Кейти Хикман
Тайната порта (17)

Петнайсета глава

Истанбул

 

В наши дни

В понеделник сутринта Елизабет пристигна в Топкапъ сарай. Приятелката й Берин от Босфорския университет трябваше да я чака при портата на втория вътрешен двор. През този ден нямаше никакви туристи. Двама намусени охранители на входа взеха паспорта на Елизабет и след като го оглеждаха излишно дълго време, отметнаха името й в списъка, който бяха получили, и с огромна неохота я пуснаха да влезе.

Берин — дребна, мила туркиня в началото на четирийсетте, която беше облечена в елегантно кафяво палто и забрадка на главата, я чакаше от другата страна.

— Това е Сузи — представи тя Елизабет на английската асистент-продуцентка. Двете се ръкуваха. Сузи беше облечена в черни дънки и кожено рокерско яке. В колана на кръста й пропукваше от време на време уоки-токи.

— Много благодаря за поканата! Много съм ви задължена! — изрече Елизабет.

— Просто реших, че проектът ви звучи страхотно. Ако някой ви пита, просто кажете, че сте изследовател. Което е точно това, което сте — допълни с усмивка, — само че не от нашия екип.

Поеха през красивата градина от трева и високи кипариси. Няколко късно цъфтящи рози потреперваха под студения бриз.

— Берин ми разказа за работата, която сте дошли да вършите тук — обади се пак Сузи, — и че мислите, че някога тук може да е имало английска робиня в харема.

— Всъщност почти съм сигурна в това. Млада жена на име Силия Лампри — отговори Елизабет и разказа за фрагмента, който беше открила. — Била е дъщеря на морски капитан, чийто кораб потъва в Адриатическо море някъде към края на XVI век, след което тя е взета в плен от османски пирати. Онази част от документа, която е оцеляла, твърди, че накрая тя се е озовала тук, в харема на султана.

— И каква точно би трябвало да е била — съпруга, наложница, прислужница? Какво точно?

— На този етап е още трудно да се каже. В документа се казва, че е била продадена като карийе, което на турски означава просто робиня. В йерархията на двореца терминът се е използвал за обозначаване на най-низшите по ранг жени, но тъй като всяка жена тук е била практически робиня — с изключение, разбира се, на дъщерите на султана и на майка му, валиде султан, която със смъртта на господаря си е получавала автоматично освобождение — това може и да не означава нищо. Допускам, че е била продадена в двореца като потенциална наложница. С едно или две изключения османските султани никога не са имали съпруги. А едно от най-странните неща в османската система е фактът, че всяка от жените на султана е била отнякъде другаде: Грузия, черкезките земи, Армения, различни части от Балканите, дори от Албания, но почти никога от самата Турция!

— Доколкото си спомням, в началото на XIX век дори е имало французойка — отбеляза Сузи. — Но не мога да си спомня как се казваше.

— Вероятно имате предвид Еме Дюбюк дьо Риверк — отговори Елизабет. — Братовчедка на Жозефин Бонапарт. Да, точно така, но преди нея не е имало нито една жена от Западна Европа и нито една англичанка — или поне доколкото ни беше известно до този момент.

Стигнаха до входа на харема. Наблизо бяха струпани камари филмово оборудване, ролки и големи сандъци в черно и сребристо, но с изключение на тях мястото беше празно. На пода се виждаше празно пакетче от чипс. На прозорчето на будката за билети се виждаше надпис от предишния ден: „Последна обиколка — 15:10 часа“.

Елизабет тръгна след Сузи през един от неохраняваните през днешния ден входове. Берин ги последва.

— Забравяте обаче, че не само жените са били роби — обади се по едно време туркинята. — Върху тази система се е крепяла цялата Османска империя. Но робството не е било от вида, в който го възприемат днес хората. Тогава не е било срамно да бъдеш роб. И системата не е била особено жестока, нямала е нищо общо с така нареченото робство в плантациите на Америка, както се знае днес. Било е по-скоро възможност за израстване в кариерата — добави с усмивка. — Например повечето от нашите велики везири са започнали като роби.

— Смяташ, че така са мислели по този въпрос и жените в харема, а? — изгледа я скептично Сузи. — Съмнявам се.

— Не бъдете толкова сигурни! — не се предаваше Берин. — Да, смятам, че точно това са мислели повечето от тях. Даже и вашата Силия Лампри може да е започнала да гледа на нещата по този начин с течение на времето — постави ръка върху рамото на Елизабет и добави: — Не отхвърляй с лека ръка тази идея, имай предвид, че не е невъзможно! Все пак множество европейски мъже са живели много добре в Османската империя, защо не и жените да са се чувствали така?

Изведнъж се оказаха пред огромна дървена врата, изпъстрена с медни гвоздеи. Над вратата имаше някакъв надпис на арабски. Елизабет вдигна очи към него и потрепери. Какво ли си е мислила Силия Лампри, когато за първи път е прекрачила този праг? Като рай ли е възприемала всичко тук или като ад? Възможно ли е изобщо човек да научи всичко за миналото?

— Истината е, че никой никога не е знаел кои всъщност са тези жени — отбеляза Берин, вдигайки яката на палтото си, като че ли усетила внезапен студ. — И за повечето от тях ние също никога няма да узнаем. От стотиците жени, минали през тези врати, можем да припишем имена само на няколко, при това без никакви подробности. Точно това е значението на думата „харем“, всъщност — означава „забранен“. От нас не се очаква да знаем — изгледа с усмивка Елизабет. — Въпреки това се надявам да я откриеш — имам предвид тази твоя Силия Лампри. Хайде, няма ли да влизаме? — извика и бутна огромната врата.

* * *

Първото нещо, което Елизабет забеляза, бе почти непрогледния мрак вътре. Остави Берин, Сузи и останалата част от снимачния екип да нареждат оборудването си в спалнята на султана и тръгна да оглежда сама наоколо. В началото един от охраната тръгна след нея, но накрая очевидно му писна и се върна в стаичката си, за да си чете вестника на спокойствие. Така Елизабет установи, че може да се разхожда свободно из пустите стаи.

От входната зала — Купола с долапа, тя се отправи бавно по коридора на евнусите. Никакви мебели, малко прозорци, стаички колкото дупки. Плочки от Изник — изключително стари и много красиви, покриваха издутите стени, излъчващи бледа зелена светлина.

В края на този коридор имаше вестибюл с високо кубе, от който се разклоняваха три други коридора. Тя извади картата си и прочете имената им. Първият коридор, водещ до покоите на султана, беше отбелязан на картата й като Златния път — коридорът, по който наложниците са били отвеждани при господаря им. Вторият, който отвеждаше до сърцевината на харема, беше отбелязан с прозаичното име „Коридорът на храната“. А третият, който извеждаше напълно от харема и водеше в най-вътрешния двор и в мъжките крила, се наричаше „Портата на птичарника“. Елизабет реши да тръгне по втория коридор и така се озова в малък вътрешен двор на два етажа, ограден с въжета. На знака отпред пишеше: „Дворът на карийе“.

Елизабет се огледа. Не се виждаше никаква охрана, затова тя предпазливо прескочи въжетата. Няколко стаи извеждаха от този двор. Повечето от вратите бяха залостени здраво. През цепнатина в една от тях Елизабет зърна мраморните останки от стара баня. Стаите над нея бяха празни, мазилката им — с пукнатини и петна. Наоколо се носеше усещане за разруха и лека миризма на мухъл, които дори нахалните погледи на модерните туристи не бяха успели да преборят. Срещу банята тя видя стълба, която водеше надолу към няколко стаички, а оттам — към градините. Тези стаички обаче бяха толкова малки и задушни, че някога със сигурност са били обитавани само от слугини и Елизабет изобщо не се изненада, когато установи, че дъските на пода са толкова прогнили, че едва не пропадна през една от тях.

Връщайки се отново в двора, тя се озова на входа, отвеждащ към покоите на валиде султан. Пред нея се разкри поредица от изненадващо малки стаи, но декорирани като коридорите на евнусите със същите плочки в тюркоазено, синьо и зелено, излъчващи същата странна зеленикава светлина. В един момент Елизабет се стресна, че охранителят все пак може и да я е последвал, но се оказа, че нямаше никого. Заслуша се внимателно, но не долови нито звук.

Когато се увери напълно, че е съвсем сама, Елизабет приседна на повдигнат диван до прозореца и зачака. Затвори очи и се опита да се концентрира, но не й се яви нищо. Никакви връзки. Плъзна ръка по плочките, проследявайки красивите рисунки на паунови пера, карамфили и лалета — и пак нищо. Изправи се на крака и огледа подробно апартамента — отново нищо. Дори откриването на поредица от тайни, но свързани дървени коридори зад основните стаи на валиде — спалня, стая за молитви и гостна, не допринесе с нищо за усещането й за откъснатост от това място.

„Тези стаи са просто… празни — каза си тя. Но после, почти надсмивайки се над себе си, допълни: — А ти какво очакваше?“

Тъкмо се канеше да напусне апартамента на валиде, когато в миниатюрния вестибюл зърна затворена врата. Сложи ръка на бравата, макар да очакваше и тя да бъде заключена като останалите, но за нейна изненада вратата се отвори лесно и тя се озова на прага на друга стая.

Стаята беше доста голяма, всъщност най-голямата в целия харем от всичко, което бе видяла досега. С изключение на апартамента на самата валиде, с който беше свързана, но доколкото можеше да се прецени, не беше част от него. За секунда-две тя се поколеба на прага. После направи няколко бързи крачки навътре.

Отново задух. Зимната светлина се сипеше през малки дупчици в купола на тавана. Подът беше покрит с килими с опърпани, гниещи краища. От другата страна — друга врата и двор, който не беше виждала досега. Стая, пълна с диханието на миналото като далечния рев на морето.

В продължение на няколко секунди тя остана неподвижна. Внимателно. Този път внимателно. Не дишай, а слушай! Ти слушаш! Какво очакваш да чуеш? Но във вече изоставения харем не се чуваше никакъв звук, дори и от стъпки.

Много предпазливо Елизабет пристъпи още по-навътре в стаята. Стоеше и този път се чувстваше като натрапник. Сърцето й заби лудо в гърдите. С връхчето на ботуша си повдигна ъгълчето на един от килимите. Отдолу се виждаха разлагащи се рогозки. Диван на платформа заемаше по-голямата част от центъра на стаята. Когато се загледа, тя видя, че диванът все още е покрит със стари кувертюри и възглавнички. Струваше й се, че са разположени точно така, както ги е оставил последният човек, живял тук. Въобразяваше ли си, или наистина виждаше отпечатък от женско тяло?

„Не бъди глупачка!“ — каза си Елизабет и осъзна, че вътрешно потреперва. Спомни си стара черно-бяла снимка, която бе зърнала някога, направена през 1924 година, когато робството в Турция е било отменено и харемът на султана е бил официално разпуснат. На снимката се виждаха шест от неговите бивши наложници — нещастници, непотърсени от семействата си, на път „да изложат себе си“ във Виена — или поне така гласеше надписът. Оголените им лица се взираха насред рамките на черните покривала за глави. Без никакво любопитство и може би леко раздразнено те връщаха погледа на фотоапарата, приличайки по-скоро на монахини послушници, отколкото на пищните одалиски от въображението на Запада.

Елизабет се огледа. И тук стените бяха покрити със зелени и сини плочки. На места имаше шкафове с вратички, увиснали на пантите си. Имаше и малки ниши за съхранение на разни неща. Точно тогава периферното й зрение забеляза някакво движение. Тя се обърна стреснато, но се оказаха само двойка гълъби, които се рееха над двора. Крилата им издаваха свистящ звук в студения въздух.

Обърна се обратно към стаята. Приседна внимателно на ръба на дивана и отвори бележника си, но незнайно защо не можеше да се концентрира. Изпитваше напрежение. Вероятно бе от атмосферата на това място, от усещането, че нарушаваше нечие лично пространство. Въпреки студа дланите й бяха запотени и химикалката непрекъснато се плъзгаше между пръстите й. В една от малките ниши зад дивана забеляза проблясък на нещо синьо. Приведе се и много внимателно го взе. Оказа се миниатюрно парченце от стъкло в бяло и синьо.

И едва тогава го чу.

Този път не беше звук от гълъби, а смях — смях на жена, която тичаше през вратата на малките си, обути в копринени пантофки крака.