Кейти Хикман
Тайната порта (31)

Двайсет и девета глава

Истанбул

 

В наши дни

Елизабет успя да отвори имейла от научния си ръководител доктор Алис едва на сутринта след разходката си по Босфора с Мехмед.

Скъпа Елизабет,

Радвам се, че прекарваш толкова продуктивно в Истанбул! При нас има добри новини — от факултета одобриха преминаването ти от магистър по средновековна литература към доктор на философските науки. Ще обсъдим какво да правим от тук нататък, когато се върнеш, но междувременно ти изпращам сканирано копие на портрета, който търсеше — надявам се, че е по-ясен от твоето копие…

Изпълнена с нетърпение, Елизабет прекъсна четенето на другата част от писмото и отвори прикачения файл. След известно време на екрана се появи съобщение: „Има временен проблем с достъпа до тази страница. Натиснете бутона за повтаряне или опитайте по-късно“. Тя повтори няколко пъти опита си, но все така нищо.

По дяволите! Върна се към писмото и продължи:

Ако се чудиш какъв е предметът, който държиш в ръка, това е компендиум — инструмент, който е отчасти математически, отчасти астрономически. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че се състои от различни части — нощна, магнитен компас, таблица с географските ширини и равноденствен диск. Побирал се е във външната метална кутийка, бил е достатъчно малък, за да се носи в джоба, но както виждаш, той го държи отворен, за да се вижда какво има вътре. Необичайното за точно този е, че на дъното има някакво допълнително отделение, вероятно за съхранение на нещо — може би нещо за чертане? Според мен въпросът, който трябва да си зададеш, е: защо той е избрал да бъде нарисуван с този предмет? Какво е значението му? Елизабетинците са обичали символите, средствата за кодиране на съобщенията. Може би датата (едва видима в долния десен ъгъл) ще ти даде някакви насоки.

Дата ли? По дяволите тази машинка! Елизабет пак опита да отвори прикачения файл, но пак получи същото съобщение. Защо в тези интернет кафенета винаги имаше някакви проблеми? Но сега не можеше да направи нищо. Щеше да й се наложи да изчака до понеделник, за да опита отново на терминалите на университета.

* * *

Когато се върна в къщата на Хадба, за нея беше оставен официален на вид кафяв плик. Имаше местна пощенска марка и беше адресиран до баян Елизабет Стейвли. По-късно вечерта тя позвъни на Иви.

— Разрешението ми за архивите най-сетне излезе! — извика.

— Крайно време беше! Какви са последните новини?

Елизабет й разказа за портрета на Пол Пиндар с компендиума и за дневника на Томас Далъм.

— Странно, но знаеш ли за какво не мога да спра да мисля?

— За какво?

— За къщата на Пиндар. Спомняш ли си, че вече ти казах за нея?

— Мммм, смътно. Доколкото си спомням, беше голяма.

— Повече от това. Чуй какво намерих, докато се разхождах онзи ден из Гугъл: „Един от най-прекрасните образци на облицована с греди местна архитектура в Лондон, изградена около 1600 година от богатия лондонски търговец Пол Пиндар. Фасадата на тази сграда се оказва доста прочута“ — и продължи с подробностите.

— Съществува ли все още?

— Не. През 1787 година станала общинска собственост, а през 1890 година е била разрушена, за да направят място за разширението на днешната метростанция „Ливърпул Стрийт“. Но пък фасадата е в архитектурния музей и някой ден ще отида да я видя.

— Окей, схванах идеята! — прекъсна я нетърпеливо Иви. — Но все още не разбирам как тези неща могат да ти помогнат да откриеш нещо за Силия Лампри!

— Е, непряко — отговори Елизабет. — Намерих няколко изображения на къщата на Пиндар. Някой си е направил труда да създаде сайта, наречен „Старият Лондон в картини — 1791 година“. Така видях не само самата къща, но също така и портата към оригиналния парк, който тогава е обграждал къщата и който очевидно е продължавал да съществува и тогава на място, наречено „Алеята на полумесеца“. „Някои от местните жители — прочете надписа тя — все още си спомнят черниците и други особености на парка от тогава.“

— Е, и? Имал е голяма къща с градина. Бишопсгейт се е намирал точно до старите градски стени, а в края на шестнайсети век всичко наоколо сигурно все още е било само поля и градини!

— Не разбираш ли? Казва се, че къщата е построена през 1600 година, което е само една година, след като търговците поднасят онзи орган на султана! Знаем със сигурност, че през 1599 година Пиндар е бил в Константинопол, защото Далъм го споменава в дневника си. Знаем още, че той е бил един от двамата секретари, които са придружавали посланика, когато е представил акредитивните си писма. Искам да кажа обаче, че тази къща не е просто каква да е стара къща, а огромно имение от ранга на онези, които са имали Томас Грешъм и останалите големи финансисти на Лондон. Но ако още е бил сам, тоест ерген, без съпруга и семейство, защо тогава да си прави труда да строи нещо толкова голямо?

— Може би защото е бил много богат? — предположи Иви. — Ти го каза сама — Пиндар е бил един от първите търговци, превърнали се в банкери, та какво друго да прави с парите си? Нали тъкмо това е била най-характерната черта на елизабетинците — показността и екстравагантността?!

— Да де, ама той не е бил нито едно от тези неща — отбеляза Елизабет, спомняйки си за портрета на мъжа със скромния черен жакет. — В твоите уста той звучи като някой отвратителен новобогаташ, докато той не е бил нищо подобно. Бил е джентълмен, бил е учен!

— Като нищо може да е бил и гей! — контрира я Иви. — Така де, с онези пищни интериори…

— Не, не мисля! — отсече Елизабет. — Къща като тази е за бъдещето, за поколенията. Нещо, което да бъде оставено на следващите поколения!

— Може да се е оженил за друга, не си ли помисляла и за този вариант?

— Разбира се, че съм! — промърмори Елизабет и притисна с пръсти очите си. — Обмислила съм всяка възможност. Но не, той не е обичал никоя друга освен нея, сигурна съм! Сигурна съм също така, че Силия е избягала!

Елизабет погледна през прозореца и зърна в далечината Златния рог и Топкапъ сарай — величествена гледка към стария Константинопол, същата, която търговците от компанията „Левант“ трябва да са виждали от къщите си в Галата. Странно, че изобщо не я бе забелязала през първите дни след пристигането си! След няколкото седмици, прекарани тук, стаята й беше станала толкова позната, че вече почти не я забелязваше, а сега, за частица от секундата внезапно я зърна такава, каквато я бе видяла тогава — голите, криви дъски на пода, двете легла — всичко беше простичко и изчистено като в корабна каюта.

Иви говореше нещо.

— Моля, какво каза?

— Казах, че може да мислиш каквото си искаш, но не разполагаш с доказателства — повтори Иви, като натърти на последните няколко думи.

— Няма нужда да ми говориш така, сякаш съм пълен идиот. Не мога да обясня защо, но просто го знам! — сряза я внезапно Елизабет. — И доказателства не ми трябват, поне за това!

Думите бяха навън, преди да бе успяла да ги спре. За няколко секунди по линията настъпи мълчание. Накрая Иви изрече:

— За докторска дисертация ли? Мисля, че точно за нея ти трябват!

— Исках да кажа, че… — Елизабет въздъхна. — Всъщност какво исках да кажа? — изрече почти на себе си. — Имала ли си някога чувството… Имала ли си някога чувството, че миналото ти говори?

Пак тишина по линията.

— Не по шантавия начин, по който говори на теб — промърмори накрая Иви.

Елизабет не каза нищо.

— Звучиш уморено — изрече накрая приятелката й.

— Има нещо такова — отговори Елизабет и пак разтри очи. — Напоследък не спя много добре.

Пак мълчание по линията.

— Има ли нещо друго? Мариус не се е опитвал да се свърже с теб, нали? — изрече след време Иви. — Разбрах, че вече два пъти се е обаждал в колежа.

— Кой, Мариус ли? — почти се изсмя Елизабет. — Не, не се е обаждал.

Пред очите й изплува образ, но не на Мариус, а на Мехмед. „Изтрий Мариус.“ Тя наистина ли го направи?

— Е, това е почти нещо.

Нова неловка пауза. После:

— Окей. Вече по-добре да затварям.

— Окей.

— Чао!

— Чао!

Елизабет легна на леглото си и се загледа в тавана. Но какво й ставаше? Беше на косъм от това да се изпокара с Иви. Можеше да й каже за Мехмед, но не го направи. Защо? Тя, която винаги споделяше с Иви всичко в живота си. Претърколи се, взе мобилния си телефон от нощното шкафче и започна да разглежда снимките, които беше направила предишния ден. Вторачи се в профила му, в изящния като на статуя нос… Какво не би дала сега да го зърне от плът и кръв, да чуе гласа му! Но той беше далече. Беше заминал в Анкара по работа и щеше да отсъства цели два дни.

Елизабет изключи телефона си и се излегна отново на леглото. В далечината, в мрака от другата страна на прозореца, чу гласа на мюезина, призоваващ правоверните към молитва.

Затвори очи. Не бе излъгала, когато каза, че е уморена. Снощи почти не бе успяла да мигне от мисли за Мехмед. Сънят й беше повърхностен и трескав. В него тя се връщаше ту в хамама и в онзи момент, когато си бе представила погледа му върху голото си тяло, ту към мига в ресторанта, когато той беше поел ръката й и бе прокарал палеца си по нежната кожа на китката й.

Вчера, на връщане, бяха стояли близо един до друг. Телата им не се докосваха, но тя усещаше дъха му във врата си.

— Добре ли си?

— Да.

— Трепериш.

— Не, аз…

— Сигурна ли си? — и той протегна ръка, за да втъкне зад ухото й един непокорен кичур дълга коса.

— Сигурна съм.

— Виж! Там има нещо, което искам да ти покажа!

И посочи към редица красиви дървени къщи, надвиснали над водата в малко заливче.

— Това са ялите, за които ти говорих. Виждаш ли онази там? — и посочи към една от най-големите, боядисана в ръждивокафяво. — Това е вилата, която Хадба искаше да ти покажа.

— Красива е — каза Елизабет. — На кого е?

— На моето семейство — отговори Мехмед. — Една от моите пралели, всъщност по-малката сестра на баба ми, все още живее там, но през зимата обикновено ходи в Европа — погледна я изпитателно и добави: — Някой ден ще те заведа и там. Ако искаш.

После бяха продължили в мълчание. Слънцето, което вече бе слязло ниско на хоризонта, се бе скрило зад няколко облака. Край тях, ниско над водата, прелетя ято корморани.

— Страхуваш ли се? — попита я той.

— Не — отговори тя.

— Това е добре — кимна и се обърна към нея. — Защото няма от какво да се страхуваш. Знаеш го, нали?

— Да — бе кимнала Елизабет. — Знам.

Все така мислейки за него, тя постепенно се унесе и заспа. Имаше моменти, когато не беше сигурна дали сънува, или е будна. По едно време през нощта й се стори, че чува вратата й да се отваря с трясък, а после някой да се втурва, бягайки, в стаята й. Елизабет седна в леглото си и извика.

Над нея се надвеси сянката на млада жена — с разрошена коса, с перли на врата.

Чу нечий глас — може би беше нейният? — пак да извиква. Силия?

В стаята нямаше никого.