Кейти Хикман
Тайната порта (16)

Четиринайсета глава

Константинопол

 

2 септември 1599 година, следобед

Пол Пиндар почука на вратата на Джамал ал-Андалус. Отвори му същото момче, което го бе посрещнало и предишния път. Първоначално момчето като че ли нямаше особено желание да го пусне, но накрая беше убедено и Пол влезе, за да завари — за свое огромно неудобство — че неочакваното му посещение е предизвикало известна суматоха. В преддверието, където обикновено го оставяха да чака, имаше голямо движение и говорене — звукът от гласа на Джамал, тряскането на рязко затворена врата, стъпки в горната стая. А после, докато чакаше, Пол чу в стаята над главата му нещо, което му прозвуча като разговор на двама души — доколкото можеше да прецени, Джамал и някаква жена. Разговорът протичаше ту на висок глас, ту като шепот. Очевидно спореха за нещо. След още няколко минути се появи самият Джамал. Изглеждаше необичайно измъчен. Стори ли му се, или Пол наистина зърна черна женска роба вътре? Забеляза, че астрономът се постара да затвори бързо вратата зад себе си.

— Мога да почакам, Джамал, ако си имаш друга работа.

— Не, не, ти си добре дошъл, приятелю! Нищо важно! — махна любезно с ръка Джамал. — В интерес на истината и аз исках да говоря за нещо с теб. Качи се в кулата — допълни. — След малко ще дойда при теб, за да говорим спокойно.

— Става въпрос за Карю — започна директно Пол, когато Джамал се появи при него в кулата няколко минути по-късно. — Изчезнал е и не знам защо, но ми хрумна, че ти би могъл да…

Джамал постави ръка на рамото на англичанина и отсече:

— Карю е в безопасност.

В продължение на няколко секунди Пол бе прекалено слисан, за да каже каквото и да било. Вторачи се в Джамал и накрая попита:

— Но къде е той?

— Може би е по-добре да не знаеш. Засега.

— Но какво говориш? — възкликна Пол и раздразнено прокара пръсти през косата си. — Жизненоважно е да го открия! Днес били изпратени някакви еничари, за да го арестуват…

— Да, знам.

— … и аз трябва да го открия преди тях… — продължи Пол, но по едно време се усети. — Знаеш за еничарите?

— Пол, моля те, седни!

— Не ми се сяда! — почти извика Пол, неочаквано изпълнен с необясним гняв към спокойната фигура в бяла роба пред него. — Прости ми, Джамал, но сега нямам време за любезности. За бога, ще ми кажеш ли най-сетне какво се е случило?

Дори и да бе изненадан от липсата на любезност от страна на госта си, астрономът не го показа. Направо изрече:

— Някой в двореца е бил отровен и смятат, че това може да има нещо общо с Карю.

Чувайки това, Пол усети, че му се завива свят.

— Но казваш, че той е в безопасност? — простена.

— Да, в безопасност е. Скрит е, докато тази работа не бъде разнищена докрай.

— И къде точно е скрит?

— Вече ти казах — не мога да ти кажа.

Настъпи кратка, неловка тишина.

— Кой е бил отровен?

— Хасан ага, главният черен евнух.

— Разбирам — смотолеви Пол и бързо изтри потното си чело.

— Открит е вчера, паднал някъде в градината на двореца. Никой не знае как се е озовал там и какво се е случило с него.

— Мъртъв ли е?

— Не, още е жив. Много е зле, но е жив.

— И какво общо би могло да има това с Карю?

Джамал не отговори веднага. Вдигна едно полирано стъкло от масата до него и го претегли внимателно в дланта си.

— Джон да е правил някакви фигури от захарен памук, включително и такава във формата на кораб? Доколкото си спомням, веднъж ми каза, че бил много добър в тези неща — попита накрая.

— Наричаме ги захарни лакомства — поясни Пол. — А Карю действително е майстор на такива лакомства — внезапно усети, че го побиват тръпки. — Само не ми казвай, че смятат, че захарният кораб на Карю е отровил главния черен евнух! — извика, хванал се за глава.

— Бедният Джон! — възкликна Джамал извинително. — Все попада в някакви неприятности, нали?

— Може да се каже — промърмори Пол и си представи как стиска с ръцете си мургавия врат на Карю, докато очите му не се изцъклят. Но после го озари една мисъл. — Но това е абсурдно! Какъв мотив би имал Карю да сложи отрова в захарно лакомство, а? Та ние се опитваме да впечатлим султана, за бога, а не да го отровим! Не, невъзможно! Но мисля, че се сещам кой стои зад всичко това — или венецианският байло, или Дьо Брев! А нищо чудно и двамата заедно!

— Посланиците на Венеция и Франция? — повдигна вежди Джамал. — Няма начин!

— Не бъди толкова изненадан, Джамал! Те заговорничат зад гърба ни още от мига, в който се появихме тук, опитвайки се да ни попречат да подновим търговските си договори с Великата порта…

— Почакай, Пол, много избързваш! — вдигна ръце Джамал. — За момента смятам, че всъщност никой няма представа какво да мисли! Хасан ага е твърде болен, за да разкаже точно какво се е случило, но злощастният факт е, че единственото, което е казал, откакто е бил намерен, е било „английският кораб“!

— Само това, „английският кораб“?

— Само това.

— Откъде знаеш?

— Бях там на сутринта, когато са го открили. Често използвам стая в крилото на евнусите, където обучавам малките принцове. Хасан ага е бил в несвяст, докато се е лутал из градината, и никой не знае как се е озовал там и защо. В двореца цари невиждана паника. Казвам ти, Пол, би било невъзможно да не разбера какво става!

— В такъв случай ще ми кажеш ли къде е Джон?

— Не, не мога. Самият аз също не знам — сви рамене Джамал. — Единственото, което знам, е, че той е в безопасност.

— Но как са се сетили да погнат точно Карю? — възкликна озадачено Пол.

— Очевидно лично той е донесъл захарното лакомство. Един от стражите пред харема го е познал. Както става ясно, бил е там и преди, но по друга работа.

— Но от гледна точка на двореца той е просто слуга! — изтъкна Пол и приседна тежко на близкия стол. — Защо да се занимават с него? Защо не са дошли право при посланика? Или дори при мен? Карю не е официален английски представител в посолството. Той е тук, защото е мой слуга!

На това Джамал не можа да отговори.

— Защо точно Карю, Джамал? — настоя Пол. — В това няма никакъв смисъл!

— Мисля, че самият ти вече отговори на този въпрос, приятелю — защото той не е важен. Дворецът иска голям скандал точно толкова, колкото го иска и посолството ви. Или поне такова е моето заключение. Но докато Хасан ага не се възстанови достатъчно, за да разкаже всичко с подробности, все трябва да дадат вид, че правят нещо, нали? — изгледа косо госта си. — Най-малко по вътрешни причини.

Пол стана и се насочи към другия край на осмоъгълната стая. През един от отворените прозорци нахлуваше морският бриз. Огледа се. Всичко си беше така, както си е било винаги, още откакто се бе запознал с Джамал преди четири години. Аскетичната подредба, обикновените варосани стени, напомнящи повече на килия в европейски манастир, отколкото на астрономическа обсерватория. Колекцията от инструменти, която Джамал им бе показал вчера, също си беше тук — квадрантът, колекцията му от астролаби и слънчеви часовници, кибла уредът. И въпреки това се усещаше някак си… различно. Да. Боите и бурканчетата със златен варак, пергаментите и перата, с които астрономът записваше своите наблюдения и които бяха видели на работната му маса едва предишния ден, липсваха. На тяхно място имаше парчета счупено стъкло, подобни по размери и вид на парчето, което Джамал все още държеше в ръка. Някои бяха плоски и кръгли като големи монети, други бяха почти сферични като кристални кълба. При всички други обстоятелства любопитството на Пол щеше да бъде моментално привлечено от тях. Щеше да вземе някое от парчетата и да го огледа, заливайки Джамал с въпроси за изработката и функцията им. Но сега почти не ги забеляза.

Вместо това си даде сметка, че астрономът го наблюдава внимателно от другия край на стаята. Лицето на Джамал беше в сянка. Бялата му роба падаше на дипли до пода, подобно на роба на алхимик. Изражението му вече не беше игриво. Внезапно бе станал сякаш по-висок, по-висок и по-сериозен.

На Пол му се зави свят. Усещането за прилошаване се върна, вече по-силно. Това беше мигът, който бе чакал. Ако искаше да помоли Джамал за помощ, това безсъмнено бе най-подходящият момент. И въпреки това сега, когато вече беше тук, някак си не можеше да говори. Залогът беше толкова голям — Силия, а сега и Карю — че куражът почти му изневери.

Може би Джон Карю в крайна сметка бе прав — от къде на къде Джамал би се съгласил да му помогне? Защо Пол внезапно се изпълни с усещането, че астрологът знае много повече, отколкото му казва? Сложи ръка в джоба си и пръстите му се сключиха около компендиума. Осъзнаваше, че Джамал го наблюдава съсредоточено от другия край на стаята и по гърба му преминаха тръпки.

— Знам, че имаш много въпроси, Пол — изрече накрая домакинът му. — Ако има такива, на които мога да отговоря, с радост ще го направя!

— Наистина ли?

— Разбира се. Питаш например — защо точно Карю, нали?

— Не — отсече Пол и смело погледна домакина си в очите. — Питам защо точно ти, Джамал?

Все така с ръка в джоба си, той започна да отваря капачето на компендиума и да го затваря.

— Защо аз ли?

— Внезапно стана много вътрешен човек в двореца, не мислиш ли?

За негова изненада обаче Джамал отметна глава и се разсмя.

— А аз си мислех, че точно затова ти трябвам! — очите му проблеснаха и отново се превърна в познатия Джамал. — Човек, който да носи вътрешна информация от двореца.

— Карю ли ти го каза?

— Разбира се! Точно това ми каза, когато намина да ме види тази сутрин.

Във въображението си Пол отново плъзна двете си ръце около врата на Карю и го разтърси като плъх, така че зъбите му затракаха.

— И какво друго ти каза?

— Само, че ти си искал да говориш спешно с мен по някакъв въпрос и затова ти трябвал човек, който имал достъп до вътрешните дела на двореца. Но не каза нищо повече. Не мога да не призная, че съм любопитен — за какво става въпрос?

— Сега не е важно.

— Така ли? — възкликна Джамал и се приближи до него. — Пол, защо си толкова странен днес? Погледни се само — дрехите размъкнати, косата разчорлена… Това няма нищо общо с Карю, нали?

И преди Пол да успее да направи каквото и да било, Джамал протегна ръка и сграбчи китката му, изваждайки ръката му от джоба заедно с компендиума.

— Болен ли си? — попита, мерейки пулса му.

— Разбира се, че не.

— Но пулсът ти е много ускорен! — все така държащ китката му, Джамал се вторачи напрегнато в лицето му. — Зеници — разширени. Кожа — хладна и лепкава — поклати замислено глава. — Изглеждаш… Прости, че се изразявам по този начин, но изглеждаш като човек, който току-що е видял призрак!

С едно прищракване лостчето се освободи и компендиумът се озова отворен насред протегнатата длан на Пол.

— Точно така е, Джамал — чу се да казва той. — Мисля, че наистина видях призрак!