Кейти Хикман
Тайната порта (19)

Седемнайсета глава

Константинопол

 

2 септември 1599 година, в късния следобед

По-късно същия следобед на вратата на Силия се почука. На прага стоеше черна прислужница, облечена елегантно, с множество златни верижки на врата и на глезените й. Когато видя Силия, не каза нищо, а само й направи знак да я последва. А когато Силия я попита къде отиват и кой я е изпратил, тя само поклати глава и не каза нищо.

Минаха през двора, а оттам през няколко предни стаи, обграждащи банята на валиде, след което тръгнаха през коридори, където Силия никога до този момент не беше стъпвала. След известно време стигнаха до малка вратичка в стената. Момичето я отвори и Силия видя, че тя отвежда към стълбище. Слизайки надолу, те се разминаха с няколко човека — няколко от тях обикновени прислужници, но други висши сановници в харема, които обаче не демонстрираха никаква изненада, виждайки момичето. Никой не я спря, нито я попита къде отива. Всички просто свеждаха почтително глава пред Силия и с наведени очи се отдръпваха, за да пропуснат двете момичета.

В дъното на стълбите излязоха през друга врата и оттам се озоваха в градината на двореца. Момичето пое по пътека, която водеше първо към поредица от тераси, след което завиваше рязко надясно, вървейки успоредно на стените на двореца. Накрая стигнаха до малка полянка.

— О! — най-сетне Силия осъзна къде се намират. В средата на полянката имаше малък мраморен павилион. От едната му страна се виждаше като прострян на длан целият град Константинопол, а от другата, подобно на далечен син сън, морето.

За първи път момичето даде на Силия сигнал на безмълвния език на двореца — сигнал, който я инструктираше от тук нататък да продължи сама. Кой е там? — попита с движение на ръцете Силия, но момичето я дари с една последна, срамежлива усмивка, след което се обърна и бързо се отдалечи.

Силия се огледа. В градината беше толкова тихо, че в началото тя си помисли, че е съвсем сама. Малкият павилион с белите си мраморни стени, декорирани със златни надписи на арабски, проблясваше под лъчите на слънцето. Някъде наблизо, макар и невидим сред високите кипариси, се чуваше плисък на вода в каменно корито. В този момент някакво неуловимо движение привлече погледа й и тя разбра, че в крайна сметка не е сама.

В павилиона я чакаше някой. Жената беше с гръб към Силия, седеше абсолютно неподвижно и съзерцаваше водите на Босфора. Тя беше последният човек, когото Силия бе очаквала да види.

* * *

— Много мило от твоя страна да се отзовеш толкова бързо на поканата ми, кадън! За мен е голяма чест!

— Хасеки султан — поклони се ниско Силия на дребната фигурка в павилиона, — честта е изцяло моя!

Гюлай хасеки подаде ръка на Силия.

— Прости ми, че не ставам. Не го правя от нелюбезност. Просто, както сама виждаш — и посочи към краката си, свити под нея, — днес не ми е един от силните дни.

Хасеки — официалната фаворитка на султана, беше облечена в роба в бледосиньо, бродирана с деликатни златни мотиви от букви и цветя. На главата й имаше малка шапчица, към която беше забоден воал от почти прозрачна златна тъкан. Под ръба на робата, както забеляза Силия, се виждаха две малки пантофки, избродирани със златни и сребърни нишки. Множество бижута — както подобаваше на статуса й на втора по ранг жена в харема след валиде султан — блестяха на врата и на пръстите й. Но когато се усмихна, се оказа почти толкова срамежлива, колкото и малката й мълчалива прислужница.

— Значи е вярно онова, което казват — изтърси Силия, преди да успее да се спре.

— Какво казват?

— Че не сте добре, хасеки. Но ви моля да ми простите — побърза да добави Силия, засрамена от грубостта на думите си. — Сега аз държа да разберете, че не съм искала да бъда неучтива.

— Да, знам — гласът на хасеки беше мек и нисък. — Все едно и също, нали? Всичко тук се ръководи от слухове и догадки, от клюки и предположения — загледа се в морето, където малките лодки се носеха като детски играчки по хоризонта. — Но по изключение този слух е верен. Аз наистина не съм много добре. И ще се радвам вече да не бъда част от всичко това.

— Да не би… да отивате някъде? — предположи Силия.

Хасеки се обърна към момичето и я изгледа с ярките си очи.

— В известен смисъл, кадън, може и така да се каже. Да, мисля, че може и така да се каже. Помолих да бъда изпратена в Ески сарай — Стария дворец. В крайна сметка и без това всички ще бъдем изпратени там след смъртта на султана.

Въпреки че Силия бе виждала често Гюлай хасеки и преди, то бе винаги при официални случаи. И тогава й се бе сторила много самотна, седяща послушно отстрани на султана, обект на непрекъснати спекулации от страна на останалите жени от харема. Сега за първи път имаше възможност да я огледа отблизо. Въпреки че беше по-стара, отколкото Силия беше очаквала, и толкова слаба, че чак кльощава, кожата й беше все още гладка и много бледа. Често се повтаряше, че в харема имало много по-красиви момичета, но сега Силия забеляза, че лицето й се отличава с мекота и доброта, които не се виждаха от разстояние. В самото й присъствие имаше нещо, което успокояваше. Очите й бяха едновременно тъмни и сини — цветът на морските дълбини.

А после, сякаш излизайки от дълбок сън, тя даде знак на Силия да седне.

— Кадън — защото така вече трябва да те наричаме всички, нали така? Скъпа сестро, моля те да избегнем формалностите, защото не разполагаме с толкова много време. Поръчах да те доведат тук, защото исках да ти кажа нещо.

Съвсем инстинктивно Силия се огледа, за да провери дали някой не ги подслушва.

— Не се притеснявай — рече хасеки, когато я видя да се оглежда, — никой не може да ни чуе. Взех мерки за това. Исках да знаеш, че не ти мисля злото!

— Моля ви, хасеки султан… — започна Силия, но преди да успее да каже каквото и да било повече, фаворитката сложи пръст на устните й.

— Шшшт! И двете знаем какво имам предвид!

— Но аз не искам… Никога не съм искала…

— Не става въпрос какво искаш ти. Важното е какво иска тя! И двете го знаем. Опитах се да се боря с нея, но напразно. Тя насъска всички срещу мен и ще стори същото и с теб… Не, не, изчакай да чуеш какво ще ти кажа! — вдигна ръка, когато видя, че момичето се кани да възрази. — Никой, всъщност никоя от нас не може да стане особено близка със султана, докато тя е валиде. Това е съдбата ми и трябва да я приема. Освен това, погледни ме! — сведе очи с тъжна усмивка. — Толкова много отслабнах. Защо султанът да иска да бъде обвързан с такава торба с кокали, а? Освен това — погледна към Силия, а после бързо извърна очи — не искам да завършвам като Хандан.

— Хандан ли?

— Нима не си чула за Хандан?

— Не, хасеки султан.

— Тя беше главната наложница на султана преди мен. Той си има и други, които споделят леглото му, разбира се, но за него тя беше нещо много повече — беше негов другар. Каквато съм аз сега. Султанът… Падишахът… — млъкна и отново плъзна очи по хоризонта, като че ли й представляваше огромно усилие да говори за тези неща. — Понякога той е много самотен човек. Не трябва да го забравяш!

— А какво стана с нея? С Хандан?

— Тя има син, принц Ахмед, който все още живее в двореца с останалите принцове, но самата Хандан вече никой не я вижда — нея, която някога беше толкова високо над нас — Гюлай се загледа тъжно в морето. — Казват, че стояла само в стаята си. И че изгубила напълно волята си за живот.

— Но защо?

Гюлай хасеки се обърна към Силия и за миг раздразнението й се превърна в нещо друго.

— Как ти е името, кадън!

— Казвам се Кая.

— Не, не, мило момиче. Това, естествено, го знам. Имам предвид истинското ти име, онова, което си имала, преди да те доведат тук.

— Беше… Името ми е Силия.

— Е, чуй ме сега, Силия — започна хасеки и хвана майчински ръката й в двете свои. — Забравям, че ти не си прекарала тук толкова време, колкото повечето от нас. Валиде султан мрази Хандан, защото тя стана твърде могъща. Не само беше фаворитка на султана, но и му роди син. Син, който можеше — и все още може да бъде — следващият султан — погали нежно ръката на Силия. — Като майка на син и фаворитка, стипендията й стана много голяма, равняваща се единствено на парите, които получава месечно самата валиде. Султанът също й направи големи дарове — бижута и злато. Скоро тя започна да забелязва властта, която всички тези неща й даваха. Така Хандан се сдоби с влияние, но не и с мъдрост.

Гюлай хасеки направи кратка пауза, след което продължи:

— Със значителното си богатство тя вече можеше да си позволи да прави много подаръци, но стана небрежна спрямо хората, които я виждаха да го прави. Много жени от харема, дори старшите, лоялни на валиде султан, започнаха да я ухажват. Мислеха си, че ако султанът определеше за свой наследник сина на Хандан, тя щеше да бъде следващата валиде. Лошото обаче бе, че Хандан си мислеше същите неща. Постепенно около нея се събра цяла дворцова фракция и всички усещаха влиянието й — Гюлай бързо се извърна и погледна към двореца, като че ли темата все още я плашеше. — Надали аз трябва да ти казвам какво беше тогава. Ситуацията стана много опасна!

— За Сафийе султан ли?

— За валиде? — разсмя се хасеки и стисна лекичко ръката на Силия. Малките златни дискове, пришити към шапчицата й, звъннаха, подети от морския бриз. — Не, мило момиче, не за валиде. Стана опасна за Хандан, разбира се. Сафийе султан не се интересува коя спи в леглото на сина й, но що се отнася до властта, от нея тя никога няма да се откаже! Никога! Говори се, че когато тя била хасеки в дните на стария султан, се борила със зъби и нокти с валиде Нурбану. Но както добре се знае, в този дворец валиде султан е тази, която държи големите козове.

Настъпи пауза, след което Силия промърмори:

— Но вие също имате син, хасеки султан!

— Да, така е. И той има еднакво право с всички останали да претендира за трона. А аз трябва да сторя всичко по силите си, за да го опазя. Защото, както се досещаш, видях какво сториха с Хандан… — приведе се към Силия, докато устните й не се озоваха на сантиметри от лицето на момичето, така че Силия усети аромата на жасмин и смирна, който се носеше от кожата й. — Запомни следното, кадън: да бъдеш хасеки изобщо не е защита от тях!

— Какво искате да кажете с това „тях“? — попита, изведнъж изнемощяла Силия, притискайки стомаха си. Болката отново се беше завърнала.

— Валиде султан има шпиони навсякъде, както в двореца, така и извън него, и често на най-неочаквани места. Посветила е целия си живот на трупането им. Изградила си е мрежа, мрежа на лоялността, в която е събрала хора, готови при най-малкия знак да свършат някаква работа в нейно име. Например онази стара еврейка, нейната кира…

— Имате предвид Есперанца Малхи?

— Точно така, Малхи. Познаваш ли я?

— Появи се в стаята ми даже тази сутрин — промърмори Силия и се помести нервно върху възглавниците. — Но мисля, че не ме видя.

Дали да се довери на хасеки и да й разкаже какво се бе случило после? Доскоро й се бе струвало, че хасеки е последният човек харема, който би й помогнал, но сега вече виждаше, че тя е твърде искрена и много уязвима. Сигурно може да й се довери, нали?

В крайна сметка заговори самата Гюлай:

— И остави цветен пясък, нали?

— Да — прошепна Силия и се втренчи уплашено в нея. — Но вие откъде знаете? Какво означава това?

— Не бъди толкова уплашена! Това надали е нещо, което би ти навредило — поне засега!

„Засега ли?!“ — разтуптя се сърцето на Силия.

— Приятелката ми Анета също беше там. И тя смята, че това е някаква магия.

— Магия ли?! — възкликна хасеки и се разсмя тихичко. — Да, знам, че тя прилича на вещица, но не, това не е магия. По-скоро е талисман против уроки. Виж, като този! — и вдигна китката си, за да покаже красива сребърна гривна, от която висяха няколко малки диска от синьо стъкло. — Ние носим такива талисмани за късмет. И за защита. Не разбираш ли? Те имат нужда от теб — или поне за момента! Малхи е творение на валиде и не би сторила нищо, с което да ти причини зло. Но едно е сигурно — допълни и огледа внимателно Силия, — трябва да бъдеш много внимателна! Те вече те наблюдават, бъди сигурна!

С тези думи хасеки се отпусна отново назад на възглавниците, като че ли говоренето е било твърде голямо усилие за нея.

— Това ли искахте да ми кажете?

Гюлай поклати глава и след малко продължи:

— Есперанца не е човекът, от когото трябва да се пазиш. — Тук заговори доста по-бързо: — Има други, други хора, които са много по-опасни. Хандан го знаеше, но не се съобрази с това. Чувала ли си някога за Славеите?

Силия поклати глава.

— Славеите от Маниса. Трима роби с красиви гласове, които били подарени на стария султан Мурад от неговата братовчедка принцеса Хумашах. Навремето били много прочути. Едната от робините станала негова хасеки…

— Валиде султан!

— Другият роб станал главен черен евнух.

— Хасан ага? Но за него се говори, че ще умре…

— А третата робиня… — хасеки се приведе към Силия, сякаш за да й пошепне в ухото, но после, внезапно, се отдръпна уплашено. — Какво е това? — и се обърна назад.

Силия се заслуша, но единственото, което чу, при това от далечния край на градината, беше звукът от чуковете на някакви работници, който глъхнеше сред лекия бриз.

— Няма нищо. Само онези работници, може би.

— Не, виж! Пристигат! — Гюлай вдигна ветрилото си и започна да го вее пред лицето си, като по този начин го закри. — Моите слуги. Връщат се — изведнъж хасеки стана много нервна и започна да приглажда ненужно гънките на робата си. — Мислех си, че ще разполагаме с повече време — прошепна на Силия иззад ветрилото си, — но валиде не им позволява да ме оставят сама твърде дълго.

Докато говореше, Силия видя, че прислужниците на хасеки действително идват към тях. Донесоха плата с плодове, подредени в замръзнали пирамиди, и чаши с охладен шербет, които поставиха на дълга масичка в самия павилион. Въпреки че прислужваха на хасеки с цялото почитание, което й дължаха, атмосферата изведнъж стана много напрегната. Конкретно едно от момичетата непрекъснато поглеждаше към Гюлай с изражение, което Силия не бе в състояние да разгадае. Колкото и да не искаха обаче, по настояване на хасеки бяха принудени да сервират първо на Силия. Едва след това тя също започна да яде, при това съвсем символично и единствено от храната, от която първо си беше взела Силия.

Присъствието на други жени направи по-нататъшния разговор невъзможен. Двете седяха мълчаливо, докато прислужниците се движеха около тях. Сенките в градината започнаха да се издължават, а кипарисите обгърнаха с хладни сенки малкия павилион.

Силия гледаше жената, която седеше до нея, и изведнъж осъзна кое е онова, заради което валиде очевидно се страхуваше от нея — зад милия външен вид имаше нещо друго, някакво качество, което, въпреки страха, който се бе настанил в нея, накара сърцето на Силия да се изпълни с надежда. От време на време забелязваше изражение, което не беше нито мило, нито срамежливо, а изражение, което издаваше проницателност и интелект. „Ако такава жена е моя приятелка и мой наставник, то тогава сигурно ще успея да оцелея“ — каза си момичето.

Но под зорките очи на прислугата не можеше да се направи нищо. Не след дълго хасеки даде сигнал на Силия да я остави.

— До нови срещи, Кая кадън — рече. — Все още има много, за което да поговорим — и двете си размениха многозначителни погледи.

Когато прислужниците се отдалечиха, Силия реши да се възползва от този шанс и съвсем тихо прошепна:

— Но защо аз, хасеки султан! Не разбирам защо наблюдават точно мен?

— Заради захарния кораб, разбира се — гласеше отговорът. — Не знаеше ли? Изпратен бил от англичаните.

В настъпилото гробовно мълчание Силия се загледа в проблясващите в сребристо води на Мраморно море в далечината.

— Питай приятелката си Анета, тя знае — допълни хасеки. — Тя беше тук, в този павилион заедно с валиде в деня, в който английският кораб пристигна. Точно преди две седмици.

— Английският кораб? — прошепна удивено Силия.

— Да, разбира се. Корабът на английското посолство. Онзи, който донесе големия подарък за султана. Същият, който чакаха през последните четири години. Чуй това! — и отново звукът от чуковете на работниците. — Вече са при портата.

— При портата ли?

— Но, разбира се. Сглобяват подаръка при Портата на птичарника.

* * *

— Ти си знаела!

— Да.

— Знаела си и не си помислила да ми кажеш?!

— Знаеш защо не го направих.

Анета стоеше пред Силия в Двора на фаворитките. Сега, когато Силия беше считана за кадън, тоест за дама според йерархията на двореца, етикетът не позволяваше на Анета да седне, освен ако не й бъде разрешено, а в гнева си Силия продължаваше да я държи права. Беше на свечеряване. В умиращата светлина Силия успя да забележи, че Анета не изглежда никак добре — кожата й беше станала болезнено бледа и суха като старо сирене.

— Знаеш, че се съгласихме да не поглеждаме назад, нали? Моля те, гъсчице, дай ми сигнала за сядане!

— Не! Смятам да те оставя така, както си!

По лицето на Анета пробяга изненада, но тя остана права.

— Каква полза щеше да има от това?

— След всичко, което ти разказах?! — устните на Силия бяха побелели. Приливът на гнева бе изтрил дори страха. — Не смяташ ли, че аз мога най-добре да преценя?

Анета сведе очи и не отговори.

— Преди две седмици тук е пристигнал английски кораб. Кораб на английското посолство! Пол може да е бил на него! И може сега да е тук, в този град! Не разбираш ли? Това променя всичко!

Анета вдигна глава. Очите й бяха напълно безизразни, когато изрече:

— А ти не разбираш ли, че това не променя нищо? Споразумяхме се, не помниш ли? Никакво връщане назад!

Ала гневът бе вдъхнал кураж на Силия и тя отсече:

— Това ми го повтаряш ти, но не си спомням аз някога да съм се съгласявала с теб! А дори и да се бях съгласила, това обстоятелство пак щеше да промени всичко. И сега наистина го променя!

— Не се дръж като глупачка! Ако някой разбере, това ще бъде краят ни, не разбираш ли? — вече умолително занарежда Анета. — Оттук няма излизане, знаеш го! А ти си нашият най-добър шанс за оцеляване, може би единственият ни шанс. Ако станеш една от наложниците на султана, може би дори хасеки…

— Ти май не мислиш за мен, нали? Единственото, което те интересува, е как да спасиш собствената си нещастна кожа!

— Добре, щом това ще те направи щастлива, признавам си, така е — Анета сложи ръка на гърлото си, като че ли искаше да разкопчее невидимо копче, което я стягаше. — Моята звезда е свързана с твоята. Но аз също съм ти помагала или май забрави? Две е по-добре от едно. Колко пъти… О, няма значение! — поклати уморено глава. — Да си се сещала да се запиташ защо хасеки ти е наговорила тези неща? — вдигна умолително очи към Силия. — Не разбираш ли, че тази жена се опитва да ни раздели?

— О, това са пълни глупости! — сряза я безмилостно Силия. — Ти сама успя да се справиш с тази задача и без нея! Тя просто се опитваше да ми помогне, това е. И няма никаква представа за значението на този факт за мен. Как би могла да има?

— Щом казваш. Но повярвай ми — изрече Анета и сви изтощено рамене, — че не ти трябва да привличаш вниманието към връзката си с английския кораб, не и сега, не и след случилото се с Хасан ага!

— Мисля, че вече се досетих за това и сама, благодаря! — сряза я Силия.

— Моля те! Аз просто се опитвах да те пазя, това е!

Въпреки че вечерта беше хладна, Силия виждаше, че Анета се поти — миниатюрни капчици пот бяха избили по челото й и по горната й устна.

— Моля те, гъсчице, трябва да седна! — простена Анета и се залюля.

— Тогава седни! — омекна Силия и й даде сигнала. — Но не ме наричай „гъсчице“.

Притиснала с ръка гърдите си точно под ребрата, Анета приседна. Силия я изгледа и отбеляза:

— Ти не си добре.

Това не беше въпрос, а заключение.

— Не, не съм. Имам болки, точно тук, от тази сутрин — простена Анета и притисна мястото под ребрата си.

— Аз също — отбеляза безстрастно Силия. — Вероятно просто лошо храносмилане.

— Лошо храносмилане ли? — простена Анета. — Това е от онази вещица, Малхи! Урочасала ни е, знаех си го!

— Тя не е вещица — изрече спокойно Силия. — Пясъкът беше талисман, против уроки.

— Кой ти каза това? — изгледа я скептично Анета.

— Хасеки султан.

— О, не пак тя! — простена Анета. — А питала ли си се защо така изведнъж й се е приискало да ти се подмазва, а?

— Ти не разбираш.

Между двете се възцари напрегнато мълчание, през което всяка гледаше сърдито пред себе си.

Вече беше почти тъмно. Малки групи момичета — някои весели, други тихи, се отправяха към вътрешността на двореца. В очите на Силия те приличаха на силуетите от черна хартия, които пътуващите търговци в Лондон използваха, за да въртят търговията си по панаирите и по празници. В градината вече се виждаха единствено белите рози, чиито цветове проблясваха призрачно. Високо над главите им се чуваха хрилете на прилепи, поели по пътя си в умиращата светлина.

Скоро и те щяха да бъдат принудени да се приберат, но все още не. Гневът й към Анета се бе изчерпал. На негово място се бе върнал един ужасен въпрос: „Знае ли той, че съм мъртва? И по-точно, че не съм мъртва? И ако знаеше, че още съм жива, дали все още щеше да ме обича? Ако знаеше къде съм, дали щеше да се опита да ме намери?“

— Ако той е тук, знаеш, че ще трябва по някакъв начин да се опитам да се свържа с него — изрече бавно сега тя. — Знаеш го, нали, Анета?

Но Анета не отговори. Силия се обърна и онова, което видя, я накара да скочи рязко на крака.

— Бързо! Някой да дойде бързо! — развика се тя и се втурна по посока на двореца и почти веднага пред нея се материализира група от по-старшите жени, които идваха да я посрещнат. Пътят им се осветяваше от слуги, които носеха факли. Забравяйки напълно правилата на харема, тя хукна към тях и завика:

— Анета… искам да кажа Айше… не е добре! Моля някой да й помогне…

Малката процесия се закова на място. Оглавяваше се от две от най-висшите сановнички на харема — господарката на робите и господарката на баните. Въпреки молбите на Силия за помощ те като че изобщо не чуваха какво им казва. Дори не погледнаха към Анета.

— Поздравления, Кая кадън, ти, която си гьозде! — започнаха напевно.

След това жените се поклониха ниско, но толкова ниско, че ръкавите на робите им изметоха прахта пред краката й.

— Султанът, нашият преславен падишах, Божията сянка на земята, е решил отново да ти окаже честта да те приеме тази вечер!