Кейти Хикман
Тайната порта (39)

Епилог

Оксфорд

 

В наши дни

Рано сутринта в един леденостуден януарски ден през първата седмица на зимния семестър Елизабет се срещна със своята научна ръководителка доктор Алис на стълбите пред Ориенталската библиотека. По земята имаше следи от киша и дори златните тухлички на Шелдониан Тиътър от другата страна на улицата изглеждаха сиви в бледата утринна светлина.

— Охо, ти определено изглеждаш добре! — възкликна Сюзън Алис — дребна, енергична жена в средата на шейсетте и дари Елизабет с целувка по бузата. — Истанбул очевидно ти е понесъл добре.

— Разделих се с Мариус, ако това имаш предвид — отговори Елизабет, неспособна да сдържи усмивката си.

— Ха! — извика триумфално доктор Алис. — И аз така дочух, между другото — допълни по-тихо, като придърпа Елизабет към себе си и пак я целуна. От бузите й се носеше лека старомоминска миризма на старомодна пудра за лице. — Но въпреки това се радваш, че се върна, нали?

— За нищо на света не бих го пропуснала!

— Имаш предвид нашия експерт по ръкописи ли? Да, май наистина изглежда, че ще им се наложи да си върнат думите назад. Не било много интересно, така казаха в началото, както много добре си спомням. Но, от друга страна, както знаеш, винаги казват така, особено ако е свързано с жени! — добави и очичките й проблеснаха.

Някъде наблизо се чу приглушеният звук на часовник, отброяваш кръгъл час. Покрай тях премина малка флота студенти — лампите на колелата им пронизваха студения въздух.

— Трябва да е девет часът — отбеляза доктор Алис и започна да потропва в ботушите си. — Хайде, ела да влезем вътре! Тук не се издържа!

Въпреки електрическите крушки в Ориенталската библиотека беше доста мрачно. Елизабет тръгна след доктор Алис по покрития с линолеум под на коридора, отвеждащ до читалнята. Залата си беше все същата, каквато я помнеше — относително малко функционално пространство, дълги голи дървени маси, открити лавици с книги по всички стени, редици чекмеджета със старомодните им каталожни карти, портретът на сър Гор Оусли, начетен и с клюн вместо нос, който ги гледаше от стената между прозорците.

В количката пред тях вече ги очакваше „Дарението на Пиндар“ — двайсет ръкописа в кожени подвързии на арабски и сирийски. Елизабет започна да ги отваря един по един, дивейки се на красивия ръкопис. Някъде откъм бюрото на библиотекаря звънна телефон.

— Значи това са те, ръкописите на Пиндар? — обади се доктор Алис и застана до Елизабет.

— Пол Пиндар е бил приятел на Томас Бодли, който, както става ясно, го е помолил по време на пътешествията си да се оглежда за книги — и ето го резултатът!

— Кога е направено дарението?

— Доколкото знам, през 1611 година, въпреки че книгите, естествено, са доста по-стари.

— Господи, наистина е така! — възкликна доктор Алис и погледна последната вътрешна страница. — Виж само каталожните номера! Та това ги прави едни от първите няколко хиляди книги в цялата библиотека! Знаем ли какви са?

— Мисля, че повечето са астрономически и медицински книги. Тук имам списъка на съдържанието им от стар каталог на латински — поясни Елизабет и започна да рови в чантата за бележника си.

— Доста езотеричен избор за търговец, не мислиш ли?

— Може би — кимна замислено Елизабет. — Но Пол Пиндар по принцип е бил необикновен мъж, същински учен, както става ясно, а не само търговец и авантюрист.

— Звучи като перфектния мъж! — възкликна доктор Алис и се изкиска изненадващо момински. — Може ли телефонния му номер?

Бръкна в чантата си и извади оттам очила с изненадващо модерни елипсовидни лещи.

— Доколкото си спомням, бил е и нещо като човек на джаджите този твой Пол Пиндар, което показва с онзи компендиум. Не знам дали знаеш, но елизабетинците са обичали не само загадките, но и механичните уреди, джаджите — а точно това е бил компендиумът по онова време, перфектният образец на дребна джаджа. С него човек е можел да разбира колко е часът, при това не само през деня, по слънцето, но и през нощта, по звездите; да се ориентира по пътя с компаса му; да измерва височините на сградите; и какви ли не още различни приложения. Чудя се какво ли би си избрал, ако беше жив днес? Предполагам, че скромният мобилен телефон би бил прекалено безинтересен за него. Сигурно би предпочел блекбъри или айфон.

— В такъв случай не би обърнал внимание и на скромната книга.

— Електронна тогава!

— И надали би си кореспондирал с главния библиотекар.

— Какво? Когато си имаме тези зашеметяващи нови професори по киберпространствени изследвания в Оксфордския интернет институт? Не, разбира се!

Елизабет се разсмя. Ентусиазмът на доктор Алис по технологиите беше легендарен сред доста по-младите й колеги, повечето от които, както обичаше да се изразява тя, все още гледаха като паднали от Марс дори най-обикновения видеоплейър.

— А ето и ръкописа, в който беше скрит онзи фрагмент!

Елизабет развълнувано взе един от томовете. Книгата се оказа по-малка, отколкото я помнеше. „Бодли, опус 10“ — разчете каталожния номер в бележника си.

— Да, ето го и него, Опус астрономикус кворум прима де сфера планетариум.

Ръкописът очевидно бе подвързан доста по-късно, отколкото бе подарен, но въпреки това, когато разлисти страниците му, от тях се надигна онзи едва доловим аромат на пипер, като от вътрешността на стар морски сандък. Четиристотин години. Четиристотин години пълен мрак. Фразата отново я връхлетя.

— Знаеш ли, все още се удивлявам, че и до днес някои от заглавията в каталозите са на латински — изрече доктор Алис, прекъсвайки мечтанието й.

— Не бих се притеснявала за това. Съвсем скоро ще можем да четем ръкописи като този и онлайн, в това изобщо не се съмнявам — отбеляза Елизабет. — Но все пак няма да бъде същото, нали?

— Което означава? — изгледа я с присвити очи доктор Алис.

— Ами… Знам как се почувствах, когато открих фрагмента. Как се почувствах, когато си дадох сметка, че държа в ръка компендиума на Пол Пиндар. Как се чувствам, докато гледам това тук — и посочи с очи книгите.

— Скъпа моя, винаги си била непоправим романтик!

— Така ли мислиш? — погледна я Елизабет. — Но аз не мисля така. Според мен това се дължи на факта, че това са били… човешки неща. Пипани са, върху тях е писано, дишано е от други хора, преди стотици години. И сякаш по някакъв странен начин те са задържали в себе си миналото, историите на хората, на които някога са принадлежали. Тази страница, която сега докосвам, някога е била докосвана от някой неизвестен астроном, писал на сирийски — сви рамене. — Кой е бил той, имаш ли някаква представа? Но не мисля, че някога ще разберем, нито пък ще научим как един търговец от компанията „Левант“ се е сдобил с подобен ръкопис.

— Напълно си права. Всъщност съм съгласна с теб. Но освен това знам колко произволни могат да бъдат тези неща. И че винаги трябва да внимаваме, скъпа, да не влагаме в тях смисъл, повече от този, който съдържат — доктор Алис пое книгата от ръката й и огледа една от страниците. — Знаем поне, че е имал много красив почерк — отбеляза замислено, разглеждайки думите в черно и червено. — Както и око за цветовете. Мога да ти кажа и нещо друго — това не е учебник, както казва каталогът, а по-скоро астрономически бележник. Виж, някои от страниците все още са празни!

— Наистина.

Едва сега Елизабет забеляза, че действително има няколко празни страници. Някъде беше писано с червено мастило, други бяха съвсем празни, трети бяха едва наполовина запълнени с някакви странни числа и символи, които тя не разбираше. На места думата беше внезапно прекъсната, като че ли пишещият е бил прекъснат насред работата си.

— Доктор Алис? — изрече нечий глас зад тях.

— Да, аз съм Сюзън Алис. А вие трябва да сте експертът по ръкописите.

— Ричард Омар — представи се младият мъж, като се ръкува с нея. — Вие ли открихте фрагмента?

— Уви, не. Ще ми се да можех да обера лаврите за това откритие, но не мога. Беше Елизабет, Елизабет Стейвли, моята аспирантка.

— Аха! — обърна се той към Елизабет. — В такъв случай предполагам, че ще се радвате да видите отново това!

И извади от куфарчето си затворена пластмасова папка. В нея Елизабет видя очертанията на фрагмента от ръкопис, заедно с водния знак и всичко останало.

— Чудесно! Донесли сте оригинала! Не бях сигурна… — колкото и абсурдно да звучеше, но сърцето й се разтупа. — Може ли?

— Разбира се — подаде й той папката. — Няма проблеми. Можете да я отворите и да го извадите.

Елизабет извади документа от папката и го вдигна към носа си.

— О!

— Нещо не е наред ли?

— Няма миризма.

— Разбира се, че не! След като сте го видели за първи път, е бил обработен. Така може да бъде пипан, без да се разруши — изрече с усмивка той и белите му зъби блеснаха на фона на тъмната кожа. — На какво миришеше, между другото? — попита озадачено.

— О, нищо особено — махна с ръка Елизабет, чувствайки се като глупачка. — Просто на стара хартия.

Постави фрагмента внимателно на масата пред себе си — същата чуплива хартия, цветът на стар чай, водният знак.

Любезни приятелю,

Получих твоето писмо и всичко останало. Желаеш да научиш всички обстоятелства около злощастното пътешествие и крушение на добрия кораб „Силия“ и за още по-злощастната и трагична история на Силия Лампри…

Погледът на Елизабет се плъзна по познатите думи.

Корабът „Силия“ потеглил от Венеция при добър вятър на седемнайсето число…

В нощта на деветнайсети, на десет левги от Рагуса, близо до голия, назъбен бряг на Далмация… От север нахлул силен порив на вятър и … дъщеря му, въпреки че монахините я умолявали да си стои… им извикала да престанат, да вземат нея, но да пощадят горкия й баща… тя паднала на колене с лице, бяло като смъртта, и пак започнала да умолява турците да вземат нея… При което главатарят на турците заповядал веднага да я хванат…

Елизабет затвори тихо папката.

— Знаете ли коя е била тя? — попита Ричард Омар, докато вадеше лаптопа си, за да го приготви за работа.

— Силия Лампри ли? — рече Елизабет, докато слагаше папката на масата. — Била е дъщеря на морски капитан.

— Това го знам — отговори усмихнат експертът. — Аз също съм чел фрагмента, както знаете. Питам дали знаете за нея нещо повече. Доколкото разбрах, правите някакво изследване. Винаги съм искал да знам как завършва историята, а вие? — погледна я изпитателно. — Е, момичето получава ли момчето?

— Какво ви кара да мислите, че има момче?

— Винаги има момче — смръщи се той, докато свързваше жиците с контакта на бюрото. — Освен това оттук е ясно, че е оцеляла след корабокрушението, но дали е оцеляла в плен?

— Това е добър въпрос — отбеляза Елизабет и се загледа замислено в него. — Знаете ли, дълго време бях убедена, че Силия Лампри трябва да е била освободена, че по някакъв начин в крайна сметка е избягала от харема. Как иначе би могла да напише своя разказ, нали? Все пак той е много жив, пълен с детайли — например как роклята й била натежала като олово. Смятате ли, че мъж би написал това?

— Вероятно не.

— Та това си помислих в началото. Но вече… не съм толкова сигурна. По-скоро съм почти сигурна, че тя никога не е успяла да напусне харема. Момичето, както се изразихте вие, не получава момчето.

— Но ако не тя е написала историята си, тогава кой го е направил?

— Точно така. И защо изобщо я е записал, нали? Ето това се опитвам да разбера!

— На мен ми звучи като разказ на очевидец — обади се доктор Алис.

— Добре де, но щом не е била Силия, трябва да е бил някой друг, някой, който е бил на борда на кораба, когато се е разбил — отбеляза Ричард Омар. — Стига де, не ми казвайте, че не сте се сетили! Че то е очевидно! Била е една от монахините, разбира се!

— Една от монахините ли? — засмя се доктор Алис.

— Говоря напълно сериозно.

— Нали не си мислите, че някой на борда на турски военен кораб ще си прави труда да ги спасява, а? Най-вероятно просто са били хвърлени през борда горките жени!

— Какво ви кара да мислите, че всички са били стари? Доколкото си спомням от текста, поне една е била млада!

— Знаете ли? Прав сте. Аз самата съм си задавала този въпрос — рече Елизабет. — Но дори една от тях да е била взета в плен като Силия, най-вероятно после са се озовали на различни места. Оригиналният наратив твърди, че разказва цялата й история. Как би могла някоя от монахините да знае останалата част от историята на Силия?

— Добре де — сви рамене той, изведнъж изгубил интерес. — Вие сте историкът, вие знаете по-добре.

— И така, доктор Омар — изрече доктор Алис, отново делова, — какво можете да ни кажете за фрагмента? Трябва да призная, че съм изненадана. Обикновено е трудно да заинтригуваме вашата катедра с подобни неща.

— Напълно сте права. В началото действително не ни беше интересно. Обикновено работя върху текстове, които са на велен, върху ръкописи, които са доста по-стари от този тук. Но за ваш късмет колегата, който обикновено работи върху по-модерните неща, в момента е в отпуск, затова го прехвърлиха на мен. Заинтригува ме историята — бяло английско момиче, което завършва като робиня в харема на турския султан. Дори нямах представа, че е имало такива неща като бели роби! — обърна се към Елизабет. — А после забелязах нещо. Нещо, което особено след онова, което току-що ми казахте, мисля, че трябва да видите сама! Ще ми бъде по-лесно да ви обясня, ако ви го покажа!

И набра нещо на клавиатурата на лаптопа.

— Първото, което правим днес с ръкописите, е да ги фотографираме дигитално, което е логично. И ето я нашата снимка.

На екрана излезе изображение на фрагмента.

— Стабилна, добра секретарска ръка — отбеляза доктор Алис, като се вторачи в екрана. — Чете се много лесно. Всеки добър студент може да го направи. Какво още ни казва обаче това?

— Ами хартията почти със сигурност е османска, въпреки че има леки отпечатъци на използван печат, вероятно от друга страница, която не е оцеляла и е италианска. По-точно венецианска.

— Аха! Ето откъде идва теорията ви за монахинята — кимна Елизабет, а после поясни на доктор Алис: — Спомняш ли си, че ти казах, че монахините били от манастира „Санта Клара“ във Венеция?

— Окей. Нещо друго?

— Така. Първото, което ми направи впечатление, е колко голяма част от хартията всъщност е празна! Вижте колко широки са тези полета! — посочи към третирания оригинал. — Но онова, което ми направи най-силно впечатление, беше обратното — изкара на екрана втора снимка. — Както виждате, тя е празна, напълно бяла.

— И какво от това?

— Това, че през шестнайсети век хартията е била много ценна и скъпа. Прекалено скъпа, за да се оставят неизползвани толкова големи части от нея. Както ви казах, по-голямата част от работата ми напоследък е върху велен, върху ръкописи, които са много по-стари от този. Веленът е бил толкова ценен, че през Средновековието монасите измислили техника за измиване на велена, а след това изтриване на написаното, за да го използват повторно, да напишат нещо ново върху оригиналния текст.

— Говорите за палимпсестите ли? — намеси се доктор Алис.

— Точно за тях. Та си имаме една технология, нарича се рентгеново флуоресцентно изображение, която ни позволява да надникнем под повърхностния текст и да прочетем изтрития текст под него.

— Да не би да искате да ни кажете, че сте използвали тази техника и върху този текст? — светнаха очите на доктор Алис.

— Не, върху този не — засмя се Ричард Омар. — Но тази техника ми даде идея. За този фрагмент използвах един доста простичък софтуер, не по-сложен от добрия стар фотошоп — пауза. — Всеки добър студент може да се справи.

— Напълно сте прав. Приемам критиката! — кимна тържествено доктор Алис. — А сега бъдете добър и ни кажете какво сте открили, защото вече сме на нокти!

— Ами, позачудих се аз какви са тези бели части от фрагмента, а после ми хрумна, че вероятно изобщо не са бели. Написаното с мастило оцелява доста продължително, както виждате, но ако някой е писал с нещо друго, например с молив?

— Искате да кажете, че може просто да се е изтрило само? — намеси се Елизабет.

— Именно. Както е добре известно, с времето написаното с молив се изтрива, но каналите от самите букви обикновено остават. Точно от онези неща, с които работя по ръкописите върху велен. Както и да е. Отпечатъците от молива могат да бъдат открити относително лесно — просто трябва да пуснеш хартията през различни светлинни спектри, за да провериш дали няма да изскочи нещо. В случая ултравиолетовата светлина не ни показа нищо, но после пробвах с инфрачервена и… — направи тържествена пауза — като илюзионист, който се кани да извади заек от шапката си.

— И?

Той нагласи екрана.

— И получих това!

Постепенно на екрана изникна призрачен фотографски негатив на оригиналната снимка — бял текст върху черна страница. Елизабет се вторачи и промърмори:

— Не виждам нищо по-различно.

— От тази страна не. Погледнете обратната!

Пак щракна нещо върху клавиатурата и изкара втората снимка. И изведнъж там, където доскоро се виждаше бял лист, се забелязаха знаци. Несигурни и тънки, написани сякаш от толкова малка ръка, че думите едва се разчитаха. И въпреки това блестяха с неземна синя светлина, написани сякаш с ектоплазма.

В продължение на няколко минути всички съзерцаваха екрана в пълно мълчание.

— Божичко! — изрече накрая доктор Алис. — Но какво пише?

— Не съм много сигурна, твърде дребно е — отговори Елизабет и се обърна към Ричард. — Може ли да бъде увеличено?

Той мълчаливо кимна.

— О, господи! — възкликна след секунда Елизабет и очите й се напълниха със сълзи.

— Какво? Какво е това?

— Ами, прилича на… поема.

— Прочети я! — отсече доктор Алис. — Прочети ми я, Елизабет!

И Елизабет зачете:

„Когато при портата аз те видях,

откъснат завинаги от моята робска участ,

в този момент аз веднага прозрях,

че нивга повече това не ще се случи.

О, любов моя, как прималя сърцето ми клето

и как сълзи рукнаха, че няма да те зърна вовеки!

 

Помни ме, любими, в английския ден,

когато пак крачиш в нашта градина,

помни ме и знай, че на Босфора днес

аз съм изцяло като загинала.

Но любовта ни ще пребъде навеки,

макар любовта ми е веч към тъгата пътека.“

Острият звън на телефона откъм бюрото на библиотекаря прекъсна четенето и разруши тишината в читалнята. Първа заговори доктор Алис:

— Виж ти! Поздравления, млади човече! Оказва се, че сте попаднали на прекрасна находка, направо чудесна!

Ричард Омар кимна в знак на признателност.

— Знам, че това не е липсващата част от наратива — каза на Елизабет, — но мисля, че сте стигнали до правилното заключение. Като че ли момичето наистина не е получило момчето.

— Значи сте го знаели през цялото време.

— Само ако поемата е написана наистина от Силия Лампри. Вие как мислите?

— О, нейна е! — възкликна Елизабет. — Сигурна съм. Макар че надали ще мога да го докажа със сигурност. Но продължавам да мисля за онова, което ти каза — обърна се към доктор Алис, — за това колко произволно може да бъде познанието ни за миналото. Понякога сякаш знаем точно толкова — разтвори леко пръсти, — колкото да се запитаме какво не знаем, какво липсва.

Обърна се пак към екрана. Когато при портата аз те видях… Но каква порта? Дали е имала предвид решетката на Томас Далъм? Надали. Ако е искала да каже решетка, е щяла да каже решетка, нали? Елизабет прокара неуверено пръсти през косата си.

— Както изглежда, тя все пак го е видяла един последен път — или поне се е надявала. Но какво е станало после? Предполагам, че никога няма да знаем със сигурност.

— Обаче някой е знаел — отбеляза замислено доктор Алис и вдигна обработения фрагмент. — Който и да е написал тази поема, а може би наистина е била Силия Лампри, като че ли е знаел, че тя никога няма да бъде освободена. Но може би някой друг, години по-късно, някоя друга наложница да я е познавала и да е знаела историята й. Някоя, която е държала достатъчно много на нея, за да запише всичко това и да го изпрати до Пол Пиндар, нейния „любезен приятел“.

— Може би Ричард е прав. Може би наистина е била една от монахините.

— Искаш да кажеш, че са оцелели заедно след корабокрушението? — възкликна доктор Алис. — Е, напълно допустимо. Но след това би трябвало да са били винаги заедно, при един и същи господар на робите. А след това продадени заедно и в сараите на султана. Стига де, какви са шансовете за подобно нещо?

— Да, права си — промърмори Елизабет.

— Но не е ли шансът онова, с което непрекъснато си имаме работа? — обади се Ричард, докато затваряше лаптопа си. — Шансът, съвпадението? Най-невероятните, най-произволните изводи? — затвори чантата си. — В крайна сметка какви бяха шансовете вие да намерите този фрагмент след толкова много години? Или аз да открия поемата отзад? Помислете и върху следното: ако бяхте направили откритието си година или две по-рано, щяхме напълно да го пропуснем. Защото тогава тази технология все още не съществуваше.

Докато се приготвяха да си тръгват, Елизабет взе фрагмента и го погледна за последен път. После изрече:

— Значи просто е чакала своя миг.

— Какво искате да кажете? — попита Ричард Омар, докато слагаше шала и палтото си.

— Силия. Знам, че ще ме сметнете за романтичка — хвърли поглед на доктор Алис, — но през цялото време имах странното усещане, че не аз съм открила Силия, а тя мен. Не знам защо. Глупаво е, но… — подаде папката на Ричард. — Заповядайте, вземете я. Повече не ми трябва.

Сбогуваха се с експерта на стълбите на библиотеката. Когато той си замина, Сюзън Алис подуши въздуха и отбеляза:

— Виж! В крайна сметка денят се оказа прекрасен!

И беше самата истина. Небето беше синьо, снегът блестеше под лъчите на слънцето.

— И сега накъде? — погледна тя косо младата си колежка.

— Искаш да кажеш дали се връщам в Истанбул ли? — засмя се Елизабет. — Ами да, мисля, че ще се върна.

— Всъщност имам предвид точно сега.

— Имам среща с Иви, но по-късно — отговори Елизабет и я хвана под ръка. — Може ли да те изпратя до колежа?

— И още как!

Известно време двете вървяха мълчаливо.

— Знаеш ли, все пак продължавам да се питам какво ли се е случило с нея накрая — изрече замислено Елизабет. — И ми хрумна, че в известен смисъл тъкмо това е краят на историята на Силия Лампри. С намирането на фрагмента, после на компендиума, а сега и на тази поема. И ние, които я подредихме…

— … след четиристотин години пълен мрак.

— Какво? — изгледа я стреснато Елизабет. — Какво каза току-що?

— Казах: „След четиристотин години пълен мрак“.

— Да, и на мен така ми се счу.

Двете спряха и се спогледаха.

— Странна работа! — възкликна доктор Алис и погледна озадачено Елизабет. После наклони глава настрани, като че ли слушаше нещо. — Какво ли изобщо ме накара да кажа това?