Кейти Хикман
Тайната порта (37)

Трийсет и пета глава

Истанбул

 

В наши дни

Елизабет стоеше пред офиса на директора, намиращ се в третия двор на Топкапъ сарай, и чакаше да я поканят за дългоочакваното посещение в архивите на двореца.

— Елизабет Стейвли? — вратата беше отворена от мъж в безупречен кафяв костюм и бяла риза.

— Да.

— Аз съм Ара Метин, един от асистентите на директора. Заповядайте, влезте!

Елизабет го последва вътре.

— Заповядайте, седнете! — показа й мъжът стол срещу бюрото си. — Доколкото знам, сте помолили за разрешение да направите справка в нашите архиви?

— Да, точно така.

Елизабет видя, че пред него е купчината с всичките й документи — молбата, препоръката й от нейния научен ръководител доктор Алис, други неща.

— Тук пише, че се интересувате от английската мисия от 1599 година по време на управлението на султан Мехмед III — започна той, плъзгайки поглед по молбата. — Помолили сте също така да видите органа, който е подарен на този султан от британските търговци, нали така?

— Да, точно така.

— И това е за…? — погледна я благосклонно той над очилата си.

— За дисертацията ми. Докторската ми дисертация.

— За търговските мисии до Константинопол? — продължи да проучва той.

— Да.

„Защо ли се чувствам като измамница?“ — помисли си Елизабет и се помести сконфузено на стола си. Но си спомни за съвета на доктор Алис: важното е да прекрачиш прага им; ако не знаеш за какво да питаш, когато се опитваш да получиш достъп до някой архив, просто напиши молба да видиш нещо, каквото и да е, за което си сигурна, че те имат.

— Поздравления! — усмихна се вежливо той. — Значи ще бъдете доктор на философските науки? Доктор Стейвли?

— Е, предстои ми да измина още доста път, но се надявам, че някой ден и това ще стане — отговори Елизабет и опитвайки се да измисли още нещо, допълни: — Благодаря ви, че ме приехте в толкова кратки срокове.

— Тук пише, че ви остават още само няколко дена в Истанбул, така ли?

— Да. Прибирам се вкъщи за Коледа.

— В такъв случай трябва да ви предложим нашата експресна услуга — усмихна се той. — Особено след като това е втората ви молба до нас, доколкото знам, нали? Първата беше… да видя… — и започна да прелиства листите.

— Търсех някаква информация, свързана с млада англичанка — поясни Елизабет. — Силия Лампри. Смятам, че трябва да е била робиня, принадлежаща на султан Мехмед — някъде по същото време, когато английската мисия е пристигнала тук.

— Но не открихте нищо, така ли?

— Не.

— Е, това не е изненадващо. Освен най-старшите жени от харема, например майката на султана или от време на време някоя наложница или влиятелна служителка, за останалите до нас не е достигнала практически никаква информация. Не разполагаме дори с имената им, въпреки че, ако ги имахме, те щяха да бъдат различни от рождените им имена. Така че вашата млада англичанка Силия Лампри в никакъв случай не е била позната като такава, със сигурност е получила арабско име, при това още с пристигането си в империята. Но предполагам, че знаете това, нали? — погледна я той отново над очилата си и поклати глава. — Но каква е тази нова западна мания по харемите? — добави, но по-скоро на себе си. А после, изведнъж отново делово, като че ли темата го бе притеснила, изрече: — Така! Сега да видим дали този път няма да можем да ви помогнем!

Извади друг лист от купчината с молбата на Елизабет и внимателно го прочете. А когато отново вдигна глава, очите зад очилата му бяха скръбни:

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но като че ли и този път няма да успеем да ви помогнем кой знае колко.

— С нищичко? Не може да няма все пак нещо, нали?

— Тази бележка тук е от един от колегите ми — поясни и вдигна листчето, прикрепено към молбата на Елизабет. — Казва, че съществува официален доклад за представянето на органа, но единственото, което съдържа, е някакъв списък с елементи. С други думи нищо особено, въпреки че бих могъл да уредя да го видите, ако държите. Органът обаче вече не съществува. Очевидно е бил разрушен преди много време.

— Колко много?

— Много много — усмихна се той. — Още по времето на султан Ахмед, сина на Мехмед III. Изглежда, че за разлика от баща си, султан Ахмед е бил много религиозен човек и е смятал, че органът, подарен от английската кралица, е… Как го казвате вие?… Има изображения на човешки същества, което не е позволено в исляма…

Елизабет си представи ангелите с тромпетите и храста с пойните птички.

— Идолопоклоннически? — предположи.

— Да, точно това е думата — идолопоклоннически.

— И е бил унищожен?

— Опасявам се, че е станало така. Не е останала нито следа от подаръка на търговците — изглеждаше искрено разочарован, че не може да й помогне.

— Разбирам — кимна Елизабет и се изправи. — Много ви благодаря за отделеното време!

— Но има нещо друго, госпожице Стейвли!

— Да?

— Има едно нещо, което според колегата ми би представлявало интерес за вас.

— Така ли? — Елизабет се обърна и видя, че той държи малък предмет в дланта си. Предметът беше опакован в торбичка, изработена от избеляло червено кадифе. — Какво е това?

— Открито е сред дворцовите архиви, свързани с тази английска мисия. Но никой не знае как точно се е озовал там. Все пак има конкретна дата — 1599 година по европейския календар!

Елизабет пое предмета от него. През избелялото кадифе усети солидната тежест на нещо метално, лежащо в дланта й — кръгъл и гладък предмет, с приблизителната форма на старомоден джобен часовник. С вкочанени пръсти Елизабет дръпна връзките на торбичката и изсипа внимателно съдържанието му в ръката си. Предметът се оказа по-малък, отколкото беше очаквала и имаше вид на много стар. Месинговият капак, украсен с нежни цветя и листа, почти беше изгубил блясъка си.

— Отворете го. Колегата ми смята, че това е някакъв вид астрономически уред! — подкани я Ара Метин.

С помощта на палеца си Елизабет внимателно вдигна лостчето в основата. Капачето се отвори леко, като че ли бе направено току-що, и разкри няколко части. Тя се загледа мълчаливо в него. Накрая изрече:

— Това е компендиум.

— Значи вече сте виждали такова нещо? — възкликна изненадано домакинът й.

— Само на картина. По-точно на портрет.

В продължение на няколко секунди тя не можеше да стори нищо друго, освен да се диви на майсторската изработка на уреда.

— Това е квадрант — посочи с показалец към задната част. — А това е магнитен компас. Това е часовник. А на гърба на капака, тук, виждате ли гравюрите? Това е таблица на географските ширини на градовете в Европа и из Леванта. — Елизабет вдигна компендиума на нивото на очите си. И наистина — в долната половина на двете горни части имаше две капачета с панти, които се придържаха от миниатюрни лостчета във формата на лява и дясна ръка. А тук, на дъното, ако не се лъжа… — погледна го. — Може ли?

Той кимна и тя освободи леко лостчетата, разкривайки тайно отделение.

И пред нея се разкри миниатюра на млада жена с бледа кожа и тъмни очи. Косата й беше червеникавозлатиста, около врата й висеше наниз от перли, обеците на ушите й също бяха перлени. През едното й рамо беше преметната някаква дреха, може би кожа, доколкото се виждаше от линиите на четката. Другото рамо беше голо, кожата — снежнобяла, почти синя от белота. В ръката си тя държеше едно-единствено цвете — червен карамфил.

Силия? На Елизабет й се стори, че двете се взряха една в друга през вековете. Силия, това ти ли си? И после, така внезапно, както беше дошъл, мигът отмина.

— Колко невероятно! — говореше Ара Метин до рамото й. — Знаехте ли, че този портрет е тук?

Елизабет поклати глава. Четиристотин години. Това бе единственото, за което бе в състояние да мисли. Четиристотин години пълен мрак.

— Имате ли нещо против да използвам за малко компютъра ви? — кимна тя по посока на лаптопа на бюрото.

— Ами…

За момент той изглеждаше неуверен, но Елизабет бе настоятелна.

— Моля ви, няма да отнеме много време!

— Ами всъщност това е компютърът на директора и не съм много сигурен…

— Има ли интернет връзка?

— Да, разбира се, но…

Но Елизабет вече бе седнала и отваряше електронната си поща. Входящата й кутия показваше, че има само едно ново съобщение с прикрепен файл.

„О, доктор Алис! Благодаря ви!“

Без да губи никакво време, за да чете писмото на научната си ръководителка, тя щракна директно върху прикрепения файл и този път на екрана моментално се материализира портретът на Пол Пиндар.

— Ето го! Вижте! — посочи тя към екрана. — Виждате ли го какво държи?

— Ама това изглежда като… същия предмет! — възкликна той, надничайки над рамото й.

— Не само изглежда — това е същият предмет! — усмихна се доволно Елизабет. — Въпросът обаче е какво, за бога, прави той тук? Възможно ли е да е бил един от даровете, които английското посолство е поднесло на султана?

— Не — поклати категорично глава домакинът й. — Ако беше, щеше да присъства в списъка с останалите дарове, за това съм абсолютно сигурен! Кой е този мъж, между другото?

— Един търговец. Името му е Пол Пиндар и е бил секретар на същото онова посолство на компанията „Левант“, което е поднесло органа на султана. Предполагам, че този компендиум някога е бил негов. Вижте, тук има надпис, който не можах да разчета, когато разглеждах репродукция на портрета. На латински е — и зачете на глас: — Ubi iaces dimidium, iacet pectoris mei.

— Можете ли да го преведете?

— Да, така мисля — кимна Елизабет и в продължение на няколко секунди не откъсна очи от думите на екрана. Накрая каза: — Означава нещо такова: „Там, където се намира другата ми половина, се намира и сърцето ми“.

— Какво означава това?

— Не съм много сигурна — изрече бавно тя. — Освен ако… — вдигна компендиума и отново се вторачи в миниатюрата. — Да, това е! Вижте! — вдигна миниатюрата към екрана и се засмя тихичко. — Не мога да повярвам, че преди не съм го забелязала! Та те са двойка!

— Така ли мислите? — изгледа я скептично Ара Метин.

— Да. Вижте какви пози са заели — тя гледа надясно и държи карамфила в лявата си ръка, той гледа наляво и държи компендиума в дясната си ръка. Преди не го забелязах, защото репродукцията беше много неясна, но портретът на Пиндар би трябвало също да е миниатюра. Нищо чудно тогава, че беше толкова размазан. Очевидно е увеличен няколко пъти, за да се побере в една нормална страница — замисли се. — Възможно ли е да са годежни портрети, какво мислите?

— Има ли нещо, което да подсказва датата, на която са нарисувани портретите?

— Да, прав сте. Тук някъде би трябвало да има дата. Спомням си, че доктор Алис го спомена — и пак приседна пред компютъра. — Може ли да зумирам? Ето, да, има! — и лицето й помръкна. — Невъзможно!

Пред очите й се очерта бледата, но недвусмислена година 1601.

Първи заговори Ара Метин:

— Може би в крайна сметка не са годежни портрети. Портретът на жената е някъде отпреди 1599 година. А този на вашия търговец — посочи към екрана — е нарисуван най-малко година по-късно, ако не и повече.

— Но как е възможно? — Елизабет вдигна старата кадифена торбичка, в която е бил държан компендиумът, и опита избелялата тъкан. — Вие казвате, че този предмет е при вас от 1599 година, но въпреки това той го държи в ръката си през 1601… — не довърши. — Е, в такъв случай няма как да е същият компендиум, нали? Питам се колко ли бих могла да увелича това… — и насочи фокуса на увеличението към самия уред. — Ето! — и посочи тайното отделение. — При това увеличение скритото отделение се вижда съвсем ясно. А както виждате, вътре няма миниатюра. Никакъв портрет. Оказва се, че още от самото начало съм грешала напълно за тази история. Напълно — избута назад стола и се изправи.

— Госпожице Стейвли, добре ли сте? — извика Ара Метин, забелязвайки, че лицето на Елизабет е пребледняло като платно.

— Да.

— Изглеждате зле. Моля, седнете! — и я подхвана под лакътя.

— Не, благодаря.

— Тогава чаша вода?

Но Елизабет като че ли не го чуваше.

— „Там, където се намира другата ми половина, се намира и сърцето ми“ — изрече на глас. — Не разбирате ли? Много е просто — означава точно това, което казва. Това е нещо като игра, загадка, ако ви харесва повече. Това наистина е другата половина, но не само на двата портрета. Мисля, че се има предвид, че тя е неговата друга половина — сведе очи към портрета на момичето, към спокойните й очи, порцелановата кожа.

— Другата половина на сърцето му, на неговата душа. И тя наистина се намира тук, в този дворец!

„Значи той е знаел, през цялото време е знаел, че тя е тук“ — помисли си тя. Възможно ли е Пол Пиндар, подобно на Томас Далъм, някак си да е успял да погледне също през решетката в стената и да я види? По гърба на Елизабет пролазиха тръпки. Ами Силия? Досега винаги си я бе представяла като смееща се и тичаща към него през пустия двор. Но очевидно изобщо не е било така. Той е знаел и я е оставил тук.

— Но аз определено не смятам, че можете със сигурност да знаете… — тъкмо казваше Ара Метин.

— Но аз смятам, че знам! — отсече убедено Елизабет. — През цялото това време просто предполагах. Предполагах и се догаждах. Просто нямаше върху какво да стъпя. Но този път наистина разполагам с доказателство! — обърна се и му се усмихна тъжно. — Вижте тук! — посочи отново към нарисувания на портрета компендиум и към долната му половина, където би трябвало да се намира миниатюрата на Силия. — На този тук няма миниатюра, защото Пиндар не е бил нарисуван с този компендиум, тъй като по някакъв неизвестен начин оригиналът е завършил пътя си тук, в двореца. Не вярвам някога да разберем точно как или защо. Но все пак на негово място има нещо.

— Не виждам нищо, само някакви гравюри — промърмори Ара Метин, надничайки през рамото й. — Прилича ми на някаква риба, може би змиорка?

— Елизабетинците са ги наричали миноги, „лампри“ — поясни Елизабет, държаща компендиума внимателно в едната си ръка, — а тази жена тук е Силия Лампри, момичето, за което ви разказвах — и за огромно притеснение на Ара Метин се разплака безмълвно. — Така че портретът изобщо не е годежен, а мемориален. Мемориал на човек, който вече е мъртъв.