Кейти Хикман
Тайната порта (26)

Двайсет и четвърта глава

Константинопол

 

3 септември 1599 година, през нощта

Силия се събуди с вик. Първоначално нямаше представа какво я бе извадило така рязко от съня. Осъзнаването, че това бяха топовните изстрели, съобщаващи за кончината на Гюлай хасеки, донесе със себе си и усещане за ужас, какъвто Силия бе изпитвала само веднъж досега. В тези части от секундата между съня и будното състояние тя бе видяла отново рева на вълните и разбиването на кораба в скалите, втрисащото пропукване на мачтата, оловната тежест на подгизналата й от вода рокля, заслепените от вятър и сол очи, проблясъка на острието, докато летеше надолу, баща й, проснат на палубата, с изтичаща кръв, докато корабът потъваше.

Едва поемаща си въздух, тя седна в леглото. Въпреки топлите завивки кожата й беше студена и лепкава от пот. В стаята й беше толкова тъмно — подобно на всички стаи, предвидени за къзлар, и тя нямаше външни прозорци — че тя не виждаше дори собствените си ръце, когато ги вдигна към лицето си. Това ли беше усещането, когато си сляп? За момент на Силия й се стори, че чува стъпки (може би някой непознат натрапник, който обикаля стаята й?) и едва след няколко секунди си даде сметка, че това всъщност е звукът от собственото й дишане.

Постепенно, докато очите й се адаптираха към тъмнината, пред нея започнаха да изникват различни форми. До отсрещната стена различи спящите тела на двете й прислужници, свити под юрганите си на пода. В ниша в стената зад нея проблясваше една-единствена свещ — свенливото й пламъче приличаше на мъничка синя светулка. Силия пъхна ръка в нишата и извади оттам гривната на хасеки. После се отпусна назад във възглавниците, за да помисли. Кой всъщност стоеше зад заговора срещу хасеки! Ханза безспорно беше амбициозна, но беше твърде наивна и неопитна, за да измисли всичко това съвсем сама — сега Силия бе сигурна в това повече от всякога. Гюлай хасеки тъкмо се канеше да й каже кой е бил третият Славей — възможно ли бе това да имаше нещо общо с убийството й? Но вече беше твърде късно, за да може да продължи разказа си, помисли си скръбно Силия.

След като евнусите бяха отвели Ханза и Гюлай, валиде султан и старшите господарки на харема моментално бяха възстановили реда и дисциплината в залата. За да накарат къзлар да се успокоят, наложиха отново правилото за мълчание за цялата вечер. Никой не знаеше със сигурност какво се бе случило с Ханза, но що се отнасяше до Гюлай хасеки — ако шокираните и пребледнели лица, които Силия виждаше навсякъде около себе си, можеха да й подскажат нещо — дълбоко в себе си всички бяха наясно каква щеше да бъде нейната съдба.

Казват, че имало участ, по-страшна и от смъртта. И макар че се стараеше да не го прави, Силия не успя да се сдържи да не си представи какво ли е да бъдеш зашита жива в чувал — представи си грубите ръце, които я вдигат, умолителния, а после и пищящ глас (не, не, първо ме убийте, всичко друго, само не и това!), а после ужаса от водата, проникваща в чувала и нахлуваща бясно в очите и ушите, експлозията в гърлото и в носа й.

А после студ.

В гърдите й се надигна кошмарът на паниката. Опитвайки се да си поеме дъх, тя скочи от леглото и се втурна към вратата, като трепереше и поемаше на големи порции въздуха навън. След няколко минути обаче сладкият нощен въздух и твърдата земя под краката й я успокоиха. Тя сложи ръка на гърлото си, за да възстанови дишането си, и усети солидните очертания на ключа за Портата на птичарника, все още висящ на верижката на врата й.

Би било лудост, нали?… Силия направи няколко колебливи стъпки към центъра на двора. Колко тих бе той сега! Нито звук, нито шепот дори. Лунните лъчи обливаха всичко наоколо — толкова ярко, че тя виждаше даже червеното на роклята си. Нямаше кой да я види, нямаше кой да я чуе. А ключът беше вече в ръката й…

Но не, не можеше да го направи. Те наблюдават. Наблюдават и чакат. В ума й нахлуха думите на Анета. И това беше напълно вярно, които и да бяха тези „те“. Славеите? Вече не можеше да бъде сигурна дори в това. Страхът на Анета, както и този на хасеки, бе заразил и нея. Накъдето и да се обърнеше, й се струваше, че все вижда наоколо очи, които я шпионират отнякъде. Може би го правеха и в този момент. Да се опита да отключи Портата на птичарника — при това за какво? — би било по-лошо от лудост, би означавало смърт.

При мисълта за това въздухът в гърдите й отново започна да не й достига, само дето този път тя си даде сметка, че не се дължеше на страха от чувала. Силия се хвана отново за гърлото. На това място, в този живот, това е по-страшно и от удавяне! В душата й се надигна отчаяние, може би дори лудост.

И преди да бе успяла да промени решението си, Силия побягна.

* * *

След това нямаше никакъв спомен как се бе озовала при Портата на птичарника. Без да погледне дори веднъж назад, Силия тичаше бързо и тихо, по коридори и пътеки, по стъпала и през алеи, към онази част от градините на харема, където, след като бе обявена за гьозде и когато останалата част от харема беше заминала за летния дворец на валиде султан, веднъж й бяха позволили да дойде и да гледа как новите карийе играят на топка. И не спря да бяга, докато не стигна до най-далечната стена на градината. И там, наистина, точно където Ханза бе казала, че се намира, между два храста смирна в красиви саксии, тя различи очертанията на метална решетка — част от стара порта в стената, която сега бе напълно скрита от бръшлян. Решетката беше толкова малка и така добре скрита зад растителността, че ако човек не знаеше точно къде да я търси, никога не би я видял. Силия пъхна ключа в бравата и вратата се отвори леко към нея.

Първоначално, подобно на държана в птица клетка, която не знаеше как да лети, Силия застана на прага, несигурна какво да прави по-нататък. Обърна се и се ослуша внимателно, но зад нея градините на харема, посребрени от луната, бяха потънали в гробовно мълчание. Нямаше дори повей на вятър. А после, от другата страна на портата, тя го видя — подаръка на англичаните. Беше много по-голям, отколкото си го бе представяла — гигантски, подобен на сандък предмет, три пъти по-висок от нея, намиращ се на около трийсет метра от портата. И сякаш в някакъв сън тя видя как собственото й, обляно от лунните лъчи тяло се втурва тихо към него.

Огледа внимателно странния предмет. Долната част се състоеше от клавиатура с клавиши от абанос и слонова кост, като на клавесин. Тук-там между клавишите се виждаха парченца хартия, като че ли са били залепени съвсем наскоро и сега съхнеха. Над тях се виждаха тръбите на органа, подредени във възходящ ред. И точно в средата на този странен уред имаше часовник, който показваше часа, а от двете му страни — два ангела със сребърни тромпети. В най-горната част на структурата се виждаше нещо, подобно на храст, изработен от жици, а след жиците имаше фигури на птици от различни видове, с отворени човки, сякаш пееха, само дето в момента оттам не излизаше никакъв звук. Застинали под лунната светлина, дребните им блестящи очички като че ли следваха Силия, докато тя обикаляше около тях, дивейки се на майсторството, с което бе изработен този невиждан уред.

Пол, о, Пол! Силия постави ръка на бузата си. Това наистина е произведение на изкуството! Ти имаш ли нещо общо с това? И за първи път тя почувства, че очите й се пълнят със сълзи, и въпреки това, когато сложи ръка на устата си, осъзна, че едновременно с това се усмихва. Като че ли не е ясно, че той има много общо с този дар! Силия отпусна треперещите си пръсти върху клавишите, за да ги усети с кожата си. О, Пол, моя сладка любов! Наполовина се смееше, наполовина плачеше. Сигурна съм, че това чудо тук е твоя идея! Силия отпусна чело върху дървения обков на уреда, а после протегна ръце и го прегърна, като че ли искаше да се слее с него. Галеше го, вдишваше острия аромат на прясно дърво.

Точно тогава долови звук. Вцепени се. Тих звук от пропукване, който дойде някъде изпод краката й. Приведе се и пръстите й се сключиха около нещо малко и твърдо — парче молив.

Откъсна парченце от хартийките, пъхнати между клавишите, и за миг застина с молива в ръка. „Каквото и да напиша, скъпи Пол, би трябвало да бъде нещо, което да не издаде нито един от нас. Никакви думи, а просто… и от мен една загадка!“

И бързо надраска три успоредни линии върху листчето. А после побягна обратно, обратно през Портата на птичарника, през градините, нагоре по стълбите и пак по тъмните и пусти коридори на харема, тиха като вятъра.

* * *

Когато стигна отново в двора на своята стая, първото нещо, което си помисли, бе колко лесно бе станало всичко. Дотук с предупрежденията на Анета — тя беше прекосила Портата на птичарника и никой не я беше видял! Не беше нито наблюдавана, нито открита! Сенките в двора почти не се бяха поместили — доколкото можеше да прецени, всичко й беше отнело не повече от десет минути.

Опиянена от успеха си, Силия нямаше никакво желание да се връща веднага в стаята си. Вместо това любопитството я доведе пред входа на апартамента на Гюлай хасеки — нещо, което доскоро не би посмяла да стори. Една от вратите висеше на счупените си панти. Тя надникна предпазливо. Стаята имаше изоставения вид на място, напуснато набързо — на пода лежеше счупена чаша, встрани беше хвърлена малка бродирана салфетка, смачкана, мъртва муха. Усети нещо под босите си крака и се наведе да го вдигне. Позна го веднага и отново усети свиване в гърлото — самотна миниатюрна пантофка, бродирана със златни и сребърни нишки.

Тъкмо се обърна, за да се върне в своята стая, когато случайно вдигна глава и с периферното си зрение видя — или й се стори, че вижда — леко движение. Зачака. Да, ето го отново, този път по-ясно — проблясък на лампа, идващ някъде откъм покрива, точно над входа. Значи в крайна сметка в апартамента на хасеки имаше някого.

Силия се поколеба. Не предприе ли достатъчно рискове за една нощ? Но не, приключението по-скоро й беше показало колко лесно е да се движиш из двореца, стига да имаш кураж. Още няколко минути нямаха никакво значение. Върна се тихо в собствената си стая и се увери, че прислужниците й дори не бяха помръднали. Обърна се и се върна бързо в празния апартамент на хасеки.

Пристъпвайки прага, Силия се огледа. Нищо — мястото беше тихо като гробница. А после си спомни разговора, който беше водила през онзи паметен ден с Анета — същият ден, в който беше намерен главния черен евнух и когато Есперанца Малхи бе оставила цветния пясък на прага й. Какво беше онова, което Анета тогава бе забелязала, а Силия — не? Какво беше казала?

„Много умно разположение — бе отбелязала Анета. — Трябва да има най-малко три входа. Нейните стаи със сигурност са свързани и с хамама на валиде.“

Анета беше забелязала, че стаите на хасеки не са онова, което изглеждат на пръв поглед, че се простират на два етажа и че имат повече от един вход.

Силия се огледа, но този път доста по-внимателно. И почти веднага, точно отсреща, зърна една от другите врати — вратата, която според Анета би трябвало да извежда към банята на валиде. Но никъде наоколо не забеляза някакъв друг изход, нито начин за стигане до евентуален горен етаж. Имаше само дървени шкафове. Силия се приближи до един от тях и надникна вътре. Нищо. С изключение на един навит дюшек шкафът беше празен. После пробва следващия. Той не се отвори така лесно като първия, но накрая тя успя. И тук нищо, и този беше празен.

Значи Анета грешеше. Дори и да имаше друг етаж над този апартамент, не се виждаше никакъв начин за стигане дотам. Силия потрепери. Вече се чувстваше уморена и й беше станало студено, но тъкмо когато се канеше да напусне стаята, дочу шум — тих, но съвсем отчетлив, изскърцване на стъпки по под над главата й. Идваше откъм първия шкаф. Силия се втурна обратно към него и този път се загледа по-внимателно. Измъкна навития дюшек. Зад него имаше врата.

Отвори вратата. Както можеше да се очаква, от нея тръгваха стълби.

Стълбата беше едновременно извита и изключително тясна и Силия се зачуди как би могла да се изкатери по нея, без да удари главата си в гредите. Искаше й се да бе проявила предвидливостта да донесе свещта от собствената си стая. За неин късмет в горната част на стълбата светеше тънък лунен лъч. Силия се покатери и се озова в малко кръгло пространство, паянтово таванско помещение с купол в тавана. Тогава осъзна, че се намира под купола, който Анета й бе посочила на върха на апартамента на хасеки. И именно тук бе дошла светлината от фенера, в това Силия беше сигурна.

Огледа се, но не забеляза нищо друго, освен няколко паяжини. Откъм рогозките на пода идваше мирис на гнило. Очевидно това място не беше използвано от никого, освен като таен наблюдателен пост. Основата на купола беше изпъстрена изобилно с дупчици и именно оттам нахлуваше лунната светлина. И когато се приближи до една от тези дупчици, Силия установи, че всеки, който го направи, би видял съвсем ясно целия двор отдолу, да следи не само кой минава през двора, но и кой влиза и излиза от апартаментите и стаите наоколо.

Едва тогава тя зърна втората врата, много ниско в стената. В началото и тя й се стори като шкаф, но когато се наведе, за да я отвори, видя, че тя всъщност е вход към друг коридор. И там, смаляващ се в далечината, се виждаше лекият проблясък на фенера.

Така Силия се озова в друго малко и изключително тясно пространство — коридор, който изглеждаше едновременно по-стар и по-неугледен от всичко друго в крилото на харема. Спомни си, че бе чула за някакъв сериозен ремонт на това крило точно преди нанасянето на новия султан. Може би този коридор бе част от старата структура и просто е бил надграден, вместо да бъде разрушен.

Приведена почти о две, тя тръгна напред, опипвайки пътя си с пръсти. Коридорът се виеше ту наляво, ту надясно, нагоре и надолу, едно стъпало тук, две-три стъпала там, докато накрая тя изгуби напълно представа къде се намира. Първоначално си помисли, че се намира над хамама на валиде султан, но скоро я озари прозрението, че този горен коридор вероятно е направен успоредно на долния коридор, за който знаеше, че водеше покрай входа към апартаментите на валиде и накрая към Двора на карийе.

А после, внезапно, без никакво предупреждение, когато зави зад поредния ъгъл, се оказа пред огромна дилема. Пътят се разделяше на две. От едната страна завиваше стръмно надолу и наляво. От другата завиваше рязко надясно и беше толкова тесен, че Силия се усъмни дали някой изобщо би могъл да се промуши през него, а какво остава — с фенер.

Тъмнината вече беше непрогледна. Единственият източник на светлина — лунната светлина, струяща през купола — бе далече зад нея. Това не беше добре — щеше да се наложи да се върне. Дали пък не си бе въобразила, че вижда светлина? Спомни си историите за призраците, които обикаляли нощем двореца, бледи и скръбни като лунната светлина. Някои твърдяха, че това били душите на мъртвите карийе, на отхвърлените фаворитки, умрели от разбито сърце, или на онези, които били хвърлени в Босфора и са се удавили.

„Не, не! Точно сега не трябва да мисля за това!“ — каза си Силия и си наложи да запази спокойствие. Разклонението наляво беше тъмно като в рог, но когато се фокусира върху разклонението надясно, забеляза в далечината нещо не чак толкова черно — сивкав проблясък светлина.

Силия си пое дъх и се отправи по десния коридор. Голите й крака разбутваха тихичко боклуците, събрали се в тесния проход. Въздухът бе изпълнен с миризма на старо дърво и на нещо едновременно остро и гнило — птичи изпражнения, мъртъв гризач? Опита се да не мисли по какво стъпват босите й крака.

Малкият проход се стесни още повече и скоро Силия установи, че едва може да се промъкне през това тясно пространство. Изви се настрани, за да мине. Дали така се е чувствала и Гюлай хасеки, когато са я пъхали в чувала? В гърдите й пак се надигна паника.

И точно тогава зърна дупката в стената. Дупката беше точно на нивото на очите й, но ако лицето й не беше притиснато към стената, сигурно щеше да я пропусне. И тя осъзна, че именно тази дупка е източникът на сивкавата светлина. Доколкото можеше да се ориентира, тя допусна, че от тази дупка се виждаше Дворът на карийе. Сложи око на дупката и надникна.

Първоначално светлината, която идваше от другата страна на стената, беше толкова заслепяваща след мрака на тесния проход, че Силия не успя да зърне нищичко. Постепенно очите й се приспособиха и когато най-сетне видя къде се намира, се дръпна рязко като ужилена. Боже господи! И в спалнята на султана да се бе озовала внезапно, пак нямаше да бъде така ужасена. Оказа се, че тази дупка изобщо не гледа към Двора на карийе, а към самото сърце на харема. Сега тя гледаше право към личните покои на валиде султан.

Дупката беше пробита в една от плочките, но беше толкова високо в стената, че прикритието й беше почти перфектно — дори и да знаеш, че е там, отдолу не би могъл да я видиш. Което беше добре, защото какво ли би било наказанието за надничане в спалнята на валиде? Силия потрепери от ужас.

Стаята си беше точно така, както я помнеше. Плочките по стените — тъмносини, тюркоазени и бели, излъчваха странния си бледозелен блясък и придаваха на помещението вид на пещера на русалка. Въпреки че наоколо не се виждаше жива душа, в камината гореше огън. От дупката Силия виждаше дори мястото до прозореца, където бе седяла с валиде онази сутрин. (Възможно ли е това да бе само преди три дена?!) Двете бяха седели, бяха наблюдавали корабите в пристанището на Златния рог и си бяха говорили, сякаш се познаваха цял живот.

В главата й нахлуха думите на Анета: „Каквото и да правиш, старай се да не казваш чак толкова много! Тя ще използва всичко; което й кажеш, капито?“ Но когато моментът беше дошъл, тя бе забравила напълно за предупреждението на приятелката си.

Но какво всъщност бе казала тогава на валиде султан? Спомни си. Говориха си за кораби. Тя я бе попитала дали наоколо вижда нещо, което й напомня за предишния й живот. И й бе показала корабите в пристанището.

Значи през цялото това време валиде султан също е знаела за английския кораб.

Дори и сега, в средата на нощта, прозорците на валиде бяха широко отворени. Върху възглавниците лежеше хвърлена рогозка, обшита с кожи, като че ли някой бе седял съвсем доскоро там и бе наблюдавал осветената от луната градина. Тази жена дали изобщо спеше някога? Те наблюдават и чакат, й бе казала Анета, и това бе напълно вярно. Какво ли е трябвало да стори Сафийе, за да се превърне във валиде? Нямаше ли почивка за нея? Докато стоеше и съзерцаваше покоите, Силия се изпълни с усещането, че в цялата тази сцена има нещо силно меланхолично.

Точно тогава забеляза някакво движение. Ако не се намираше в толкова тясно пространство, тя със сигурност щеше да извърне назад глава. Но сега веднага видя, че движението идваше откъм кожената рогозка. Котьо! Силия видя как мекото създание се разгъна и протегна. „Ти, пакостливо същество! — помисли си тя. — Как ме изплаши!“

Котаракът започна да ближе лапите си, но после внезапно спря и като че ли се заслуша в нещо. И точно тогава Силия осъзна, че тя също чува нещо. Затвори очи, за да го чуе по-добре. И наистина, чуваше се съвсем ясно — някой плачеше.

Но не идваше от покоите на валиде султан, а някъде откъм края на тайния коридор. Силия остави шпионката и бързо се промъкна до края на коридора, където едно огромно парче плат изпълняваше ролята на импровизирана завеса. Изпълнена с любопитство, тя дръпна леко завесата и се озова в нещо, което приличаше много на шкаф — само че този път в достатъчно висок шкаф, за да не й се налага изобщо да се навежда. Беше изработен от дърво, а в горната му част имаше малък отвор. Тук плаченето вече се чуваше съвсем отчетливо. Силия се надигна на пръсти и надникна предпазливо в стаята. Но в шкафа бяха натъпкани толкова много неща, че тя едва си поемаше дъх и се опасяваше, че всеки момент ще я чуе някой. Тъкмо се канеше да се обърне и да се върне по тесния коридор, когато ридаенето отново започна. Нещо в този звук — толкова самотен, толкова отчаян — извика сълзи и в нейните очи. Силия се поколеба. „Идиотка! — каза си. — Нямаш никаква представа кой е това. Би могъл да бъде всеки. Твърде опасно е! Връщай се обратно!“ Но въпреки това осъзна, че отново се надига на пръсти и поглежда.

Стаята, която беше осветена от една-единствена лампа, беше доста голяма и, както тя веднага видя, пригодена за жена с висок ранг. Плочките по стените бяха почти толкова фини, колкото и в апартамента на валиде султан, украсени с лалета и букети карамфили. От гвоздей на стената висеше кафтан от изящна масленожълта коприна, обшита в кожи. По възглавниците бяха разпръснати кожи и бродиран брокат. Точно срещу шкафа, в който се намираше тя, имаше доста голяма ниша от вида, който обикновено се използваше за спане. И именно оттам идваше ридаенето. „Толкова нещастен човек не би могъл да бъде опасен! — каза си Силия. — Или може би не?“ Силия бутна вратата на шкафа и пристъпи в стаята.

Плачът моментално спря. Тъмна фигура в нишата се надигна на възглавниците. За момент настъпи тишина, а после един глас прошепна:

— Ти призрак ли си?

Гласът беше нежен и нисък, но напълно непознат за Силия.

— Не — отговори също с шепот Силия. — Аз съм Кая кадън.

Жената вече беше седнала в леглото си, но беше толкова тъмно, че единственото, което Силия различаваше, бе силуетът й.

— Носиш ли ми нещо? — попита гласът и леко потрепери, като че ли отново се канеше да се разплаче.

— Не — отговори Силия и пристъпи още една крачка напред. — Но няма да ти причиня нищо лошо, обещавам ти!

В стаята беше много топло, а във въздуха се усещаше някаква щипеща нотка, сякаш нещо гореше.

— Казват, че ще ми донесат нещо, но никога не го правят… — изви жалостиво тя. Силия забеляза очертанията на много тънка ръка, докато жената вдигаше една от завивките към раменете си. — Толкова ми е студено! — потрепери. — Тук винаги е много студено! Сложи малко въглища в мангала, кадън.

— Както желаете — кимна Силия и се приближи към малкия мангал, който стоеше в долната част на нишата. Зачуди се какво ли гори върху въглените, за да мирише по този странен начин. — Но тук не е студено. Тук е като в хамам.

Силия сложи в мангала малко въглища. Жената се отдръпна в сенките.

— Сигурна ли си, че не си призрак? — гласът й беше не по-силен от шепот.

— Напълно сигурна — отговори Силия и установи, че говори успокоително, все едно на малко дете. — Призраците и привиденията са само в сънищата.

— О, не! Не, не и не! Виждала съм ги! — жената направи някакво рязко движение и леко стресна Силия. — Дай да те видя! Дай да видя лицето ти!

— Добре — Силия вдигна фенера от пода и го вдигна. Лъч светлина падна за кратко в нишата. Беше съвсем кратък лъч, но напълно достатъчен. В нея се взираше жена с хлътнали очи и тяло на умиращо от глад дете.

Когато усети светлината върху себе си, жената вдигна едната си ръка, сякаш за да се защити. После несигурно отново я спусна, а Силия видя, че лицето й изобщо не е лице, а маска, мозайка от цветни камъчета, забити в кожата й. Косата й, която беше спусната около лицето й, беше с цвета на мастило, черна с особен блясък, който беше почти синкав. Черни очи, очертани с плътна очна линия, проблясваха на фона на чудатото й, инкрустирано със скъпоценни камъни лице. Ефектът беше едновременно призрачен и забележителен — като византийска принцеса, надигаща се от гроба.

— Какво са ти сторили? — простена Силия и падна на колене до леглото й.

— Какво искаш да кажеш? Никой нищо не ми е сторил — отговори с жалостив глас жената. А после опипа внимателно лицето си и като че ли се изненада, като че ли беше забравила, че камъните са там. — Казаха ми, че съм се разчесала. Не знам… Не си спомням. Но вече не обичам да се гледам, затова се покривам.

И започна да се чеше, този път близо до рамото си, където Силия забеляза, че има открита рана.

— Моля те, недей! Нараняваш се! — извика тихичко Силия и хвана ръката й. Тя се оказа безтегловна, куха като стар, изровен кокал. На колко ли години беше тази жена? На трийсет, четирийсет? Или може би на сто? Беше невъзможно да се определи.

— Донесе ли ми нещо? — стрелнаха се тревожно към Силия черните очи. — Паяците отново дойдоха, пълзят по цялото ми тяло, кадън — проплака тя и плъзна пръсти през косата си. — Махни ги, махни ги!

— Спокойно, тук няма нищо — отговори Силия и се опита да хване ръката й, но тя я отблъсна.

— Няма паяци?

— Не, няма паяци — отговори Силия, приведе се към нея и попита, хващайки нежно ръката й: — Може ли да ми кажеш името си, кадън? Коя си ти?

— Коя съм аз ли? — изгледа я съжалително жената. Очите зад блестящата маска изглеждаха разводнени, като на стара жена. — Всеки знае коя съм аз!

— Разбира се, че знаят — отбеляза с усмивка Силия. — Ти си фаворитката на султана, нали? Ти си Хандан. Хандан кадън.

При произнасянето на името й жената отново започна да се чеше бясно. Когато приключи, се отпусна уморено на възглавниците. Силия се огледа притеснено, внезапно съзнавайки колко дълго се е забавила.

— Мисля, че вече трябва да се връщам — прошепна.

Но когато се обърна да си върви, Хандан улови края на робата й и попита:

— Ти как разбра, че съм тук?

— Гюлай хасеки ми разказа за теб.

— Гюлай хасеки ли? — гласът на Хандан звучеше безстрастно, като че ли никога не бе чувала това име.

— Да — кимна Силия и се запита дали да й разкаже за ориста, сполетяла хасеки. Но размисли. Освен това в този скъпоценен затвор Хандан вероятно нямаше никаква представа какво става в харема, а и надали й пукаше. После й хрумна друга мисъл. Приседна отново на ръба на леглото и изрече: — Гюлай хасеки ми каза още нещо или поне започна да ми разказва. Мисля, че ти също може би знаеш за това, кадън. За Славеите от Маниса.

Промяната в поведението на Хандан беше осезаема. Жената я огледа подозрително и промърмори:

— Всички знаят за Славеите от Маниса… — и извърна очи, плъзгайки поглед към една муха, която пълзеше по дървената рамка на нишата.

— Казваше, кадън, че… — хвана ръката й Силия, опитвайки се да я накара отново да се концентрира.

— Трима роби били подарени на стария султан от неговата братовчедка Хумашах. Всички те били избрани заради красивите им гласове.

— Кои са били те? Как се казват?

Но мисълта на Хандан отново пое в други посоки. Без да изпуска от очи мухата, която пълзеше към нея, тя се сви в нишата си.

— Моля те, опитай се да си спомниш кои са били те!

— Всички знаят кои са били — Сафийе султан и Хасан ага, разбира се!

— А третата робиня?

— Третата робиня се е наричала карийе Михримах.

— Карийе Михримах ли? Коя е тя? Не съм чувала за жена с такова име тук.

— Тя е умряла. Валиде я е обичала, казват даже, че я е обичала твърде много. Като сестра. Казват, че валиде би сторила всичко заради нея. Но тя била убита. Сложили я в чувал и я удавили. Или поне така твърдят. Обаче аз няма да кажа на никого! — приведе се към Силия и повтори: — Няма да кажа на никого какво знам!

В продължение на няколко секунди цареше мълчание. Накрая Силия внимателно изрече:

— Тогава да попитам Гюлай хасеки, така ли?

— Че тя знае ли? — изненада се Хандан.

Силия кимна.

— Тя знае тяхната тайна! Че карийе Михримах е все още тук, в двореца?

— Да, кадън — кимна веднага Силия, но този път доста по-бавно. — Мисля, че точно това знаеше.

* * *

Сафийе — валиде султан, майка на Божията сянка на земята, се върна при отворения прозорец, където седеше допреди малко. Придърпа обшития със самурова кожа шал на раменете си и повика Котьо, който седеше в другия край на дивана и си ближеше лапите.

Беше в най-тъмната част на нощта. Тя пъхна един от босите си крака под тялото си и свали тежките кристални обеци. Разтривайки нежните си уши, тя издиша доволно и вдиша аромата на градините под нея, ухаещи в хладната нощ. Отвъд тях се простираше спящият град, който беше най-красив през нощта. Различи познатите форми на лодките и галерите, на търговските кораби на кея, черния силует на кулата „Галата“, а отвъд тях — къщите и градините на чуждестранните посланици. Все още не можеше да се избави от мисълта за англичанина — разговорът с него и неговата любезност й бяха доставили огромно удоволствие, но имаше и нещо друго, което не можеше да определи. Нещо в начина, по който той стоеше. Елегантни крака, мъжки крака.

Дали не прибърза, като го повика пак на разговор? Мисълта за него беше крайно притеснителна. През всичките тези години, всичките години, откакто беше станала валиде, тя никога не беше допускала грешка. И точно сега не беше времето да започва. Беше видяла как очите му обхождат трескаво решетката на нейния параван…

Самуровата кожа изведнъж притисна раменете й като олово.

Валиде султан въздъхна и се опъна сред копринените възглавници. Не можеше да го отрече — напоследък заспиваше все по-трудно. Но това не я тормозеше особено. Още от много млада се бе научила да не се нуждае от много сън, което се оказа неоценимо предимство в харема на Мурад, тъй като това й предоставяше време, каквото на останалите липсваше — време да мисли, планира и да бъде винаги на десет крачки пред другите. А когато след повече от двайсет години невероятна самодисциплина тя най-сетне стана онова, което открай време си бе решила, че трябва да стане — валиде султан, най-могъщата жена в Османската империя — тя установи, че старите й навици си остават все така най-добрите.

Самотата се бе превърнала за нея в по-успокояваща от съня. Да бъдеш сама в Къщата на щастието, открай време си беше удоволствие, по-рядко и от ласките на султана, а дори и сега това беше лукс, който тя рядко си позволяваше. Сети се за гъркинята Нурбану и как в онези дни тя обичаше да се кара на Сафийе заради склонността й непрекъснато да се усамотява. Защото, докато за обикновените карийе, живеещи една върху друга като кокошки в курник, самотата беше напълно невъзможна, а за наложниците на султана беше вече непристойна, въпрос на благоприличие. А Сафийе хасеки, втора по ранг и отстъпваща единствено на валиде Нурбану, беше длъжна непрекъснато да бъде обградена от слугини.

Ако зависеше от Нурбану, прислугата й щеше да я дебне дори докато спи. Сега валиде султан се усмихна на себе си. „Де да можеше да ме видиш сега!“ — си каза, протягайки ръка, и се загледа в смарагда на Нурбану, проблясващ на пръста й. От едната си страна пръстенът имаше едва видимо лостче, а вътре — малка кухина, съдържаща едно зрънце опиум — същото, което беше сложено там преди повече от петнайсет години, в деня, в който бе издърпала пръстена от все още топлата ръка на Нурбану. „О, да, господарке! — усмихна се на себе си Сафийе султан. — Вече знам всички твои тайни!“

Тих звук, приглушен, но непогрешим, я накара да вдигне очи. И моментално застана нащрек. Тялото й инстинктивно се стегна и тя огледа стаята. Нищо. Плочките по стените на апартамента й изглеждаха леко размазани напоследък, но това беше от тъмнината и сенките. Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх, опипвайки стаята вече с шестото си чувство — с ушите, носа, даже с кожата си — любимият й ловен трик, както обичаше да казва на карийе Михримах в добрите стари дни, умението, на което я бе научил баща й. То никога не я предаваше. Дори най-дребното сгъстяване на въздуха, диханието на сянка, минаваща под пролуката под вратата, миризмата на страха — усещаше всичките.

Но не, наистина нямаше нищо. Само Котьо.

Сафийе се отпусна отново назад. Дори в най-лошите моменти от живота й — деня, в който Мурад най-сетне си бе избрал друга, по-млада наложница, деня, в който дойдоха да отведат карийе Михримах — дори тогава тя не се бе изкусила да вземе позлатеното хапче, както правеха повечето жени в харема. Не и като Хандан, горката глупава Хандан, която беше позволила на друга да заеме мястото й и бе захвърлила всичко заради опиума.

Сафийе щракна пръстена и го затвори. В крайна сметка имаше други мечти и други удоволствия, дори и сега. Изпод една от възглавниците тя извади малко ръчно огледалце, чийто обков от слонова кост бе инкрустиран със смарагди и рубини, и под светлината, която прощаваше множество недостатъци, огледа внимателно лицето си. Наистина ли бе остаряла? В полумрака не изглеждаше никак стара. А нямаше още и петдесет. Естер Нази я бе обучила добре. Ако трябваше да бъде честна към себе си, в горната част на ръцете и по врата й кожата бе започнала леко да се отпуска, но тя отказваше да мисли за това. Кожата на лицето й си бе и до днес бледа и равномерна на цвят, и толкова фина, че имаше кремавата мекота на листенца гардения. Или поне така казваше Мурад, когато двамата бяха заедно в леглото. В онези дни тя нямаше нужда от огледала, защото нейното огледало беше той. Защото какво беше тя, неговата хасеки, ако не отражение на очите му?!

Спомняше си как, когато носеше детето му и на него му беше забранено да я прегръща, въпреки това той продължаваше нощ след нощ да вика само нея в леглото си. Тогава можеше да си вземе други наложници, щеше да бъде напълно нормално, но за огромно разочарование на всички в харема той не го направи.

Тогава самите те не бяха много по-големи от деца. Той беше на деветнайсет, а тя само на шестнайсет, когато роди първото му дете. Караше я да се опъне на леглото до него, само заради удоволствието да я има до себе си. Събличаше я, а после пак я обличаше, но втория път само с бижута, а тя лежеше тиха и неподвижна, както знаеше, че той я харесва, докато той галеше гърдите й и вътрешността на бедрата й с нежните си пръсти.

Спомняше си как той наблюдаваше с удивление, когато детето в нея се обръщаше; как тя започна да лежи настрани, когато коремът й стана твърде голям, за да й бъде удобен, и усещането от завивките — защото през зимните месеци в Маниса ставаше много студено — как кожата бодеше врата й и търкаше грубо изнежената кожа на издутите й гърди. Как го гледаше, докато той изяждаше тялото й с очи, обладаваше я с гладния си поглед, докато тя не потреперваше и, пламнала, не го молеше да я дари с любовта си.

Мурад, тигре мой!

Бавно Сафийе разпусна плитките и къдриците си, увити с толкова труд от прислужниците й, докато косата й не падна под кръста. После разкопча стегнатия колан около талията си и прокара пръсти под полите си до гладката вътрешност на бедрата си. Сънливо плъзна ръка по-нагоре. Там, където някога, през всичките тези години, докато беше хасеки, имаше само гладка кожа, сега имаше косъмчета.

Тя се отпусна с въздишка върху възглавниците.

Постепенно я обгърна огромно спокойствие, но едновременно с това и друго, по-тревожно усещане — малко късче спомен, като далечен облак или гаснещо, полузабравено ехо от детска песен. Напоследък не мислеше често за Мурад. Той я бе обичал много дълго време. За повече от десет години в Маниса, а после почти същия брой години в Константинопол, той бе верен само на нея, независимо какво говореха или правеха другите, за да ги разделят. Казваха, че не било прилично за султана да спи само с една наложница, пък била тя и такава, издигната до официалния ранг на хасеки. Майка му Нурбану и сестра му Хумашах бяха претърсили всички краища на империята, за да му поднесат красиви робини. Бяха изпратили дори специален пратеник при Естер Нази, спомни си сега тя с усмивка, която, колкото и да не беше за вярване след близо двайсет години, продължаваше да търгува в Скутари въпреки невъобразимата си възраст. (Била твърде дебела и стара, за да ходи, както беше уведомена Сафийе от информаторите си, но била богата като паша.)

В продължение на дълго време Сафийе им се противопоставяше успешно. В началото със собствената си красота, но после, когато тя започна да вехне, с помощта на Малкия славей и на карийе Михримах. Защото още от самото начало, още от първите си месеци в Маниса тримата се бяха споразумели. Всеки от тях се бе заклел да прави всичко по силите си, за да помага на останалите двама. И точно така правеха. Когато съдбата се усмихнеше на един от тях, скоро огряваше и останалите. Под патронажа на Сафийе Малкия славей скоро се превърна в Хасан ага, главния черен евнух; а в стария харем, все още управляван от валиде султан Нурбану, карийе Михримах — Сафийе не можеше да мисли за нея с никакво друго име — се бе превърнала във важна сановничка в харема, подчинена единствено на великата управителка на харема Джанфреда Хатун.

Малкия славей и карийе Михримах бяха първият и най-вътрешен пръстен от огромната мрежа безусловно лоялни на нея привърженици, чието създаване й бе отнело цял един живот. Като типична ловджийка, Сафийе разчиташе на изненадата и прикритието, а често само тя знаеше кои са нейните хора — немите, евнусите, робите в двореца и най-вече всички жени от харема, които купуваше на висока цена, а след това освобождаваше само след няколко години служба, като ги омъжваше изгодно за някой благодарен паша или везир.

Но както самата Сафийе добре знаеше, единствено Славеите биха сторили всичко, което поиска от тях, чиято лоялност беше абсолютна. Тя знаеше, че за нея те биха излъгали, шпионирали, мамили, крали, може би дори биха убили. Накратко казано, биха сторили всичко необходимо, което в крайна сметка бе всичко.

Затова, когато Сафийе вече не бе в състояние да задържи интереса на султана, именно Малкия славей беше човекът, който й намери лекаря. А когато работата му беше разкрита, карийе Михримах — че кой друг? — бе онази, която пое вината.

* * *

Друг звук, още по-слаб и от първия, бе регистриран от съзнанието й — лек звук, като мишка, притичваща по дървената облицовка отгоре. Сафийе султан вдигна очи към потъналия в сенките таван и се усмихна. „Много добре, моя малка сестричке на Юда! Крайно време е да разрешим този въпрос веднъж завинаги!“