Кейти Хикман
Тайната порта (25)

Двайсет и трета глава

Истанбул

 

В наши дни

Проучванията на Елизабет в Босфорския университет най-сетне започнаха истински. През първите няколко дена Хадба настояваше да изпраща с нея Рашид, за да й показва пътя, но не след дълго тя стана достатъчно уверена, за да се справя с маршрута и сама. Установи, че се наслаждава на пътуването. Даваше си сметка, че съвсем доскоро се бе чувствала като призрак в този древен град. Но пътуванията с автобус, които се повтаряха всеки ден, като че ли изпълниха кокалите й с плът, дариха я с чувство на принадлежност, с макар и временно усещане, че е част от това място, докато се друсаше в автобуса, носещ се по калдъръмените улички на Истанбул, и се блъскаше с останалите пътници.

Вечер се прибираше у дома по същия маршрут. Когато постепенно опозна града по-добре, започна да се отбива в някое от старите селца край Босфора, превърнали се в квартали на Истанбул — в Емирган, прочут с чистата си вода, за да пие чай и да купи сладки за Хадба от любимата й сладкарница — „Читир Пастахане“; или в някое от кафенетата на стария селски площад в квартал „Ортакьой“, често посещавани от студентите, където похапваше мезета — кисело мляко с чесън, джоджен и копър, пълнени миди, сирене с дюли — и наблюдаваше света около себе си.

Това бяха дълги, самотни дни, но Елизабет не се чувстваше сама. Късната есен премина в зима и меланхоличното настроение на града продължаваше да отговаря на нейното. В дългите тъмни вечери играеше с Хадба на карти или на старомодни игри като домино, или пишеше писма на Иви. Установи, че мълчанието й действаше добре.

През първите няколко седмици работата в библиотеката протичаше много бавно. Но макар да се оказа, че архивни материали липсваха, имаше други, съвсем неочаквани пробиви.

Един ден Елизабет попадна на книга за компанията „Левант“ и отваряйки я напосоки, установи, че се взира в портрета на Пол Пиндар. Дата нямаше, нито името на художника. Просто името му — сър Пол Пиндар.

Първото й впечатление беше за това колко тъмен е той — черни очи, гледащи интелигентно и изпитателно изпод ниско подстриганата коса, перфектно оформена брада, нито следа от бял косъм. С изключение на малкия бял рюш около врата Пиндар беше облечен изцяло в черно. Когато се загледа по-внимателно, тя установи, че портретът е на мъж в по-късните му години, но фигурата му беше все така елегантна, без грам излишни тлъстини, без никой от издайническите знаци на богатството, безделието и разгулния живот. Образът му излъчваше по-скоро безпокойство и енергичност. С други думи — един съвършен образец на търговеца пътешественик. В едната си ръка, или по-скоро в отворената си длан, той държеше предмет, който Елизабет не беше в състояние да определи. Включи настолната лампа на бюрото, но книгата беше стара, публикувана през 60-те години на XX век, и репродукцията беше с толкова лошо качество, че дори и под най-ярката светлина предметът не можеше да бъде определен.

Направи си ксерокопие на портрета. Когато по-късно се върна в стаята си в къщата за гости, постави копието до преписаното на ръка копие от разказа за Силия Лампри и до копието от дневника на Томас Далъм. Вдигна листа с думите на Далъм и отново се зачете в него:

„… прекосихме малък квадратен двор, покрит с мрамор, и той ми посочи към решетка в стената, но ми направи знак, че самият той не може да се приближи до нея. Когато се приближих до решетката, стената се оказа много дебела и с дебели железни решетки и от двете страни, но през тази тук решетка аз видях трийсет от наложниците на великия господар, които си играеха с топка в друг двор… тази гледка ми достави огромно удоволствие.“

Подреди внимателно листите на масата. Кой друг още е знаел за решетката в стената? Щом един младши дворцов страж е бил наясно със съществуването й — нищо, че самият той не е смеел да я доближи — то тогава сигурно е имало и други, които са знаели за тази тайна. И както Томас Далъм логично се е сетил, щом той е виждал вътре през тази решетка, то тогава и всяка жена, която е знаела за нея, би могла да погледне навън. Ако ме бяха видели, сигурно щяха да се приближат да ме погледнат и да ми се дивят така, както аз на тях, и да се чудят как съм дошъл при тях.

Докато четеше тези думи, Елизабет си спомни за пустите стаи и коридори на харема, за бледата синкава и зеленикава светлина. За звука, който първоначално я бе озадачил толкова много, на смях, за екота от тичащи крака. „Това не е добре — притисна с пръсти очите си. — Трябва да се придържам към фактите! Но ще попитам Иви за мнението й.“ И като по поръчка чу сигнала за влизане на текстово съобщение в телефона й. Но не беше от Иви. Беше от Мариус.

Елизабет се вторачи в него почти безстрастно, като умиращ от глад човек, който е получил прекалено твърд за ядене комат хляб. Къде беше, скъпа? „Незаинтересован“ — каза си тя. Но как бе възможно един есемес да е незаинтересован? Щом е от Мариус, можеше. „Къде бях ли? Ще ти кажа къде бях — до ада и обратно“ — идваше й да отговори. Но не го направи. Изтри съобщението, изпълни се с еуфория за около пет минути, а после си изплака сърцето.

* * *

Ноември се преля в декември. Дните минаваха и приятната им монотонност бе нарушавана единствено от Хадба, която от време на време издаваше инструкции, завоалирани не особено успешно като любезни предложения — да отиде до еди-кой си ресторант или еди-кое си кафене, до египетския пазар за подправки, за да купи лайка, до онзи магазин, където непременно трябвало да опита чаша боза — зимната напитка, прочула се благодарение на еничарите, а в същия този магазин, зад стъклена витрина в стената, се виждала чашата, в която някога самият Ататюрк бил пил боза.

Но през повечето време Елизабет работеше и четеше, потапяйки се толкова дълбоко в работата си, че нямаше нито време, нито сили да мисли за Англия. Сънищата й — когато успееше да си ги спомни — не бяха нито за Мариус, нито за мъжа в Малта Киоск, а за морето, за корабокрушения и за Силия Лампри — изгубената любов на търговеца Пиндар.

* * *

Една сутрин, докато минаваше през фоайето, за да отиде на закуска, тя чу познатия напевен глас да я вика.

— Е-ли-за-бет!

— Добро утро, Хадба!

— Днес имам за теб нещо много приятно — Хадба беше облечена в обичайните си поизбелели черни дрехи. В сумрака на фоайето златните й обеци танцуваха пред врата й. — Стига, разбира се, да не си заета, скъпа.

И дари гостенката си с един от своите характерни невинни на вид, но изпитателни погледи. Елизабет, чийто мозък тази сутрин се рееше далече, далече към приятните страни на английските търговски мисии от елизабетинския период, се усмихна вътрешно. Хадба определено притежаваше доста разкрепостен подход към баланса между работата и удоволствията.

— Какво си намислила този път? — изгледа я усмихнато сега.

— Ами, мисля си за това от известно време и… хммм… смятам, че ти е крайно време да направиш малко пътешествие по Босфора. Така де, с лодка.

— С лодка? Днес?

Единственото, на което можеше да се надява, бе да не покаже твърде много ужаса си.

— Разбира се, че днес! Ти работиш твърде много, скъпа! Виж се само колко си бледа! — и Хадба щипна една от бузите на гостенката си. — Вие, младите жени днес, изобщо не знаете как да се грижите за себе си? Нуждаеше се от малко чист въздух, скъпа, толкова е добър за тена ти! — и я потупа по бузата.

— А лодката ще ме отведе ли до университета?

— До университета ли? — Хадба го изрече така, сякаш това беше най-абсурдната мисъл на света. — Не всичко може да се научи от книгите, скъпа. Просто помолих моя племенник да уреди посещение в една ялъ — едно от нашите летни имения край Босфора. Мисля, че ще ти хареса!

— Ялъ! — възкликна Елизабет. През декември? А после: — Нямах представа, че имаш племенник.

— Не си се запознала с Мехмед, така ли? — Хадба звучеше така, сякаш това бе най-голямата изненада на този свят. — Ами то… — и направи твърде нехарактерен за нея, неопределен жест към вратата на гостната. — Той вече е тук.

Елизабет видя, че на прага вече стои мъж. А после той се насочи към тях, за да ги поздрави. Елизабет го погледна по-внимателно. „О, не! Не и ти!“

— Мехмед, искам да ти представя моята приятелка Елизабет. Елизабет, това е Мехмед.

Двамата се ръкуваха.

— Изненадана съм, че двамата не сте се срещали и преди — погледна Хадба от единия към другия, самата невинност. — Е, добре — допълни. — Най-добре сега вървете в гостната. Аз ще намеря Рашид.

Седнаха един срещу друг на едно от твърдите канапета от конски косми. Тази сутрин нямаше руски маршове, нямаше и други гости. Като никога в стаята цареше абсолютна тишина.

— Вие сте племенник на Хадба? — изрече по едно време Елизабет, вътрешно умирайки от срам заради баналността на това начало на разговор.

— Всъщност „племенник“ е по-скоро метафоричен израз. На практика не съм племенник на Хадба — отговори с усмивка той. — Или поне не по обичайния начин — тя забеляза, че той говори перфектен английски, с леко френски акцент, което я изненада. — Чичо ми беше неин приятел — подбра думата много внимателно. — Но много скъп приятел, доколкото знам. Когато почина, й остави тази къща за гости.

— О!

И отново се възцари тишина. Елизабет се опита да измисли някаква друга тема за разговор, но не успя. Единственото, за което бе в състояние да мисли, бе: „Дали ме е познал?“.

Първи наруши мълчанието Мехмед:

— Всъщност, мисля, че сме се срещали.

— Моля?

— Не че сме се запознавали, разбира се. Но беше в тази стая. Един следобед влязох тук, за да си прочета вестника, а вие правехте нещо — мисля, че пишехте писмо. А после сменихте плочите на грамофона.

— Естествено! — възкликна Елизабет и едва се сдържа да не се разсмее. — Да, мисля, че си спомням.

Но не и онзи път в Малта Киоск! Слава на Бога! Най-сетне й олекна.

Появи се Рашид с поднос с две чашки кафе.

— Няма ли да изчакаме Хадба? — попита Елизабет и се опита да надникне в коридора. Съзнаваше, че седи съвсем сковано на официалното канапе. — Къде, според вас, изчезна тази жена?

— Предполагам е решила, че ще бъде… в повече — отговори той. А после, докато наблюдаваше как Рашид й сервира кафето, добави: — Мисля, че това момче е влюбено във вас.

— О, не! — отсече Елизабет. Той започна да подкача момчето на турски, но тя вдигна ръка, за да го спре. — Не, не трябва! Моля ви, не го карайте да се чувства неловко! Той е добро момче и се труди много. Просто понякога му нося разни неща, това е.

— Значи обичате децата, така ли?

От всеки друг този въпрос би прозвучал снизходително, но от него някак си не прозвуча така. След като обмисли внимателно въпроса, тя отговори:

— Да, мисля, че винаги съм обичала децата.

— Е, значи затова и те ви обичат.

И отново се възцари мълчание. Елизабет се огледа, но в коридора все така не се виждаше никой. Къде беше Хадба, когато най-много й трябваше? Забеляза го, че я гледа и бързо сведе очи, но не преди той да улови погледа й.

— Хадба е забележителна жена — изрече Мехмед.

— В това няма съмнение — отвърна Елизабет и си помисли: „Обаче днес е по-скоро господарка на бордей, отколкото монахиня. Каква игра играе?“.

Сега, когато бе успяла да се овладее донякъде, тя видя, че Мехмед е малко по-стар от нея, може би в средата на четирийсетте, едър, но добре сложен, в никакъв случай дебел. Профилът му й напомняше за персийска миниатюра. Не точно красив, но… опита се да намери точната дума… добре изглеждащ. И всъщност доста чаровен.

— Значи я познавате добре, така ли?

— О, не! — засмя се той. — Не мисля, че на този свят има човек, който да познава добре Хадба — после се приведе напред и заговорнически пошепна: — Никой ли не ви е казвал, че Хадба е една от най-големите мистерии на Истанбул?

— Жалко! А аз си мислех, че ще мога да ви поразпитам по-подробно за нея.

— Естествено, че можете. Попитайте ме, например, дали е туркиня.

— Добре тогава — отсече Елизабет и го погледна право в очите. — Тя туркиня ли е?

— Не, въпреки че говори турски по-добре и от мен. При това не така наречения народен турски, а стария османски турски на имперския дворец — много сложен вариант, много изискан.

— Сериозно?

— Да, сериозно — отговори той и задържа погледа й. Когато се усмихна, ъгълчетата на очите му се набръчкаха. — Единственият човек, когото съм чувал да говори този вид турски, беше една приятелка на баба ми, която като момиче е била в харема на султана.

— Но Хадба не може да е толкова стара, нали?

— Не може ли? — изгледа я усмихнато той. — Но не е, права сте. Вероятно не е толкова стара. Въпреки това някой трябва да я е учил.

— Щом не е туркиня?

— Теорията на чичо ми беше, че тя е арменска еврейка, но тя отрича. Други твърдят, че е персийка, дори гъркиня.

— А вие, вие лично какво мислите?

— Моята любима теория гласи, че тя е дъщеря на руска танцьорка, една от трите прочути екзотични сестри, които са пристигнали в Истанбул през трийсетте години — поясни той, но после сви рамене и добави: — Но кой знае?

— А защо някой просто не я е попитал?

— Вие бихте ли го направили? — изрече той и я изгледа изпитателно.

Погледите на разбирателство, които си размениха, бяха достатъчни. Да, той бе напълно прав. Хадба би приела подобно питане за нечувано нахалство. Колко интересно, че той схваща…

— Няма ли да ме питате нещо друго?

Нещо в обноските му накара Елизабет най-сетне да се отпусне напълно.

— Всъщност не — отговори, отпусна се назад и му се усмихна. — Но нещо ми подсказва, че вие и без това ще ми кажете.

— Питайте ме за бижутата й.

— Бижутата й?

— Аха, виждате ли? Знаех си, че и това ви интересува.

— Хубаво — осъзна, че макар и в началото да бе предубедена, всъщност разговорът й доставя удоволствие. — Разкажете ми за бижутата й.

— Няма начин да не сте ги забелязали!

— Да, забелязах, че има изумителни обеци.

— Музейни експонати.

— Наистина ли?

— Да, наистина — той вече бе напълно сериозен. — Всичките до едно. Безценна колекция — огърлици, гривни, пръстени — изящни неща! Тя ги държи в стара ламаринена кутия под леглото си.

— Под леглото си ли? Не се ли страхува, че някой може да ги открадне?

— Да открадне от Хадба? Съмнявам се някой дори да си го помисли.

— И откъде тогава са дошли?

— Това вече е съвсем друг въпрос. Според някои бижутата са правени от стария египетски цар Фарух — разпери пръсти. — Но всъщност никой не знае със сигурност. Във всеки случай аз обичам мистериите, а вие? — попита и се изправи.

Елизабет го проследи как си събира нещата.

— Тръгвате ли? — попита тя и едва тогава осъзна, че е допуснала в тона й да се усети разочарование.

— Простете, но вече отнех твърде много от времето ви.

— О, нищо подобно!

— Виждате ли, Хадба ми заяви, че днес трябва да ви изведа на пътешествие по Босфора — знаете я каква става, когато си науми нещо. Но виждам, че днес не е подходящ ден за вас — и посочи към куфарчето и лаптопа й.

— О, не, наистина!

— Но вие възнамерявахте днес да отидете в университета, нали?

— Да, така беше — отговори напълно объркана тя.

— В такъв случай аз ще ви бъда досадна пречка. Може би друг път?

— Да, някой друг път.

Между тях пак се възцари мълчание, но за да се отърве от него, тя му подаде ръка, за да се ръкуват. Но той хвана ръката й, вдигна я бавно и нежно я целуна.

— Довиждане, Елизабет!

— Довиждане!

* * *

От прозореца Елизабет наблюдаваше как фигурата на Мехмед се стопява надолу по улицата. Чу кратък звук от автоматично отключване на кола, а малко по-късно, на ъгъла на улицата, го видя да се качва в бял мерцедес. Не се обърна назад, но тя имаше странното чувство, че той знае, че тя го наблюдава. Или може би е очаквал тя да тръгне след него. А. защо не го направи? В крайна сметка имаше ли нещо, което да я спре?

И внезапно денят загуби хубавия си вкус.

— Е, Елизабет — зад нея бе застанала Хадба. Бе влязла безшумно и сега гледаше над рамото на Елизабет как колата на Мехмед потегля. — Виждам, че си решила да го караш да чака.

— Съжалявам, Хадба — смотолеви Елизабет и се обърна, но за нейна изненада по лицето на старата жена бе изписано задоволство. Странните й очи на игуменка проблеснаха.

— Всичко е наред, скъпа! — потупа я одобрително тя по бузата. — В крайна сметка ти се оказа умно момиче — засмя се тихичко. — Само не ми казвай, че ви учат и на такива неща в университета!