Кейти Хикман
Тайната порта (35)

Трийсет и трета глава

Константинопол

 

6 септември 1599 година, сутринта

Сафийе, валиде султан и майка на Божията сянка на земята, седеше в един павилион в градината на двореца и съзерцаваше сливането на Златния рог и Босфора. Лекият бриз изпъстряше повърхността на водата с миниатюрни пенести вълнички, превръщайки ги от тюркоазени в пурпурни, а после в перленобели. Когато духна в нейната посока, довя едва доловимите звуци на удари с дърводелски чукове.

— Казват, че подаръкът на английското посолство за султана ще бъде готов днес и ще го видим — каза тя на своята събеседничка. — Чуваш ли ги, Кая кадън?

Силия кимна. Тя също беше чула чукането на дърводелците край Портата на птичарника.

— Казват, че било орган, който сам си свири музиката, както и часовник със слънцето и луната, и ангели, които надували тромпети, и всякакви други чудеса.

— Дали ще се хареса на султана?

— О, да, той много обича часовници.

— В такъв случай английското посолство ще получи благоволението му, нали?

— Искаш да кажеш дали ще получат договорите си, правото да търгуват свободно из нашите земи? — изгледа я Сафийе султан и се отпусна леко на възглавниците си. — Французите открай време са се радвали на това еднолично право и надали ще се предадат толкова лесно. Казват, че френският посланик бил поднесъл на великия везир подарък от шест хиляди дзекини, за да не се поддава на английските искания… — остави тази мисъл да увисне между тях. — Но лично аз не бих се притеснявала за тези английски търговци, защото, както често съм имала възможността да установя, те са много изобретателни — взе една аленочервена дамаска роза, която бе оставена край подноса с плодове и сладки, и я вдигна замислено към носа си. — Освен това си имат и приятели.

В продължение на няколко минути двете жени просто седяха и съзерцаваха гледката под тях, морето и кипарисите. Около стените на павилиона растеше жасмин и разпръскваше уханието си с вятъра. Силия вдиша сладкия въздух — приятна смесица между ухание на солено море и цветя и за миг почти успя да повярва, че времето й, прекарано в Къщата на щастието, винаги е било такова — изпълнено с красота и учтивост и нито капчица страх. После погледна към валиде, към нежната й кожа на куртизанка, без почти нито една бръчка въпреки възрастта й, и към даровете на султана под формата на тюркоази и злато, които висяха от ушите й и около врата й. Но въпреки всички тези труфила от нея се излъчваше някаква простота. Колко неподвижно седеше винаги, с профил, обърнат към хоризонта! Вечно наблюдаваща, вечно чакаща — какво?

Силия сведе очи към ръцете си, чудейки се как да започне. Беше ли позволено да се задават въпроси? Затова ли беше доведена тук? От инцидента в стаята на Хандан тя не бе чула нищо, нищичко, което да й подскаже какво се бе случило с тях.

— Ваше величество? — изрече бързо, преди да успее да размисли.

— Да, Кая кадън?

Силия си пое дълбоко дъх и попита:

— Жените, Хандан и Гюлай хасеки, какво ще стане с тях?

— Хандан постепенно ще се възстанови, повече от сигурна съм. Дълго време беше истинска мистерия, дори и за мен, защо става толкова зле от опиума. После обаче заподозряхме, че Гюлай е тази, която винаги намира начин да й донесе повече. Точно тогава преместих Хандан в стаята над моите апартаменти — най-безопасното място, което ми е известно, но дори и тогава тя намери начин да се добере до нея по старите коридори, които бяха запечатани след края на стария султан.

— Какво ще стане с нея?

— С Гюлай ли? Ще бъде изпратена в Стария дворец, където няма да може да стори повече зло на никого.

— И повече няма да бъде хасеки?

— Не, разбира се! — разсмя се валиде. — Със сигурност повече няма да бъде хасеки. Вслушвайки се в моя съвет, султанът реши, че вече няма да има хасеки. След онова, което стори Гюлай, има късмет, че все пак ще запази живота си.

Силия огледа малкия павилион с мраморните му стени, където се намираха — същото място, където някога бе седяла и разговаряла с Гюлай.

— А аз повярвах на всяка нейна дума — промърмори и поклати унило глава. — Вярвах й за всичко!

— Не се ядосвай на себе си. Мнозина други също й вярваха.

— Но вие как разбрахте, че Гюлай знае за Славеите от Маниса?

— Каза ми го самата тя, по странен начин. Спомняш ли си деня, в който Гюлай изпрати да те повикат? Е, точно тогава е започнала да ти намеква за Славеите, нали? Не бъди толкова изненадана, съобщи ми го Ханза.

— Да, помня, че тя беше една от прислужниците, които донесоха плодовете.

— Ханза имаше много добър слух — отбеляза сухо Сафийе. — Не че имаше представа какво означават тези думи, разбира се. Но от страна на Гюлай това беше голяма грешка!

— Значи изпратихте Ханза да… — потърси подходящата дума. — Да наблюдава Гюлай?

— Не. Изпратих я да наблюдава теб! Да не би да забравяш нещо? Ти и твоята приятелка Анета ми бяхте подарък от хасеки! И от самото начало видях, че сте доста необичайни момичета — повечето къзлар, които идват тук, са много млади. Самата аз бях на тринайсет, между другото. И започнах да се питам каква е истинската цел, с която Гюлай ми е направила този подарък, за какво е решила да ви използва. И се оказах права, нали? Не е толкова трудно да се досетиш. Когато мъжете излизат в планината на лов, често използват едно животно, за да хванат в капана другото.

— Значи аз съм била това — капан?

— Нещо такова — отговори валиде султан и я дари с една от ослепителните си усмивки. — Но вече няма никакво значение, Кая кадън. Всичко свърши!

Все така държаща розата между двата си пръста, тя се унесе в мечтание, плъзгайки поглед по азиатския бряг на Босфора.

— В случай че се питаш, не търся планини — изрече след време, сякаш прочела мислите на Силия. — Престанах да ги търся много отдавна. Освен ако не наречеш планина това! — възкликна внезапно. — Виж!

На една тераса далече под тях две фигури вървяха бавно между дърветата. Въпреки че едната беше леко прегърбена и вървеше неуверено, никой не би могъл да сбърка в нея познатите очертания на главния черен евнух. А до него — доста по-дребната фигурка на жена, в простото облекло на дворцова прислужница.

— Моите Славеи! Така ни наричаха някога, ако не знаеш, когато станахме роби — промълви валиде, затвори очи и плъзна кадифените листа на розата по бузата си. — Не можеш да си представиш колко отдавна ми изглежда всичко това! Тогава всички можехме да пеем… — допълни тихо.

Тъгата, която долови в тези думи, вдъхна нова смелост на Силия.

— А какво ще стане с карийе Лала? — попита дръзко. — Ще бъде ли свободна?

— Вече говорих със султана — бе единственото, което отговори валиде.

И Силия разбра, че не е нейна работа да задава повече въпроси, затова млъкна.

— Погледни я само, щастлива е! — рече Сафийе султан. — Неговата малка Лили — така я наричаше той винаги. И моята малка Михримах. Може и да ти изглежда стара, но за мен винаги ще бъде малката ми Михримах. Тогава беше толкова дребна, толкова уплашена! Едно уплашено дете. Казах й, че ще се грижа винаги за нея, ще я науча на всички ловни номера, които знам. Но в крайна сметка тя беше тази, която ме спаси.

Силия проследи погледа й. Двете фигури се спряха. Не говореха много, но стояха близо един до друг, загледани в морето и в корабите, които се носеха като хартиени лодчици по далечния хоризонт.

— Вярно ли е, че тя го е обичала? — думите излязоха, преди Силия да успее да ги спре.

— Любов? — по лицето на валиде премина сянка на слисване. — Че какво общо има любовта с всичко това? Любовта е за поетите, глупаво дете! За нас най-важното не е било никога любовта, а оцеляването. Тя го е спасила, между другото. Или поне така смята той.

— Как?

— Някога, много отдавна. В пустинята.

— В пустинята?

— Да. След като го кастрирали. Преди много, много време.

Валиде откъсна няколко листчета от розата и ги подхвърли във въздуха, където вятърът ги завъртя.

— Неговата Лили. Неговата Лала. Неговата Ли!

„Ами аз? Какво ще стане с мен? — помести се на мястото си Силия. — Надявам се ще ми каже какво е намислила за мен?“ Но валиде не каза нищо. Под тях лодките и корабчетата се движеха напред-назад между двата бряга на Златния рог. Чукането откъм Портата на птичарника беше престанало. В неподвижната градина изведнъж се възцари пълна тишина.

Накрая Силия не издържа и безразсъдно изтърси:

— Тези договори…

— Какво за тях?

— Чух да говорят, че не са само за търговски права.

— Така ли?

— Че въз основа на тях всеки англичанин, който е попаднал в плен, трябва да бъде освободен при условие, че английската страна възстанови изцяло парите, които са платени за него. Вярно ли е това?

— Да, така беше. Но не трябва да забравяш, че през последните четири години този договор не беше в сила и не е подновяван от смъртта на стария султан насам.

На борда на „Хектор“ — търговският кораб, който беше толкова голям, че на неговия фон всички останали морски съдове наоколо приличаха на джуджета, Силия различи миниатюрни фигурки, които се тълпяха по такелажа и мачтите, а високо горе, в наблюдателния кош, стоеше самотен моряк.

— Виждам, че английският кораб се подготвя за завръщане у дома — изрече накрая валиде.

— И аз така разбрах — започна Силия, но внезапно установи, че не може да продължи. — Съжалявам… — хвана се за гърлото, едва поемайки си дъх, неспособна дори да преглътне. — Съжалявам, ваше величество…

— Недей да съжаляваш! Само се успокой! Всичко ще бъде наред, Кая кадън! Просто така трябва да стане — докато говореше, валиде протегна ръка към белия котарак, който спеше на възглавничките до нея, и пръстите й потънаха в гъстата му козина. — Спомням си, че когато се видяхме за първи път, аз ти казах, че някой ден ще ми разкажеш историята си. Мисля, че това време дойде. Е, ще ми я разкажеш ли? Ще ми се довериш ли?

Плачещото момиче вдигна глава и за своя голяма изненада видя, че очите на Сафийе султан също са пълни със сълзи. Двете се гледаха дълго време. Накрая Силия каза:

— Да, ще ви я разкажа.