Кейти Хикман
Тайната порта (27)

Двайсет и пета глава

Истанбул

 

В наши дни

Денят, който в крайна сметка избраха за разходка по Босфора с лодката на Мехмед, беше една събота към средата на декември.

Следвайки инструкциите на Хадба, рано сутринта Елизабет хвана такси, което я откара до малкия кей близо до моста „Галата“, където беше закотвена лодката. Мехмед трябваше да я чака там. Тя звънна на мобилния номер, който Хадба й беше дала, и после го зачака, потрепервайки в студа.

— Елизабет!

Той беше по-висок, отколкото си го спомняше.

— Здравей!

Тя почти се надяваше да й целуне ръка, но той не го направи.

— Както изглежда, в крайна сметка избрахме хубав ден за целта.

Тя си спомни колко много харесваше гласа му.

— Хадба ме накара да донеса това — рече и му подаде една кошница.

— Пикник? Ех, тази Хадба! Помислила е за всичко! Хайде, ела!

И пое кошницата от нея.

— Нали нямаш нищо против да станеш толкова рано в събота? — попита.

— Не, всъщност ми харесва.

— Значи мислим еднакво — отбеляза той и й се усмихна през рамо. — Чичо ми обичаше да казва, че човек, който става рано, обира каймака на деня.

Лодката се оказа катер с малка кабина отпред. Поеха покрай Златния рог по посока на входа на Босфора. По това време на деня водният трафик не беше голям. Беше студено, но ясно, небето прозрачно, обсипано с розови и златисти петна. Елизабет зърна танкерите, събрани в Мраморно море — цели ята, от това разстояние приличащи на хартиени корабчета, боядисани в черно и червено.

Той проследи погледа й и възкликна:

— Харесват ли ти?

— Невероятни са!

Ентусиазмът й го накара да се усмихне.

— Да не би да ми се смееш? — подметна тя, но установи, че и така да беше, тя нямаше нищо против. Мариус също щеше да й се изсмее и тя щеше да се почувства унизена. Но сега не се почувства унизена — за нейна голяма изненада се чувстваше превъзбудена, замаяна от необичайното преживяване, което й предстоеше.

— Повечето хора биха предпочели да съзерцават платноходите или някоя яхта, а защо не и красивите презокеански лайнери, които идват при нас. Но не и… Как се изразявате вие? — изгледа я игриво. — Очуканите стари танкери?

— Но виж ги само! — възкликна Елизабет. — Те са прекрасни! Толкова са огромни и въпреки това… плават! Като облаци, леки като перца, носещи се по хоризонта!

— Там чакат реда си да влязат в Босфора и се отправят обикновено към Черно море. Протокът е толкова тесен, че се налага да бъдат водени. Едно време, когато е имало много повече къщи по самото крайбрежие, се е случвало хората да се събудят и да открият в къщата си половин танкер!

Първо я отведе до западния бряг на Босфора, покрай дворци и малки кейове, покрай елегантните яхти и круизните лайнери, акостирали в Бебек. Водата заглушаваше странно рева на града. Елизабет зърна цели пасажи лилави медузи, носещи се по водата подобно на коси на русалка. Установи, че се чувства съвсем спокойно с Мехмед. Дори и да не говореха, между тях цареше някакво странно разбирателство.

— Много си замислена — изрече той след известно време.

— Опитвам се да си представя как е изглеждал градът някога… знаеш… преди…

— Преди какво? Преди да се появят колите и да задушат всички ни с изпаренията си ли?

— О, не, много преди това — отговори тя. — Имам предвид през шестнайсети век.

И макар че не бе възнамерявала да го прави, тя му разказа историята на Силия и Пол. Разказа му всичко — за търговците от компанията „Левант“ и за чудния дар, който поднасят на султана, механичния орган с часовника, автоматизираните ангели с тромпетите и пойните птици. Каза му и за корабокрушението, и за липсващия фрагмент от разказа.

— Всъщност точно това е основната причина, поради която дойдох в Истанбул — да намеря липсващия фрагмент.

Мехмед я бе слушал внимателно, без да я прекъсва. И едва сега рече:

— Никога не съм допускал, че академичната работа може да бъде толкова вълнуваща! От твоите уста това звучи като детективска история.

— Да, понякога си е точно такава — усмихна се Елизабет. — Предполагам затова толкова много обичам работата си. Въпреки че според Хадба трябва да съм луда, за да стоя затворена по цял ден с книгите.

Порив на вятъра раздруса вратата на кабината. Елизабет потрепери и се загърна по-плътно с палтото си. Предпочете да не споменава за останалите причини, поради които бе дошла в Истанбул.

Зимното слънце най-сетне благоволи да обагри хълмовете по източния бряг на Босфора. Светлината се плъзна по покривите на къщите и превърна сивите води в яркосин килим.

— И? Успя ли да откриеш някакви насоки? — попита Мехмед.

— Засега нищо за Силия. Пуснала съм молба за разрешение да посетя архивите на двореца, но все още продължават да ми искат разни документи — препоръки от научния ми ръководител и не знам какво още — обясни Елизабет. — С архивите навсякъде е едно и също. Искат да им кажеш точно кои документи държиш да прегледаш, което, разбира се, е невъзможно, докато сам не влезеш и не видиш с какво разполагат — допълни с въздишка.

— Съвсем по византийски — отбеляза той и й се усмихна. — Значи тази твоя робиня си остава мистерия, така ли?

— Засега. Но просто имам едно особено чувство… — вдигна очи към него. — Сещаш се.

— Какво чувство?

— Ами, колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че в крайна сметка тя е избягала — или поне би трябвало да го е направила — отговори Елизабет и установи, че неволно отново е сложила ръка на стомаха си. — Как иначе би могла да бъде написана историята й, а?

— Защо ще й трябва да бяга? — изгледа я Мехмед. — Не си ли се замисляла, че би могло да има и друго, доста по-простичко обяснение? Хората приемат, че робството е било до живот, но доколкото си спомням от уроците в училище, по време на Османската империя то изобщо не е било такова. Роби са били освобождавани непрекъснато, по всякакви причини.

— Дори от имперския харем?

— Особено от имперския харем! Ако жената не е успявала да привлече вниманието на султана, след няколко години й давали зестра и я омъжвали за някой високопоставен служител. Това важало с особена сила за личните прислужници на валиде султан. Това се считало за изключително достоен акт от нейна страна. А заради обучението, което са получили, и заради контактите си в двореца такива жени се радвали на изключително голямо търсене. Така че е напълно възможно твоята Силия Лампри да е била една от тях!

— Може и да си прав — кимна отнесено тя.

А после си спомни за странната атмосфера в харема, която бе уловила по време на посещението си в двореца. Не само в апартамента на валиде с негови двойни стени и тайни коридори, скрити в дървената облицовка на таваните, но и в зайчарника от миниатюрни стаички, мухлясали и клаустрофобични, принадлежали на жените от долните нива, в целия този странен лабиринт без прозорци. Вече беше сигурна, че на някакъв етап Силия трябва да е напуснала двореца, но обяснението на Мехмед звучеше просто… ами, толкова лесно.

— И ако наистина е напуснала двореца, какво би могло да се е случило с нея? — попита той.

— Точно това се опитвам да разбера.

— Смяташ, че се е събрала отново със своя търговец, така ли?

— Така ми се иска да мисля.

— Аха! — усмихна се отново той. — Значи не само детектив, но и романтик! Е, ако наистина искаш да знаеш как е изглеждал Истанбул през шестнайсети век — обърна се и посочи назад към Босфора, към посоката, от която току-що бяха дошли, — то точно това е гледката, която ти трябва!

Елизабет се обърна и пред очите й се разкри силуетът на стария град, скупчен на хоризонта зад нея. Сега, когато слънцето беше изгряло, над него се носеше някаква златиста мараня. Сиви стени се спускаха надолу към зелените паркове, позлатени куполи, минарета и острите върхове на кипарисите протягаха пръсти към бледосиньото зимно небе. И благодарение на някаква странна игра на светлината, целият град сякаш се издигаше от ширналата се водна синева — същинска цитадела, създадена от приказните джинове.

* * *

Някъде по обед стигнаха до Андалу Хисари — последното село на азиатския бряг преди Босфорът да се отвори към Черно море. Тук бреговете бяха покрити с гъсти гори. Между дърветата все още висяха валма от утринната мъгла. По скалите наоколо бяха насядали мъже и ловяха риба.

Пуснаха котва в малкото заливче. Тук водата беше плитка — матовозелено, отразяващо дърветата.

— Ела! — подкани я той. — Ще те заведа на обяд. Ако имаме късмет, може дори да видим делфини!

— Ами пикникът на Хадба?

— През декември? Не мисля! — засмя се той и й подаде ръка. — Не се тревожи, Хадба няма да се разсърди!

Заведе я в един рибен ресторант на брега. Въпреки че туристическият сезон отдавна беше минал, ресторантът беше отворен. Почтителен сервитьор ги отведе до маса с изглед към морето. Докато чакаха пристигането на храната си, говореха и наблюдаваха рибарските лодки и чайките, които се носеха като коркови тапи по вълните.

Той й разказа за семейството си — баща турчин, майка французойка, четирима братя. После и тя за своето — родители, живеещи в село в графство Оксфордшир, никакви братя или сестри, освен ако не се брои Иви, която й беше като сестра. Бяха толкова концентрирани един върху друг, че разговорът им сякаш се водеше на стенографско писмо.

— Имаш ли си приятел? — попита накрая той. — Имам предвид в Англия, разбира се.

— Имах — отговори тя, загледана в ято корморани, носещи се ниско над водите. — Но вече нямам.

Други обяснения не бяха необходими. В съзнанието й избликна образът на Мариус — същият Мариус, за когото не се бе сетила през целия ден. Но сега вече го виждаше така, сякаш той беше на някакъв далечен бряг, като подскачащ инкуб, помахващ й докато тя се отдалечаваше, смаляващ се все повече и повече, докато накрая изчезна сред лек облак дим.

— А ти? — обърна се с усмивка тя към Мехмед.

— Същата работа — отговори той. — Или приблизително.

За да минава времето, той поръча чиния пресни бадеми. Докато той говореше със сервитьора, тя го разгледа внимателно. Беше не толкова красив мъж, а просто мъж с ярко присъствие.

— Какво е любимото ти питие? — попита я той.

— Нека позная — контрира го тя. — Твоето е… сок от ананас!

— Сок от ананас ли? Ти майтап ли си правиш с мен?

— Добре де, тогава какво е?

— Водка. „Сива гъска“, разбира се. А твоето?

— Никога няма да познаеш.

— На бас, че ще мога!

Тя поклати глава и с усмивка изрече:

— Ще ти дам един милион паунда, ако успееш!

— Шампанско.

— Шампанско? Е, трябва да призная, че си доста близо, но не, не е то!

Разговорът потрепваше и се виеше спираловидно между тях сякаш на златна нишка.

— Тогава какво е? — предизвика я той.

— Чай от термос за пикник!

— Чай от термос за пикник? — разсмя се от сърце той. — Е, в такъв случай очевидно ще се наложи да си задържиш единия милион паунда. Но мисля, че мога да позная поне любимата ти храна! — отсече и се загледа в нея през присвити очи.

— Така ли? — усмихна му се тя и докато той задържаше погледа и, тя изпита такава невероятна еротична наслада, че едва не припадна.

— Баклава — изрече бавно той, наблюдавайки устните й. — Бих дал всичко на света, за да те видя отново да ядеш баклава!

Храната им пристигна, но Елизабет не яде много. И не защото не беше гладна, а защото не искаше да издава пред него неудобството си. Беше се постарала да не обръща внимание на споменаването му за баклавата, преструвайки се, че не го разбира много добре, но сега се страхуваше да не се издаде по други начини. Изведнъж се превърна в непохватна жена. Знаеше, че всеки път, в който насочва вилицата към устата си, ръката й потреперва. Знаеше, че ако вдигне чашата към устата си, вероятно ще разлее водата си. Значи в крайна сметка той я беше познал. А някъде в дълбините на съзнанието си тя, разбира се, винаги го бе знаела.

И въпреки че на повърхността разговорът им продължаваше като преди, атмосферата се бе променила. Лекотата, която бе съществувала между тях, бе изчезнала. На нейно място се бе появило странно напрежение, като че ли всяка молекула от въздуха между тях бе заредена с него. И защо? Елизабет не смееше да се замисля по този въпрос.

„Не съм готова за това“ — не спираше да си повтаря тя. Знаеше, че в неговите очи вече изглежда силно притеснена и затова той бе започнал да я третира с безупречно кавалерство.

— Студено ти е, Елизабет — не беше въпрос, а твърдение.

— Добре съм — но тя знаеше, че потреперва.

— Ще ти поръчам чаша вино.

— Не, моля те…

— Да. Мисля, че трябва да го изпиеш.

Направи някакъв сигнал с ръка и виното автоматично пристигна.

Елизабет го видя как пак наблюдава устните й, докато тя вдига чашата с вино. „Кара ме да се чувствам като кралица и същевременно като… нещо друго…“ — каза си тя. И положи съзнателни усилия да спре да трепери. А когато той се приведе през масата и докосна устните й, тя едва се сдържа да не се дръпне рязко — имаше чувството, че се е опитал да я удари.

— Един косъм… пръстите му бръснаха устните й. — Просто един косъм, залепен на устните ти.

Там, където той я бе докоснал, кожата й се затопли.

— Елизабет… — започна той.

— Аз не… не мога… — опита се да каже тя.

Внезапно телефонът му иззвъня. Двамата се загледаха в блекбърито, което лежеше на масата между тях.

— Какво ще кажеш? — попита той. — Да го вдигна ли?

Елизабет прокара ръка по бузата си и промърмори:

— Може би е по-добре да го вдигнеш.

Той натисна бутона за приемане и изрече на турски:

— Евет^[1]? — а после на английски: — О, да, разбира се. Минутка!

Измина секунда, докато тя осъзнае, че той й подава телефона си.

— За теб е — каза и очите му се плъзнаха по лицето й.

— За мен? — Елизабет пое слисано телефона от ръката му. — Ало… О, да! Здравей! Да, все още съм в Истанбул. Ама как… Разбирам. Много мило от твоя страна! Наистина!? Ама това са фантастични новини… Веднага ще го погледна! Да, много благодаря!

Затвори и двамата се спогледаха.

— Нека отгатна…

Вече и двамата се смееха.

— Хадба й е дала този номер.

— Кой беше? Приятелката ти Иви?

— Не. Научната ми ръководителка. От Оксфорд. Доктор Алис. Когато не ме намерила по мобилния, звъннала в къщата за гости и Хадба й дала твоя номер.

Когато Елизабет му подаде телефона, той хвана ръката й и я задържа. И този път тя не се опита да се дръпне.

— Някакви интересни новини ли? — попита.

— Да — тя сведе очи към ръката му, която държеше китката й. — Много добри новини. Смята, че е успяла да намери портрета на Пол Пиндар! Спомняш ли си, че ти казах, че открих негова репродукция в една книга тук?

— Да, помня.

С все така сведени очи, Елизабет завъртя бавно ръката си, докато дланта й не се озова върху пръстите му.

— Репродукцията беше толкова лоша, че не успях да видя никакъв детайл.

И видя как той прокарва бавно палец по нежната кожа на ръката й.

— Но може би сега… — не довърши. — Както и да е. Писала ми е имейл.

— Искаш ли да използваш това? — и кимна към своето блекбъри.

— Не — поклати глава тя. — Може да почака.

Между тях се настани тишина. Тя вдигна очи и видя, че той й се усмихва, и изведнъж лекотата в отношенията им се възвърна.

— Е, няма ли да кажеш нещо? — попита той.

Може би виното бе виновно за това, че тя бе станала толкова дръзка. Приведе се към него и прошепна:

— Мисля, че от известно време ме съблазняваш!

— Така ли? — той хвана вече и двете й ръце и бавно ги целуна една по една, а след това и дланите й. — А аз си мислех, че е обратното.