Кейти Хикман
Тайната порта (32)

Трийсета глава

Константинопол

 

5 септември 1599 година, сутринта

Едва два дена след като бе открила Хандан, Силия имаше възможността да поговори с Анета. Завари приятелката си сама, седнала сред възглавниците. Въпреки че все още изглеждаше бледа, вече беше облечена, а косата й — сресана и сплетена.

— Изглеждаш по-добре.

— А ти изглеждаш ужасно — плъзна критично поглед Анета по Силия, а после погледна към коридора зад нея. — Къде са ти днес жените?

Силия сведе очи и промърмори:

— Управителката на харема каза, че й трябвали за друга работа.

— Това означава ли, че вече не си гьозде? — попита Анета, без да подбира думите си.

— Така изглежда — Силия си спомни за султана, за тежката му бяла плът, за малката козя брадичка, за увисналите му челюсти. Спомни си и крехкото тяло на Ханза, което се издигаше и падаше над него, и странните, подобни на хълцане звуци, които издаваше, като дете, което се опитваше да не плаче. — И не ме интересува какво ще кажеш, но аз не съжалявам за това! — отсече и сграбчи ръката на приятелката си.

— Всичко е наред, гъсчице!

— Предполагам, че съвсем скоро ще се върна при теб — рече Силия и огледа малката спалня без прозорци, която Анета споделяше с пет други карийе. — И няма да съжалявам и за това!

Анета стисна ръката й и прошепна:

— Ще се държим заедно, каквото и да става! Сега повече от всякога!

— Да, трябва — кимна Силия и я погледна право в очите. — Поради което трябва непременно да ми кажеш какво се случи всъщност в нощта, когато Хасан…

— Мадона, не пак тази песен! — възкликна Анета и се облегна назад във възглавниците. Усмивката й угасна. — Защо просто не го забравиш?

— Да го забравя ли? Ти обеща да ми кажеш! „Никакви тайни повече“, помниш ли? Да не си мислиш, че като не говориш за това, то просто ще отмине, а? Няма да стане. Знай, че ако Хасан ага действително те е видял там, значи аз съм загазила точно толкова, колкото и ти! Шшшт! — прошепна изведнъж Силия. — Какво е това?

— Кое? Не чувам нищо.

— Почакай! — Силия притича до вратата, огледа коридорите от всички страни, а после и Двора на карийе. Наоколо не се виждаше никой. Когато се върна, лицето й беше пребледняло. — Бяха преровили нещата ми, сигурна съм в това! Където и да отида, усещам, че ме наблюдават! Наблюдават и слушат! Непрекъснато! Даже хора, на които си мислех, че мога да имам доверие — Гюлбахар, Зюмбюл… всичките. Нямаш представа какво е! А аз вече не знам кой кой е!

— Защо? Заради захарния кораб ли? Но нали вече доказаха, че той няма нищо общо с отравянето?

— Доказаха ли, наистина? Не съм много сигурна. Не мога да спра да мисля за това, Анета! Ами ако са разбрали за Пол, ако той също е в опасност? — Силия притисна с ръка мястото под ребрата си, където болката вече беше станала постоянна. — Анета, знай, че това още не е свършило! На кораба беше изписано моето име! — отново усети, че не може да си поеме въздух. — Виж какво, нямаме много време. Просто ми кажи какво си видяла! Повярвай ми, тази работа няма да отшуми от само себе си!

— В интерес на истината, мисля, че най-доброто за нас е да оставим цялата тази работа да отшуми от само себе си. Което ще стане, стига някой особено добросъвестен да не продължава да мъти водата! — тросна се Анета и я изгледа на кръв. — Истината е, че нищо не се е случило! Откриха кой го е сторил — Ханза или хасеки, или и двете може би, и аз съжалявам за това — допълни нацупено, — защото знам колко я харесваше, имам предвид хасеки. Но ако Хасан ага наистина ме бе видял там, досега щеше да каже нещо, нали? Нали не смяташ, че не съм го обмислила, а? Обаче никой не е казвал нищо и никой няма да каже нищо, затова защо просто не оставим всичко да отшуми?

— Не би говорила така, ако беше там! Беше ужасно, Анета! Бях там, когато ги отведоха — Силия показа китката си. Гривната на хасеки с нейните сини и бели стъкълца проблесна. — Главният черен евнух беше отровен, а сега две жени са мъртви заради това! Завързаха ги в чували и ги хвърлиха в Босфора. Представяш ли си? — започна да опипва стъклените мъниста на гривната. Гладкостта им я успокояваше. — Фактът, че Хасан ага не е казал нищо за теб, може и да е добър знак, може би наистина не те е видял. Но може да означава също така, че чака подходящия момент. Защото точно това правят тук, помниш ли? Наблюдават и чакат. Нали ти ме научи на това?

Анета се претърколи и легна с гръб към Силия, като се стараеше да не я слуша.

— Хасеки се опитваше да ми каже нещо, но така и не получи възможността да довърши историята си — каза Силия, като разтърси рамото на Анета. — Ти смяташ, че Есперанца Малхи те е урочасала, но аз не мисля, че тя има нещо общо с всичко това! Замесен е някой друг! Поне това схванах от разговора с хасеки. Някой, който е много по-опасен.

— Още по-основателна причина да не си пъхаш носа там, където не ти е работа — промърмори Анета, все така обърната към стената.

— Не мога! Не и сега!

Продължително мълчание.

— Направила си го, нали? — изрече Анета и най-сетне се обърна към нея.

— Кое?

— Не ми се прави на невинна! Ходила си до Портата на птичарника, нали?

Силия запримигва бързо. Нямаше смисъл да отрича. Не и пред приятелката си.

— Никой не ме видя — смотолеви.

— Така ли мислиш? — извика Анета и отчаяно затвори очи.

— Боже, не мога да повярвам, че чувам това!

— Тогава смятам, че трябва да чуеш и нещо друго!

И Силия набързо й разказа за Хандан и за откритията си отпреди две нощи. Анета изслуша това в пълно мълчание. Когато накрая заговори, гласът й беше като гневно съскане:

— Но какво изобщо те е прихванало? Санта Мадона, не аз съм тази, за която трябва да се тревожиш! Трябва да се тревожиш за себе си!

— Шшшт! — сложи пръст на устните си Силия и се огледа. — Карийе Михримах. Чувала си някой с това име?

— Знам, че някога главният черен евнух се е наричал Малкия славей. Но за карийе Михримах не съм чувала, не — тръсна глава Анета. — Никога не съм чувала за жена, наричана с подобно име!

— Открием ли коя е, ще открием и ключа!

— Какъв ключ?

— Ключът към всички загадки! Ще разберем кой е отровил главния черен евнух и кой всъщност стои зад смъртта на Гюлай хасеки — поясни нетърпеливо Силия. — Ключът към това защо захарният кораб — сладкиш във формата на кораба на моя баща, с моето име на него — е намесен във всичко това. Всичко е свързано! Сигурна съм, че точно това се опитваше да ми каже хасеки, но така и не получи възможността.

— Но нали откриха кой го е направил? През цялото време е била тя! — едва не изкрещя Анета. — Ами хороскопа, който Ханза откри?

— Никога не съм вярвала на това, а ти? И има ли изобщо някой, който да повярва? Всеки би могъл да го подхвърли. Помниш ли, когато видяхме Есперанца Малхи да доставя нещо в апартамента й? Някой го пое, но така и не видяхме кой, нали? Мисля, че Гюлай знаеше, че нещо подобно ще й се случи. Подсказа ми го достатъчно. Със сигурност знаеше, че има врагове. Врагове, които са достатъчно опасни, за да я накарат да се откаже да бъде хасеки.

— Значи така ти е казала, а? — дари я с изпепеляващ поглед Анета. — Да не би да забравяш нещо? Гюлай имаше син. Той можеше да бъде следващият султан, което означава, че тя можеше да бъде следващата валиде. Няма по-голям залог от това. Когато настоящият султан се е възкачил на трона, всичките му деветнайсет братя били убити. Помниш ли историите на карийе Лала? А Гюлай знаеше, че освен ако не победи, същото ще се случи и с нейния син. И все още може да се случи — допълни мрачно.

— Това не го отричам. Но все така смятам, че е било част от плана й.

— Не ти ли е хрумвало някога, че тя може би е искала да си помислиш точно това? Че е имала свои причини да ти разкаже за Славеите? — Анета потрепери и придърпа по-нагоре завивката си. — Колкото повече слушам за тази история, толкова по-малко ми харесва.

— Грешиш! — отсече Силия. — Точно затова трябва да ми се довериш! А сега, ако обичаш, кажи ми какво видя?

— Добре де, ще ти кажа — промърмори Анета и затвори очи. — Онази нощ, същата нощ, когато те отведоха при султана за първи път, аз не можах да заспя — започна. — Непрекъснато мислех за теб. Питах се дали си… добре. Чудех се на какви трикове те е научила карийе Лала и дали са си стрували парите, които й дадохме — клепачите на Анета изпърхаха. — От това зависеха толкова много неща и аз си знаех, че това може да се окаже единственият ни шанс да успеем. От тук минават десетки момичета, повечето от които никой не ги поглежда. Но ти, Силия, си красива и нежна и се държиш като благородничка. Знаех си, че ще те забележат. Докато аз съм… Погледни ме! — засмя се. — Аз съм едно невзрачно същество с черна коса, както обичаха да казват някога монахините. Никой, най-малко султана, не би ме забелязал. Но пък имам ум, при това остър ум, така че двете… Е, две е по-добре от една.

Както и да е. Та през онази нощ, както ти казах, не можех да заспя. Ако си спомняш, тогава тук не бяхме много жени. С изключение на новите, повечето от жените бяха все още в летния дворец на валиде и трябваше да се върнат едва на следващия ден. Слязох в банята за вода. Беше толкова тихо! Спомням си как зърнах собствената си сянка под лунната светлина и си казах, че сигурно това означава да си призрак.

И точно тогава чух шум — гласове, които си говореха много тихо. Идваха откъм покоите на валиде султан. Зачудих се дали това няма нещо общо с теб, затова отидох до вратата, която свързва Двора на карийе с предните й стаи, за да чувам по-добре. Тогава, точно когато стигнах там, вратата се отвори рязко и оттам излезе карийе Лала. Носеше нещо — захарния кораб. И двете почти не припаднахме от страх — имах чувството, че положихме големи усилия да не се разпищим на висок глас — и за един кошмарен миг си помислих, че тя ще ме изпрати при управителката на харема. Но тя просто ми подаде захарния кораб и заяви, че й е заповядано да го отнесе в стаята на главния черен евнух, но че аз също мога да свърша тази работа.

— Значи ето как се озовал там! Ти си го занесла! Господи, Анета! — Силия се втренчи в приятелката си. — Значи вече има двама души, които знаят къде си била онази нощ?

— О, карийе Лала е напълно безобидна, всички го знаят! — цъкна нетърпеливо с език Анета. — Въпросът, който трябва да си зададем, е кой е пратил нея?

— Така де, но едно по едно — кимна Силия и разтърка очи. — Първо ми кажи какво стана, когато влезе в стаята на Хасан ага!

— Това бе най-странното — там нямаше никого — отговори Анета. — Сложих кораба на подноса, който беше оставен до неговия диван, но не и преди да го разгледам добре. Съжалявам, гъсчице, знам, че трябваше да ти кажа! — погледна към Силия и преглътна. — Както и да е. След като оставих захарното лакомство върху подноса, се зачудих какво да правя. Хрумна ми, че може би трябва да изчакам и да кажа на Хасан ага какво съм му донесла, но никой не се появи. И така — хвърли поглед към Силия, — реших, че така и така съм там, най-добре да огледам. Кога друг път ще имам този шанс?!

— Какво? — сега беше ред на Силия да се ужаси. — В стаята на Хасан ага?!

— Точно ти нямаш право да се възмущаваш! — сряза я Анета, приведе се към нея и допълни: — И чуй това: наистина открих нещо или по-точно чух нещо! Чух глас на котка!

— Котка ли? Че какво му е толкова необичайното на това? Този дворец е пълен с котки!

— Но звукът идваше от вътрешността на една от стените. Заслушах се внимателно и най-накрая го проследих зад плочките на една от стените, точно срещу дивана на евнуха. Плачът на горката котка ставаше все по-силен и по-силен, затова аз прокарах пръсти по плочките и най-накрая открих в стената нещо като лост. Дръпнах го и веднага цяла част от стената просто се отвори пред очите ми!

— Тайна врата! Още една!

— Именно. И зад тази врата имаше шкаф, доста голям, достатъчно голям в него да се скрие и по-едър човек, например дебел черен евнух. И там намерих котката…

— Горкичката!

— Но беше не коя да е котка! Представяш ли си? Беше големият бял котарак на валиде, с призрачните очи? Знаеш ли го?

— Разбира се! — възкликна Силия. — Но какво изобщо е правел Котьо там?

— Ще стигна и до това. Когато отворих вратата, котаракът се изстреля от шкафа толкова бързо, че едва не ме събори. И тогава видях, че в задната част на шкафа има друга врата!

— Мисля, че се сещам какво ще кажеш.

— Точно така! Зад втората врата открих тайна стълба! Точно като онази, която ти си открила в апартамента на хасеки.

— Значи затова се интересуваше толкова от различните входове към нейния апартамент. Мислиш ли, че двете врати са свързани?

— Разбира се! Нали именно така Котьо се е озовал там! Трябва да се е промъкнал незабелязано през някой от входовете, а после се е озовал в капан. Та бях все още в шкафа, когато чух гласове, идващи откъм стаята зад мен — тук Анета погледна стеснително Силия. — Какво можех да сторя? Нямаше време да изляза. Имах време само колкото да затворя тайната врата към шкафа, този път с мен вътре, и Хасан ага се появи!

Силия се ококори срещу нея.

— Да, знам, знам! — махна с ръка Анета. — Не ме гледай така. Беше глупаво, но може би не толкова глупаво, колкото звучи. Та дъртият носорог не беше сам. Беше, представи си, с момиче! Помощницата на карийе Лала от банята на валиде. Виждах и двамата съвсем ясно през една шпионка в задната част на вратата.

— Момичето със сплетената коса? Помня я — отсече Силия. — Онази нощ тя ми помагаше в подготовката. Но не мисля, че след това съм я виждала някъде.

— Защото е мъртва.

— Мъртва ли? — ахна Силия. — И тя?

— О, да.

— Ама как?

— Това момиче, твоето невинно на вид момиче, се оказа личната любовница на главния черен евнух!

— Невъзможно!

Забелязвайки ужасената физиономия на Силия, Анета се засмя сухо.

— Смяташ, че тъй като са кастрирани и не могат истински да развратничат, евнусите нямат предпочитания и желания, така ли? — и направи многозначителен жест с пръстите на едната си ръка. — Или че не могат да задоволят една жена и по други начини? — наклони глава. — Е, ако се съди по онова, което видях онази нощ, нещата стоят по точно обратния начин — сбърчи отвратено нос. — Но от всички неестествени, от всички животински актове, които някога съм виждала…

— Невъзможно! — повтори Силия.

— Е — сви небрежно рамене Анета, — вече ти казах, че един бардак не се различава много от друг. Но проблемът не е толкова в това, което той й направи, нито в това, което тя му направи, а във всичките онези ахкания, охкания и ласкателства. Пфу! — потрепери. — Направо ми се догади! Но мисля, че той може и наистина да е чувствал нещо към нея, горкият заблуден глупак! Ама то не бяха малкото ми лебедче и малкото ми цвете, не бяха съблечи се за мен, мое малко птиче, нека те видя гола, нека целуна краката ти, дай да засмуча зърната ти, толкова меки, толкова сладки, като нежни розови лалета… — Анета сгърчи лице, имитирайки странния фалцет на евнуха. — Бебешки приказки! Този отблъскващ дърт хипопотам да я души и лиже цялата! Идваше ми да изскоча от шкафа и да го зашлевя в грозното тлъсто лице!

Все така съзерцаваща я като онемяла, Силия едва не припадна от тази мисъл.

— Но, както виждаш, не го направих — добави Анета.

— Очевидно.

— А после я видях да протяга ръка и да взема нещо от захарния кораб.

— Искаш да кажеш, че си е отчупила парченце от него, така ли?

— Не — смръщи се Анета. — Мисля, че в този кораб вече е било скрито нещо. Всъщност сега, като се замисля, съм сигурна. Лично аз не го видях, защото беше тъмно, а и изобщо не съм търсила нещо подобно. Но тя трябва да е знаела, че ще го намери там, защото се протегна право към него и веднага го сложи в устата си.

— И той не я видя да го прави?

— Не. Той се беше обърнал да потърси шал, за да наметне раменете й. Тя нарочно го изчака да й обърне гръб.

— И после какво?

— Когато се увери, че тя се чувства удобно — очевидно нямаше нищо против да й прислужва, представяш ли си? — та тогава той се опита да я целуне по устата. Първоначално тя не искаше. Видях я как извърна глава, но той настоя. Бутна я назад на дивана и я приклещи под себе си, така че тя не можеше да помръдне. И после чух — боже, беше отвратително! — звука от влажните му устни, които сякаш я смучеха, дъвчеха устата й, облизваха цялото й лице като куче! — потрепери от отвращение. — Не можех да гледам повече. Затова просто се облегнах назад в шкафа и затворих очи. Едва доста по-късно си дадох сметка, че нещо не е наред. Първо изплака момичето, но беше вик на болка. А аз си помислих, че й е сторил нещо, че действително я е наранил по някакъв начин — не знам как, с пръсти или може би дори с фалшива мъжественост… О, повярвай ми — отбеляза, забелязвайки ужаса в очите на Силия, — виждала съм и по-лоши неща от това! Обаче после извика и той. А после чух други звуци. И замириса… Боже, гъсчице, нямаш представа как замириса! — лицето на Анета пребледня. — Навсякъде повръщано и изпражнения, непоносима воня! Но скоро всичко приключи. След броени минути момичето беше мъртво.

— Значи, според теб, тя е сложила в устата си отрова — изрече бавно Силия, — а когато той я е целунал, се е отровил и той, така ли?

— О, не! Не! — извика енергично Анета. — Басирам се на хиляда дуката, че и на повече, че тя нямаше никаква представа, че взема отрова, а какво остава — че ще отрови евнуха! Вероятно си е мислела, че е някакъв вид любовна отвара…

— Е, тя със сигурност имаше достъп до доста подобни неща. Карийе Лала има в онази своя специална кутия цяла аптека! За нея не би имало нищо по-лесно на този свят да си грабне нещо, когато старицата не гледа.

— Но тогава защо да си прави целия този труд да го крие в захарния кораб? Пък и тя не би могла да знае, че аз ще го внеса в стаята и ще го сложа на онзи поднос… О, боже! — Анета се хвана за главата. — Зави ми се свят от мислене. Не, тук нещо не е наред! Защо ще хапе ръката, която я храни, а? Да бъдеш любовница на главния черен евнух, колкото и отблъскващо да звучи това, би могло да даде на момичето власт, много по-голяма от всичко, за което си е мечтала. Почти толкова власт, колкото има и самата хасеки. Не, помни ми думата, някой я е използвал! Сигурна съм, че това момиче нямаше никаква представа какво всъщност прави! Някой друг стои зад всичко това, убедена съм!

— Някой, който е знаел, че момичето ще отиде при него тази нощ.

— Може би дори някой, който е изпратил там момичето нарочно, който знае? — изгледа я въпросително Анета. — Почакай обаче да ти кажа какво стана по-нататък! — Пое си дъх и продължи: — Стоях си аз в този шкаф доста дълго време и чаках — или поне ми се стори, че беше дълго време — преглътна притеснено при спомена. — Бях толкова уплашена, гъсчице, че не смеех да помръдна! Ако някой ме беше намерил там, бях сигурна, че щеше да реши, че аз съм сложила отровата! Накрая, след може би часове наред, събрах кураж да изляза. Към този момент бях напълно сигурна, че и двамата са мъртви. Отворих вратата и тъкмо бях започнала да се прокрадвам в стаята, когато чух нови гласове. Идваха други хора. Затова се върнах обратно — къде другаде да отида? — обратно в този благословен шкаф. И кой, мислиш, се появи, ако не самата валиде султан, придружена от Гюлбахар и Есперанца Малхи!

— Валиде ли? Значи тя е знаела за това през цялото време! Но никой не обяви тогава тревога! Как, за бога, са разбрали?

— Нямам представа, но някой трябва да им е подсказал — Анета поклати глава. — Първоначално просто останаха на прага, като че ли ги беше твърде много страх да влязат. Но дори и така бяха достатъчно близо, за да чувам всяка тяхна дума. Бях сигурна, че ще ме открият. Веднъж дори неволно прошумолих, но, слава на бога, че си помислиха, че е котката…

— Какво направиха? — попита пребледняла Силия.

— Валиде попита: „Мъртви ли са?“. Есперанца влезе навътре в стаята, погледна и отговори: „Момичето — да“. После огледа много внимателно Хасан ага, като вдигна огледалце пред носа му. И тогава се оказа, че той всъщност не бил още мъртъв и тя предложи да извика дворцовия лекар, но валиде рече нещо от рода на: „Не, все още не!“.

— Отказала е да му помогне?

— Не точно. Беше сякаш… — Анета сбърчи чело в старанието си да си спомни. — Като че ли вече имаше друг план. Като че ли вече знаеше или най-малкото бе очаквала нещо подобно да се случи.

В продължение на няколко секунди Силия не каза нищо. Накрая прошепна:

— Мислиш ли, че го е направила тя? Имам предвид валиде?

— Да, би могла, но защо да го прави? Главният черен евнух е един от основните й съюзници. Нейната дясна ръка. Човек, на когото тя винаги е разчитала. Освен това, ако го беше направила тя, смяташ ли, че щеше да се втурне към стаята му толкова бързо? Не, щеше да си остане далече в своите покои! — отсече Анета и поклати глава. — Според мен валиде султан се озова там, защото се е опитвала да предотврати това, което се случи!

— Искаш да кажеш, че е знаела, че това ще се случи?

— Искам да кажа, че е допускала, че това може да се случи.

— И оттогава насам се е заела да пази човека, който го е направил — отбеляза тихо Силия.

— Да, тя знае кой го е направил, повече от сигурна съм! — кимна енергично Анета. — Ти не я познаваш, колкото я познавам аз. Защо, според теб, нямаше истинско разследване?

— Е, очевидно е, нали? — отбеляза Силия, като се изправи.

— Така ли?

— Разбира се. Има ли на този свят други хора, освен султана, разбира се, за които валиде султан би положила толкова усилия, за да ги предпази? Останалите Славеи, разбира се. И тъй като Малкия славей със сигурност не се е отровил сам, значи трябва да е бил…

— Третият Славей?

— Именно!

— Карийе Михримах.

— Онази, която би трябвало да е мъртва.

— И ако искам да открия коя всъщност е карийе Михримах — продължи Силия, — мога да се обърна само към един човек!

— Кой?

— Ще трябва пак да посетя Хандан.

— Но това е лудост! — сграбчи я за ръката Анета. — Моля те, това е абсолютна лудост! Ще те заловят! А дори и да не те заловят, Хандан и без това е наполовина луда, както чувам. Как би могла да си сигурна, че онова, което ще ти каже, е истина? Идеята не е никак добра, повярвай ми!

— Но успях да я накарам да ми каже за карийе Михримах, нали?

— Да, но…

— Значи може би ще успея да я накарам да ми каже и останалото. Освен това изобщо не мисля, че е луда. Превърнали са я в болна и слаба чрез опиума, но със сигурност не е луда!

Точно тогава в двора зад тях се чуха гласове. Когато Силия скочи на крака, Анета я хвана за ръката.

— Моля те, гъсчице, умолявам те, не ходи там!

— Трябва! — Силия се приведе и я целуна по бузата и преди Анета да бе успяла да я уплаши дотолкова, че да я накара да промени решението си, излезе.

* * *

Силия заслиза по тесните дървени стълби и се озова в Двора на карийе. Две стари черни слугини метяха плочите с метли, направени от палмови листа. Когато зърнаха Силия, отстъпиха и промърмориха почтителен поздрав. На покрива изпърха гълъб. Ударът от крилете му отекна като изстрел сред сънливия въздух. Това напомни на Силия за утрото, когато Анета я привика за първи път на среща с валиде султан. Двете стояха заедно точно тук, пред вратата към покоите на Сафийе султан. Възможно ли е оттогава да бе минала по-малко от седмица? А онова момиче, онази Силия — онази Кая кадън, която беше гьозде — Силия едва я познаваше.

Една от прислужниците изпусна метлата, която носеше. Метлата изтропа върху плочките и Силия за първи път ги погледна истински. Това бяха същите жени, които и тогава метяха този двор, нали така? Анета им бе казала нещо рязко, но това като че ли беше единственият й спомен. В Къщата на щастието, където всеки живееше върху всеки, една слугиня приличаше много на следващата. Така ли го беше направила карийе Михримах? Беше се промъкнала обратно в харема, преоблечена като слугиня, така че никой да не я познае?

Силия импулсивно спря и се обърна към двете жени. Когато я видяха, те сведоха глави и едновременно се поклониха.

— Кадън! — Силия се канеше да отмине, когато осъзна, че една от жените й подвиква. — Господарке!

Жената носеше тънка златна верижка на глезена си. Другата имаше изтъняла коса с доста повече бяло, отколкото в косата на другарката й, и едното й око беше притворено. Първата старица със златната верижка хвана другата за ръка и двете затътриха крака към нея.

— Моля ви, господарке…

Но след като бяха приковали вниманието й, като че ли не знаеха как да продължат.

— Искате ли нещо от мен, карийе? — изгледа ги любопитно Силия. — Как се казваш? — обърна се към жената със златната верижка.

— Карийе Тюса.

— А ти? — обърна се към другата.

— Карийе Тата, господарке.

Все така ръка за ръка, двете я гледаха с обожание. „Но те са безпомощни като деца!“ — помисли си Силия и изведнъж осъзна нещо.

— Но вие сте сестри, нали? Близначки?

— Да, кадън — отговори карийе Тюса и прегърна сестрински другата. Втората старица, онази с притвореното око, се вторачи право в Силия. Или по-точно не в нея, а през нея. Силия се обърна, за да провери дали не гледа към някого другиго, но дворът беше празен.

— Ти — кимна тя към втората жена, — карийе Тата, знаеш ли коя съм?

Старицата огледа лицето на Силия с единственото си здраво око. Бялото беше синьо, с яркото синьо на метличина. Сестра й карийе Тюса започна да отговаря вместо нея, но Силия я спря.

— Не, не ти! Нека отговори тя!

— Аз… аз… — карийе Тата започна объркано да върти посребрената си глава на всички страни. После погледна косо над рамото на Силия, но все така с празен поглед — поглед, с който все едно виждаше призраци по пустия двор. — Вие сте една от кадъните — изрече накрая. — Да, точно така. Знам, че трябва да ви наричам кадън — сведе старата си глава и започна да повтаря: — Моля ви, точно така трябва да ви наричам, точно така, господарке!

— Моля ви! — старите очи на карийе Тюса се изпълниха със сълзи. — Моля ви, недейте, Кая кадън! Простете, моля, на сестра ми! Не е искала да ви обиди!

— О, но аз съм тази, която трябва да иска прошка от теб, карийе! — изрече Силия, този път доста по-мило. — Не видях… — поправи се. — До този момент нямах представа, че сестра ти е сляпа!

В този момент в съзнанието си Силия внезапно ги видя такива, каквито трябва да са били някога — две малки робини, с черна кожа и сини очи, пасващи си като двойка перфектни морски перли. Всеки си имаше своята история, но каква ли беше тяхната? На колко ли години са били, когато са дошли тук? На шест или може би седем? Сигурно са се държали здраво една за друга, две уплашени малки деца, а после са остарели и ослепели в служба на султана. Докато Силия размишляваше, карийе Тюса протегна ръка и тя видя, че старицата й поднася нещо — нещо, което току-що бе извадила от джоба си и което проблясваше като метал.

— За вас, Кая кадън! — старата й лапа се сключи около ръката на Силия и набута в нея нещо гладко и кръгло. — Ето това дойдохме да ви кажем. Една от кирите остави това за вас!

Силия отвори пръстите си. И в ръката й, под лъчите на слънцето, проблесна позлатената месингова кутия на компендиума на Пол.

— Какво има, кадън? — сложи нежно карийе Тюса ръка на рамото й. — Не сте ли добре?

Силия не отговори. Натисна тайното лостче в основата, компендиумът се отвори и оттам я погледна собственото й лице.

И тогава, преди да си даде сметка какво прави, Силия приседна на стълбите пред банята и се разплака. Плачеше ли, плачеше и сълзите й сякаш извираха от някакъв дълбок извор в гърдите й, за който до този момент тя не си бе давала сметка. Плачеше за карийе Тата и карийе Тюса — две старици, които до този ден не бе познавала; плачеше за Гюлай хасеки, удавена на дъното на Босфора. Но преди всичко и най-вече плачеше за себе си, защото беше оцеляла след корабокрушението; плачеше и за моряците на борда, които не бяха оцелели; плачеше и за мъртвия си баща, и за изгубената си любов — любов, която никога не бе по-изгубена от сега, когато отново беше намерена.