма никаква информация там. Сякаш никога не е съществувала.

— А за Пиндар?

— За някакъв си случаен търговец от Елизабетинската епоха? — изгледа я саркастично Елизабет. Но после се усмихна и добави: — Сигурно няма да повярваш, но има стотици, буквално стотици статии по този въпрос. Не всички са конкретно за Пиндар, разбира се. Няколко се оказаха за една кръчма в Бишопсгейт, която била построена на мястото, където някога се намирала къщата на Пиндар — Елизабет довърши супата си и продължи: — Както става ясно, било е доста голямо имение, което той си е построил след пенсионирането си. Къщата е съборена през деветнайсети век, когато разширявали метро станцията на Ливърпул Стрийт. Но иначе нищо особено като информация. Най-интересното нещо за него като че ли е била мисията за компанията „Левант“, която предприел през 1599 година.

— Да, спомням си, казвала си ми.

— Накъдето и да се обърна, все чета за нея. Компанията искала да поднови търговските си договори с контролираните от османците части от Средиземноморието и за тази цел етикетът по онова време изисквал да поднесат на султана някакъв чуден дар. Нещо, което било по-хубаво от подаръците на останалите, особено на французите и венецианците, които били основни търговски конкуренти на англичаните по тези места. И така, след големи пререкания най-сетне наели майстор на органи на име Томас Далъм да създаде някаква чудна механична играчка.

— Доколкото си спомням, ти ми спомена за часовник.

— Било е по-скоро автоматичен уред — отчасти часовник, отчасти музикален инструмент. Основният механизъм е бил часовниковият, но когато отброявал часа, започвали да се случват всякакви интересни неща — звънвали камбани, два ангела започвали да свирят на сребърни тромпети, органът започвал да свири мелодия, а накрая излизал свещен храст, пълен с механични птици — косове и дроздове, които размахвали крила и пеели.

— Е, постигнали ли са целта си?

— Били на крачка от пълен провал. Томас Далъм изминал целия път до Константинопол, придружавайки това удивително творение на кораба „Хектор“ само за да установи при пристигането си, че автоматът е почти унищожен от влагата и солта. В сандъците се била пропила морска вода, от която дървените части не само се навлажнили, но и напълно изгнили. Търговците били ужасени, разбира се. Били чакали цели четири години, за да поднесат своя дар на великия султан. Но не можели да сторят нищо друго, освен да оставят Томас Далъм да го създаде отново, от самото начало. Той оставил свой собствен разказ за приключенията си… — Елизабет погледна бележките си. — Да, ето го: „Разказ за орган, който бе откаран на великия господар и един друг любопитен въпрос, 1599 година“.

— Чудя се какъв ли е бил другият любопитен въпрос — отбеляза замислено Иви.

— Ще те уведомя веднага, щом го открия — отговори Елизабет, затваряйки бележника си. — Надявам се да успея още този следобед.

Иви погледна часовника си.

— Божичко, как лети времето! Извинявай, миличка, но трябва да тръгвам — скочи, измъкна една банкнота от десет паунда и я остави на масата. — Нали ще стигнат?

— Разбира се. Върви.

Елизабет се загледа в Иви как облича яркорозовото палто от мохер, което бе избрала за днешния ден. Беше почти стигнала до вратата, когато внезапно се обърна и се върна при нея.

— Браво на момичето! — изрече тихо, наведе се и целуна Елизабет по бузата.

Елизабет не бързаше. Поръча си още едно кафе и се зае да прегледа отново бележките си. Мисълта за работата, която й предстоеше, я изпълни с неочаквана енергия. Осъзна, че днес се чувства много по-спокойна и фокусирана, отколкото през последните няколко дни.

От съседната маса до нея достигнаха гласовете на две жени, които разговаряха. Елизабет обърна леко глава и позна по-възрастната от двете — гостуваща американска колежка на Мариус, с която се бе запознала миналото лято по време на коктейл на Английския факултет, на който той я бе завел през ранните дни на връзката им. По причини, които днес й беше трудно да си спомни, тогава не я бе харесала особено. „В нея има нещо фалшиво — бе споделила тогава с Мариус. — Не знам защо, но така я усещам.“ А той просто се бе засмял.

Днес, макар да бе зима, американката бе обула отворени бели обувки, а тялото й бе намазано с толкова дебел слой бронзиращ лосион, че, както си каза Елизабет с нехарактерна за нея женска злоба, бе заприличала на застрашено тропическо дърво. И преди година се бе отнесла към Елизабет със същото снизхождение, с което се отнасяше в този момент към по-младата си събеседничка — вероятно нейна студентка. Гласът й излъчваше онзи особен нюанс, който редица преподаватели в университетите постепенно придобиват — не отсеченост, а по-скоро… неумолимост. Каденците на издължените гласни се повдигаха и падаха като вълните на Тихия океан. Очевидно разговаряха за докторски дисертации, защото непрекъснато повтаряха думи като „дискурс“, „метафори“ и „течения“.

Елизабет върна вниманието си обратно към своите бележки и се опита да се концентрира, но двете жени бяха седнали толкова близо до нея, че бе невъзможно да не ги чуе. Тъкмо се оглеждаше за сервитьорката, когато дочу името на Мариус.

— Всъщност един мой добър приятел току-що публикува монография по този въпрос. Доктор Джоунс. Мариус Джоунс. Предполагам го познавате.

Отговорът на студентката се състоеше от детинско изкискване, което Елизабет не успя да схване.

— Е, да. Предполагам, че всяка студентка познава добре Мариус! — отговори американката.

Изречено от тази жена, името му звучеше като обида. „Ти изобщо не го познаваш чак толкова добре, жено!“ — помисли си ядосано тя. Знаеше, че раздразнението й е абсурдно.

— А по този въпрос трябва да ти кажа, че… — американката снижи поверително глас. — Знам, че не трябва, но… — каза още нещо с доста сериозен тон, а после: — … абсолютно луднал по нея. А знаеш ли кое е най-хубавото? Че тя не дава за него и пет пари! Всичките му останали случайни връзки са напълно отчаяни!

Елизабет не успя да дочака да й донесат сметката. Извади втора банкнота от десет паунда и я остави до тази на Иви, след което напусна ресторанта. На прага се размина с жена с руса коса, която влизаше и не я забеляза, защото се оглеждаше за някого. През стъклените врати на ресторанта Елизабет видя, че жената се приближава до американката и студентката и сяда при тях. Всъщност това беше същата руса жена, с която бе видяла Мариус в „Блекуел“. Пак не видя лицето й, а само лицето на американката, която бе вдигнала глава, за да я поздрави. И видя едно приятно лице, по-старо, отколкото изглеждаше, и коса на кичури, падаща на раменете й. А зад усмивката Елизабет внезапно зърна такова отчаяние, че враждебността й внезапно се стопи.

О, боже! Не и ти! Нищо чудно тогава. О, Мариус!