Кейти Хикман
Тайната порта (34)

Трийсет и втора глава

Константинопол

 

5 септември 1599 година, сутринта

Двете стари жени оставиха Силия да се наплаче. Успяха някак си да я извлекат от двора и да я вкарат в банята, където я набутаха зад един от мраморните басейни, за да я скрият от очите на другите жени и официални лица от харема, които от време на време преминаваха през Двора на карийе. Не казаха нищо — само се редуваха да галят главата й и от време на време издаваха странни цъкащи звуци с език.

Накрая на Силия вече не й останаха повече сълзи. Седнала на мраморния под между двата басейна, тя позволи на стариците да изтрият лицето й и да наложат с влажни студени кърпи подпухналите й очи. Постепенно дишането й се върна към нормалното, но пък я изпълни толкова силно изтощение, че можеше да легне директно на мраморния под и да заспи.

— Но не мога да остана — изрече по-скоро на себе си, отколкото на тях. И на мястото на умората в душата й изпълзя ужас от мисълта за онова, което все още й предстоеше да направи.

Огледа се, огледа и дълбоките мраморни басейни със златните им кранчета във формата на делфини и се опита да си събере мислите. Последният път, когато се къпа тук, беше с Анета и другите прислужници на валиде. Имаше разговор, но за какво?

Погледна отново двете жени и изведнъж се изпълни с усещане за безпокойство. Хвана ръката на карийе Тюса и попита:

— Карийе, на колко години си?

— Не знам, Кая кадън — сви рамене старицата. — Просто съм стара.

В съзнанието на Силия постепенно се плъзна една мисъл. Или може би беше спомен?

— Помниш ли… стария султан?

— Разбира се.

— Ние бяхме тук преди всички останали — изрече сестра й, кимайки и усмихвайки се гордо. — Останалите бяха изпратени в Двореца на сълзите, но ние не. Ние служехме на управителката на харема, на Джанфреда Хатун!

Това име — Джанфреда Хатун. Да, беше спомен. Определено спомен.

— Точно така, всички си тръгнаха. Всички. Даже малките принцове. Всичките деветнайсет. Умряха, до един. Как плакахме само!

Къде беше чувала тези думи? Сърцето на Силия претупа. И тези очи — не толкова сини, колкото… млечни. Къде беше виждала преди такива очи?

— В такъв случай вие, които сте толкова старши дами тук — усмихна им се окуражително тя, — може би ще ми помогнете да намеря някого? — в стремежа си да не издаде треперенето в гласа си, тя заговори бавно: — Ще ми помогнете ли… Познавате ли… карийе Михримах?

Карийе Тюса поклати глава.

— О, не, нея я няма! Няма я много отдавна. Не знаете ли?

— Какви ги говориш, сестро! — намеси се карийе Тата и слепите й очи се ококориха изненадано. — Непрекъснато я чувам наоколо!

— Ти я чуваш, сестро? — обърна се към нея карийе Тюса, определено сащисана. — Никога не си ми казвала!

— Никога не си ме питала — отговори карийе Тата с невинно като на дете лице. — Тя идва често тук, даже в този хамам.

— Сигурна ли си? — възкликна Силия и усети, че очите й отново се насълзяват. — Сигурна ли си, че е карийе Михримах?

— Да, само че вече не я наричат така, кадън. Върнаха й старото име, не знам защо. Наричат я Лили или поне така я нарича Хасан ага. Лили. Красиво име. Само че ние, останалите, не я наричаме така, а Лала — рече старицата и й се усмихна лъчезарно. — Ето как трябва да я наричаме вече, моля ви се карийе Лала!

* * *

Силия стигна на бегом до двора на валиде султан, където завари апартамента на хасеки точно така, както го бе оставила предишната нощ. На пода лежеше счупената чаша, самотната пантофка с мънистата — малко по-нататък. После дойде вратата в дъното на шкафа, а след нея тесните стъпала, отвеждащи до тайния коридор. На върха им намери втората врата. Проправи си бързо път в тайния проход, през разклонението в пътя, покрай шпионката към апартамента на валиде и накрая, през вратата в шкафа — право в стаята на Хандан.

Както и преди, в стаята беше много топло и задушно. Въпреки богатството на мебелите, въпреки брокатите и бродираните завеси и обшитите с кожи роби, които висяха от гвоздеите си на стената, Силия за пореден път се удиви на неподдържания вид на стаята, на странното, почти първично излъчване. В единия ъгъл се виждаше ракла от сандалово дърво. Върху нея имаше купа с изсъхнали цветя и златна кутийка, инкрустирана с планински кристали и рубини, в която бяха натъпкани всякакви бижута — предимно диаманти и великолепен гребен, изработен от смарагд, голям колкото юмрук. Но дори и те изглеждаха прашни и запуснати — безполезните богатства на изхвърлената наложница.

При звука на стъпките й нещо в леглото се раздвижи.

— Хандан султан! — приближи се до нея Силия. — Не се страхувай, аз съм, Кая!

Откъм крехкото тяло под завивките дойде тиха въздишка.

— Хандан султан, мисля, че знам коя е карийе Михримах! — извика момичето. — Но искам да ми кажеш дали е вярно!

Изписаните с очна линия очи на Хандан се взираха в нея насред маската от скъпоценни камъни, която беше лицето й. Те бяха отворени, но толкова стъклени, че Силия се зачуди дали жената изобщо е будна.

— Хандан! Моля те, чуваш ли ме? — заговори тихо в ухото й. Разтърси подобното на скелет рамо и при това движение завивката се свлече надолу. И оттам излезе ужасна смрад, едновременно на гнилост и сладост, като от гнездо на стари мишки, и удари толкова силно Силия в носа, че тя едва не повърна.

— Не мисля, че може да те чуе, кадън.

Силия се завъртя толкова бързо, че едва не събори мангала.

— Но не се тревожи — продължи един познат глас. — Не е будна, но не е и напълно заспала. Хандан върши онова, в което е най-добра — сънува. Множество красиви сънища. Да не я притесняваме, а, какво ще кажеш?

— Вие? Но всички си мислехме, че вие сте…

— Мъртва? — изрече Гюлай хасеки и пристъпи навътре в стаята. — Е, както виждаш, не съм — усмихна се. В едната си ръка държеше малката пантофка със скъпоценните камъни. — И виж, намерих обувката си! — засмя се щастливо. — Горкото ми дете, изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш! Съжалявам, че те уплаших така! Искаш ли да ме пипнеш? — протегна ръка. — Да се увериш, че не съм призрак?

— О, да! — извика Силия, втурна се към нея и притисна ръката й към устните си. — О, слава на бога, слава на бога! — целуна пръстите й, притисна дланта на хасеки към бузата си. Кожата й беше студена в сравнение с лицето на Силия. — А аз си мислех, че те… — очите й се насълзиха. — Мислех си, че…

— Да, знам, какво си мислела — изрече Гюлай. — А аз знаех, че ще се опитат да ме обвинят. Тази нещастна история с главния черен евнух беше твърде добра възможност за тях, за да я пропуснат. Валиде султан поръча да направят хороскоп, който предсказваше смъртта на Хасан ага и който уреди да подхвърлят в стаята ми. За щастие аз го намерих и го размених, така че, когато го отвориха — през онзи ден в Голямата зала, когато всички гледахме акробатите, — намериха рецепта за правене на сапун — изкиска се тихичко. — Представи си лицата им! Представи си нейното лице, на бедната малка глупачка! — изтегли бавно ръката си от прегръдката на Силия. — Доста нескопосано от тяхна страна, не мислиш ли? Валиде очевидно се уморява.

— Значи през цялото време е била валиде, така ли? — едва отрони Силия. — Божичко, знаех си, че не може да сте вие! Ами Ханза?

— О, не се тревожи за нея! — засмя се отново безгрижно Гюлай. — Няма да се върне от мъртвите.

Силия я проследи с поглед как се насочва към дивана на Хандан с познатата люлееща се походка. В тихата стая се чуваше как твърдият брокат на роклята й шумоли. Тя седна на дивана, вдигна ръката на Хандан и провери пулса й. След това се загледа замислено в Силия, наклонила глава настрани. Лицето й с перфектните си пропорции беше съвсем същото, каквото го помнеше Силия — нежната бяла кожа, меката тъмна коса и очи, сини като зимно небе. В ушите й и по лентата на главата й проблясваха диаманти — бяха толкова много, че тя изглеждаше като попарена от слана.

— Ханза… — изрече накрая хасеки, почти на себе си. — Малката кучка започваше да си въобразява твърде много. Знаеш го не по-зле от мен.

Силия отвори уста, за да каже нещо, но после пак я затвори.

— Трябва да благодариш на всичко, което считаш за свято, че не ти беше избрана за вестоносец — допълни Гюлай. — Първоначално изобщо не бях сигурна коя от двете ви ще избере. Но после за мен стана очевидно, че ще бъде Ханза. Амбициозните винаги са най-лесни за манипулиране, онези, които си мислят, че могат да се издигнат и сами. Това беше един от първите уроци, които научих тук.

Между тях се възцари тишина, но тишина, приличаща на писък на банши — толкова силен, че на Силия й се прииска да си запуши ушите.

— А какво ще стане с апартамента ви? Те са взели всичко, всичките ви неща — изрече накрая. — Все още ли смятате да се преместите в Ески сарай, Стария дворец?

— Ти наистина ли си мислиш, че ще го направя? — разсмя се съвсем искрено Гюлай. — Да напусна и да я оставя да се разпорежда сама, така ли? — устните й се свиха. — Ако наистина го вярваш, значи си по-голяма глупачка, отколкото те смятах. Не, просто се местя в нов апартамент, това е. Последните два дена изкарах със султана в летния му дворец. След цялата тази суматоха онази вечер и двамата преценихме, че така е най-добре. Освен това решихме, че старият ми апартамент е доста… ветровит.

— Цялата тази суматоха ли?

В леглото до нея Хандан се размърда. Изпод завивките й излезе тих звук, подобен на жалостиво мяукане на коте. Гюлай пусна отвратено ръката й.

— Пфу! Как вони напоследък!

— Не виждате ли, че тя не е добре? — отбеляза, треперейки, Силия. — Не мога да повярвам, че валиде е могла да й стори всичко това!

— Хммм — наклони замислено на една страна глава Гюлай хасеки. — Всъщност, не е точно валиде.

— Как така не е точно? Кой е тогава?

— Аз, разбира се, малка ми Кая! — отговори хасеки и я фиксира с небесносиния си поглед. — Всъщност беше даже доста мило от моя страна. Защото, когато синът й принц Ахмед се роди, тя имаше известни проблеми — женски проблеми, разбира се. Беше много болна. Затова й дадоха опиум, за да облекчат болките й. Е, всеки си има своите малки слабости. Сториха всичко по силите си, за да я спрат, валиде дори уреди да я затворят тук, бедното създание, но… — въздъхна, — но приятелите й винаги намираха начини да й помагат. Приятелите винаги ти помагат, както знаеш — допълни и я фиксира с очи. — Както аз помогнах на теб!

— Вие сте ми помогнали?

— Разбира се! Веднага, щом стана гьозде. Казах си: „Трябва да помогна на бедното дете в това изпитание!“. Затова изпратих малката прислужница с питието.

— О! — изчерви се Силия и постави ръка върху горещото си лице. — А аз си мислех, че карийе Лала е била тази, която ми е дала твърде много опиум.

Гюлай се засмя отново, този път изненадано.

— Е, съжалявам за това, но се опасявам, че трябваше да бъде сторено — сви леко рамене. — Знаеш ли, че по едно време наистина се страхувах, че той може да те хареса?

— Да де, но не го направи — отбеляза с глух глас Силия. — Предпочете Ханза.

— Тази мършава торба босненски кокали? — махна Гюлай с обсипаната си с пръстени ръка. — Такива като Ханза идват и си отиват. През годините съм виждала много от тях, затова можеш да ми вярваш, като ти кажа, че тя никога нямаше да изкара много дълго. Няколко бързи ръгания… — направи неприличен жест с пръсти — и бум! Няма ги вече! Обратно в претъпканите си спални помещения. О не, никога не съм се притеснявала от такива като Ханза — повтори и насочи отново сините си очи към Силия. — Онова, което той харесва, е мекота, сладост… — отпусна се на възглавниците на Хандан така, че Силия зърна белите й като мляко гърди през фините гънки на ризата й. — Сладка, мека плът… — погледът, който хвърли на Силия, беше почти похотлив. — О, не ме гледай така, за бога! Всички правим каквото трябва, за да спасим кожите си! Дори най-близките ни го правят! Даже приятелката ти Анета…

— Не, не и тя!

— Така ли мислиш? Колко мило! — Гюлай сви рамене. — Виж какво, така правим всички, така ще направиш и ти!

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че ти ще ми помогнеш да унищожа Славеите от Маниса.

Пак тези Славеи. Защо винаги трябваше да се стига до тях?

— Но защо Славеите са толкова важни?

— Защото, щом мога да ги унищожа, значи ще ги унищожа!

— Кого по-точно?

— Кого, според теб? — махна нетърпеливо с ръка Гюлай. — Валиде султан, естествено! — въздъхна, като че ли си имаше работа с особено глупаво дете. — Добре тогава. Разбирам, че ще трябва да обясня още малко. Въпреки че в интерес на истината ти вече значително ми помогна, много повече, отколкото някога съм очаквала!

— Значи Анета в крайна сметка се оказа права — изрече бавно Силия. — Ти си се опитвала да ме накараш да ти върша черната работа. Ти също не си знаела коя е карийе Михримах, затова ме изпрати да я открия вместо теб.

— А ти какво би сторила на мое място, а? — засмя се Гюлай и пак започна да я увещава. — В моето положение надали можех да обикалям и да задавам твърде много неловки въпроси, нали? Ти сама видя как валиде султан ме шпионира. Трябваше да намеря някого, някого, който е нов за този начин на живот, някой малко по-голям от обичайната карийе и с достатъчно статус, за да се движи относително спокойно из двореца. Но най-вече някой, който си има собствена причина да открие истината. Някой, който ще пораздуха малко нещата…

— Но аз нямах абсолютно никаква причина да искам да разбера коя е карийе Михримах! — контрира я Силия. — Не знаех дори, че я търся, докато…

— Докато? — сините очи на Гюлай изглеждаха почти черни в сумрака в стаята на Хандан.

— Докато не се появи онази работа със захарния кораб — изрече тихо Силия и приседна в другия край на леглото. Изведнъж краката й отслабнаха, стана й много горещо и й се зави свят.

— Много умно от моя страна, нали? Постарах се да се уверя, че ти знаеш, че тук има английско посолство. И че именно те са изпратили захарния кораб…

— … за който казаха, че е отровил Хасан ага…

— … иначе познат като Малкия славей.

Силия бе отново принудена да замълчи.

Хасеки се изправи и се приближи до мангала. Взе няколко бучки смола от близката купа, смачка ги и ги хвърли върху горещите въглени. Те автоматично избухнаха в пламъци и сладкият им мирис започна да изпълва зловонната стая.

— Иначе грешиш, като мислиш, че не знаех коя е карийе Михримах. От доста време подозирах, че третият Славей трябва да е карийе Лала, но не можех да го докажа със сигурност, затова исках да бъда сигурна. Тази незначителна дребна помощник-господарка от банята да общува така спокойно с валиде и главния черен евнух? Не ми изглеждаше нормално. Затова започнах да я наблюдавам. Наблюдавах я много внимателно. В малкото случаи, в които я виждах в присъствието на валиде, нито една от тях не даваше никакъв знак, че между тях има някаква връзка. Но Хасан ага беше различен. Само през нощта, когато наоколо нямаше много хора, сваляха маските си. Точно тях ги виждах доста по-често. Когато той и неговата охрана от евнуси ме придружаваха до покоите на султана късно през нощта, карийе Лала често беше там. Първия път забелязах между тях само един разменен поглед, но после, с течение на времето, започнах да виждам и други неща, дребни, но непогрешими жестове, недоловими за онзи, който не се оглежда за тях — усмивка, няколко прошепнати думи, докосване на ръката му. И така, вече от няколко месеца аз подозирах, че именно тя е карийе Михримах, третия Славей, но все още нямах стабилни доказателства.

— Но защо всичко това трябва да бъде такава тайна?

— Защото за карийе Михримах се предполага, че е мъртва! — прошепна хасеки.

— Мъртва ли?

— Да, като Ханза. Завързана в чувал и хвърлена на дъното на Босфора.

— Че какво е направила?

— Било е по времето на стария султан, преди много години. Тогава всичко се е държало в тайна, защото била намесена и Сафийе султан, но нищо не бе успяло да спре слуховете. Първо ги чух от един от старите евнуси, когато самата аз живеех в Маниса, преди който и да било от нас да дойде тук. Казваха, че старата валиде организирала заговор срещу нея, опитвайки се да й измъкне султана с нови наложници. Сафийе султан обаче била ужасена да не изгуби влиянието си, ужасена, че султанът може да предпочете друга пред нея или още по-зле — да избере сина на друга наложница за свой приемник, а не нейния! Разправяха, че направила магия на султана, използвала вещерство, даже черна магия, за да му попречи да обича, която и да било друга жена. Но един ден била разкрита. Сигурно я е издала някоя от прислужниците й, кой знае? Каквото и да е станало обаче, вината поела карийе Михримах. Била осъдена на смърт, разбира се, но някак си… — хасеки сви рамене — в крайна сметка не умряла.

— Какво е станало с нея?

— Нямам представа. Предполагам, че са подкупили охраната и после са я скрили някъде далече, докато старият султан не умре. С неговата смърт, както знаеш, всички жени, които са били част от неговия харем, били изпратени в Ески сарай — всички, с изключение на Сафийе султан, разбира се, която тогава станала валиде и поела управлението на цялото домакинство на сина си.

„Останали са също и карийе Тата, и карийе Тюса“ — помисли си Силия, но не каза нищо.

— Така в харема на султан Мехмед не останал нито един, който да знае коя е — продължи Гюлай, — никой, който да я познае. Тогава я довели отново тук, променили името й и на никого не му хрумнало, че тя може да е друг човек.

— Но какво значение има това сега? — възкликна Силия.

Гюлай смачка още малко смола в мангала — дребните червени въглени изсъскаха и проблеснаха.

— Много — отговори. — Отне ми години да гледам и да чакам, да се усмихвам и да наблюдавам. Да се усмихвам винаги, като че ли нямам никакви грижи на този свят. Но накрая открих слабото й място! Точно както открих нейното! — пъхна пръсти в косата на Хандан и с едно рязко движение вдигна главата й. Тъжните, празни очи се обърнаха към тях. Силия видя, че пламъците се отразяваха в зениците на очите й като две миниатюрни искри.

— Хасеки султан — обади се, когато отново събра кураж момичето, обръщайки се отново официално към Гюлай, — карийе Лала вече е стара жена. Защо искате да я нараните?

— Не тя ме интересува, глупачке! Важната е валиде султан! Не разбираш ли? Когато султанът разбере, че тя съзнателно е пренебрегнала царска заповед — карийе Михримах да бъде убита — това ще я дискредитира толкова силно в очите му, че ще я прогони оттук веднъж завинаги!

— Смятате, че султанът ще стори подобно нещо със собствената си майка? — възкликна удивено Силия. — Но нали се говори, че не може да направи и един ход без нейния съвет!

— Султанът е дебел, слаб и ленив — заговори Гюлай така, сякаш бе лапнала лимон. — В началото, когато станал султан, действително се е нуждаел от нея. Но наистина ли вярваш, че му харесва тя непрекъснато да му се меси? Тя се опитва да влияе върху всяко негово решение, от това към кои чужди посолства да покаже благоволение до това кого да назначи за следващия си велик везир. Поръчала е дори да направят тайна врата в неговата приемна зала, за да може да присъства на аудиенциите му! Знаеш ли, че имаше дори време, когато се опитваше да му попречи да ме направи негова хасеки? По някаква неясна причина беше решила, че аз ще мога да бъда контролирана по-трудно от тази тук — каза и кимна по посока на Хандан, — а това беше най-голямата й грешка!

„Значи за това било всичко“ — помисли си Силия. Усети как по челото й изби пот. През целия им разговор Гюлай бе говорила със същия спокоен, мил тон, който Силия помнеше от първата им среща в градината. Но когато се обърна и я погледна, зърна пак онзи поглед — на чист, безкомпромисен интелект, а зад него такава ужасяваща концентрация на волята, че Силия сведе очи като попарена.

— Нищо няма да попречи на сина ми да се възкачи на трона като следващия султан!

— А така вие ще станете следващата валиде султан.

— Да, а аз ще стана валиде!

В продължение на няколко секунди в стаята цареше гробна тишина.

— Та значи сама виждаш, малка Кая, че в моето положение мога както да спечеля, така и да изгубя всичко — отбеляза хасеки и с обсипаните си с пръстени пръсти приглади тънкия воал, спускащ се от лентата на главата й. — Ако изгубя, рискувам не само да бъда прокудена заедно с всички останали в Стария дворец, но и да убият сина ми. Той ще бъде удушен с тетива за лък, като всички останали — за миг през лицето й премина сянка. — Бях там, видях ги! Онези деветнайсет малки ковчега, жените, коленичили до бебетата си… — задави се. — Нямаш никаква представа, Кая кадън, никаква представа какъв кошмар беше!

Зад нея, в леглото крехката фигура на Хандан се размърда леко под завивките.

— На султана му е дошло до гуша от намесата на майка му. Често е заплашвал да я изпрати в Стария дворец, а това, помни ми думата, тази история ще я прогони оттук завинаги!

— А другите двама?

— Ще бъдат безсилни без нейната защита. Може би ще вземе със себе си Хасан ага, но що се отнася до карийе Лала, съмнявам се да избегне срещата си с Босфора за втори път.

— Но карийе Лала е стара! — прошепна Силия. — Защо отново да поема вината за нещо, което не е сторила?

— О, но този път тя стори нещо! Не разбираш ли, че именно карийе Лала отрови главния черен евнух?

„Не, не е вярно!“ — искаше да се разпищи Силия. Вместо това овладя гласа си и със завидно спокойствие изрече:

— Но нали вие ми казахте, че Хасан ага е неин приятел?

— Мисля, че е бил повече от приятел — изсмя се Гюлай хасеки. — Имам интуиция за тези неща. Не си ли чувала за подобни разбирателства? В повечето случаи става въпрос за невинни уговорки, които лесно се престъпват, детински надежди, откраднати целувки и държане за ръце — случват се непрекъснато — Гюлай се изправи, приближи се до раклата, извади чифт прашни диамантени обеци и ги вдигна пред очите си. — Но някои от тези детски уговорки са много страстни, има и такива, които траят цял живот — пусна небрежно обеците в кутията. — Поради което аз бях сигурна, че тя ще направи нещо, може би дори нещо ужасно, особено, ако… — Гюлай подбираше думите си внимателно. — Особено ако го открие с друга.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че целта ми беше да я накарам да излезе от дупката си — отговори хасеки с внезапно променен, отровен глас. — Да я принудя да направи нещо, което да я разкрие веднъж завинаги — вдигна смарагдовия гребен и пробва внимателно острието му на пръста си. — Затова уредих той да бъде съблазнен от една от моите прислужници. Открих идеалната нощ за това. По случайност това се оказа същата нощ, в която ти бе избрана — което впрочем е дело на валиде султан — да влезеш в спалнята на султана. Ако си спомняш — всъщност спомняш ли си изобщо нещо от онази нощ? — тогава харемът беше почти празен, повечето жени и евнуси бяха все още в летния дворец.

Както и да е. Та след като се отървах от теб, двамата със султана… си починахме… мъничко, а когато той наистина заспа, изпратих един от стражите да намери карийе Лала и да ми я доведе. Дадох й захарния кораб — същия, който беше оставен до леглото на султана, който след малката ни почивка заедно вече по право принадлежеше на мен — и й заръчах да го отнесе в стаята на главния черен евнух — тук Гюлай се усмихна — с извиненията ми, че съм му нарушила спокойната вечер.

— Но вие знаехте, че тя ще го завари с момичето.

— Да.

Гюлай захвърли смарагдовия гребен за украсяване на коса и той се приземи до все още спящото тяло на Хандан на дивана.

— И тя… Завари ли ги? — попита колебливо Силия, усещайки, че по корема й се стича ручейче пот. Надяваше се поне гласът й да звучи нормално.

— Разбира се! Нали знаеш какво стана после? Тя ги отрови, отрови ги и двамата! В крайна сметка кой друг би желал смъртта им?!

— Ама… — започна Силия, изправяйки се на крака, но думите отказваха да излязат от устата й. От задуха в стаята започваше да й се вие свят.

— В крайна сметка той не умря, разбира се, но ние трябва да бъдем търпеливи, ти и аз, винаги търпеливи…

— Вие и аз ли?

— Точно така. Едно от нещата, които трябва да научиш, е, че нещата невинаги се развиват така, както си очаквал — Гюлай като че ли вече говореше на себе си. — Този път валиде покри цялата работа, но дори и тя не може да продължава да защитава приятелката си завинаги…

— Ама карийе Лала… — пак опита Силия.

— Да, карийе Лала! — извика Гюлай с пламнал поглед. — Карийе Лала, карийе Михримах, както и да се нарича тази жалка, съсухрена, износена дърта крава, която валиде вероятно наистина обича! — изплю думата. — Спасяването на тази безполезна жена вероятно е единствената грешка, която някога е допускала — по бузите на хасеки се появиха две ярки червени петна. — Е, в крайна сметка получих своя шанс! Сега ще ги изоблича веднъж завинаги, а ти ще ми помогнеш да го направя! Ще я пречупя! Ще разбия сърцето й! Ще й отнема цялата власт!

— Но карийе Лала не го е направила.

— Какво?

— Карийе Лала не го е направила! — почти изкрещя Силия.

— Не карийе Лала е отровила главния черен евнух, а вие!

Миловидността на хасеки изведнъж се превърна в студена ярост. Очите й — в две тесни цепки.

— Ти си полудяла!

— Ни най-малко!

Шокирана пауза.

— Никога няма да можеш да го докажеш.

— Мога да докажа, че карийе Лала не го е сторила!

— Не ти вярвам.

— Не тя е отнесла захарния кораб в стаята на Хасан ага онази вечер. Направил го е друг човек.

Силия отстъпи крачка назад, но хасеки беше по-бърза от нея. Сграбчи я за китката и изсъска:

— Кой?

— Би било лудост от моя страна, ако ви кажа, не мислите ли? — изрече смело Силия, макар да усещаше как ноктите на Гюлай се врязват в китката й. — И тя е видяла как момичето взема нещо от подноса и го слага в устата си, а захарният кораб няма абсолютно нищо общо с тази работа…

— Значи вече знаем, че е „тя“ — и това е някакъв напредък…

— Онова, което момичето е лапнало, сте й го дали вие, нали? Казали сте й, че е някакъв афродизиак, когато всъщност е било отрова…

— Кажи ми коя е била тази, която ги е видяла, иначе ще убия и теб!

Силия имаше чувството, че горят ръката й с нажежено желязо — толкова силна стана болката около китката й. Но въпреки това изрече:

— Момичето е умряло от ужасна смърт и е истинско чудо, че той също не умря! Така ли възнамерявахте да накарате карийе Лала „да излезе от дупката си“? Като я принудите да гледа всичко това?

Стаята изведнъж се изпълни с призрачен вой. С периферното си зрение Силия видя някакъв зелен проблясък, а след това една дребна фигурка, гол демон, само кожа и кости, носещ се към тях. И после нов проблясък. Хасеки пусна ръката на Силия и сложи своята на врата си, крещейки от болка. От врата й стърчеше острието на смарагдовия гребен.

— Малката кучка! Виж само какво ми стори!

В яростта си тя се обърна и замахна към Хандан с такава сила, че я запрати на леглото с лекота, с която човек убива муха. От раната на врата й започна да капе кръв, черна като катран.

— Ще си платиш за това! — изкрещя хасеки.

Пристъпи напред и вдигна ръка, възнамерявайки да я стовари върху треперещата фигура на Хандан, когато внезапно се вцепени. В продължение на няколко секунди хасеки стоеше така, като вкаменена, устата й оформила едно малко „О“ от изумление, а после, пак внезапно, се люшна напред, просна се на колене на пода и зарови лице в прахта.

— Твърде късно е за това, Гюлай — изрече един познат глас.

Една част от стената, същата, на която висяха робите на Хандан, се бе отворила безшумно зад тях.

— Опасявам се — изрече валиде султан, застанала на прага, — че ти си тази, която ще си плати!