Кейти Хикман
Тайната порта (14)

Дванайсета глава

Константинопол

 

2 септември 1599 година, сутринта

— Анета!

— Силия.

— Ти се върна.

— Очевидно е.

— Чудя се къде ли си…

— Шшшт! — сложи Анета пръст на устните си. Две влажни къдрици коса се спуснаха от врата й. — Тя ще те чуе!

И изви глава по посока на Господарката на момичетата — македонка с кисела физиономия и голям нос, която патрулираше в двора пред общата баня на карийе. Държеше в ръка тънка върбова пръчка и изобщо не се страхуваше да я използва върху онези, които прекаляваха с бъбренето.

— Случи се нещо — прошепна Силия и коленичи до Анета в един от каменните басейни.

— Какво нещо?

— Нямам представа. Но реших, че ти би могла… Нали вчера каза, че си имала странно усещане за нещо? Рано тази сутрин имаше някакво раздвижване. Хората крещяха. Не чу ли?

— Крещяха в буквалния смисъл на думата ли?

И двете бяха прекарали в Къщата на щастието достатъчно дълго, за да преценят правилно сериозността на всеки необичаен шум, изпълващ иначе манастирската тишина в крилото на валиде султан. Група старши любовници стояха в двора и си говореха нещо шепнешком. От стаите на горните етажи идваше звук от бягащи крака, далечно ехо от сподавени гласове.

— Всъщност наистина знам нещо — отбеляза Анета и хвърли бърз поглед зад себе си към Господарката на момичетата, която в момента даваше някакви заповеди на слугинята, — но трябва да се закълнеш, че няма да кажеш на никого! — потрепери притеснено. — Слагали са всякакви карийе в чувал и за по-малко, а после са ги давели!

— Но за какво говориш, за бога?

— Открили са го, ето за какво говоря!

— Кого са открили?

— Него! Главния черен евнух!

Силия изгледа приятелката си неразбиращо. Пред очите й изплува картината на онзи ужасяващ черен гигант с високата бяла шапка, с абсурдната полюляваща се походка, вървящ по коридора пред нея. Спомни си как бе проблясвала черната му кожа, как тлъстините на тила му потрепваха.

— Да не би да е бил изчезнал? — попита предпазливо.

— Ти не си ли чула нищо, гъсчице? — изгледа я нетърпеливо Анета, но като никога не я сряза. — Казаха, че бил заминал по някакви дела на валиде в Едирне. Това беше вчера. После няколко от пазачите на главния градинар го открили, паднал насред градините на двореца. Нямат никаква представа как се е озовал там — притисна устни до ухото на Силия и допълни: — Накарах евнуха Зюмбюл да ми го каже — нали се сещаш? Онзи, който е влюбен във Фатма — първата прислужница на валиде. Казват, че бил ужасно обезобразен — отровен… — думите като че ли приседнаха в гърлото й. — Все още не е сигурно дали ще живее, или ще умре!

И за огромно изумление на Силия в очите на Анета се появиха сълзи.

Македонката беше заменена от една от нейните помощници — грузинка, която скоро се приближи до тях. Налъмите й затракаха по мраморния под.

— Достатъчно приказки, карийе! — сведе предупредително тя върбовата пръчка, но без злобата, характерна за македонката, за която се знаеше, че се приближава неусетно зад нищо неподозиращите момичета и налага безмилостно дланите им. — Всички по стаите си! Заповед на валиде!

Останалите момичета в банята се вдигнаха моментално на крака и покорно се изнизаха. Силия ги видя да си разменят знаци с ръце — езикът, използван от всички в Топкапъ сарай, когато налагаха пълно мълчание.

Силия се изправи, прикривайки Анета колкото можеше. От изражението по лицето на грузинката тя разбра, че са я познали, и за първи път усети властта, която й даваше новият й статус. Въпреки че все още не беше станала официално наложница, почитанието на грузинката й подсказваше, че е поне гьозде. Струваше си да използва новата си власт, за да наруши някое и друго правило — или поне този път.

— Мадам — изрече и се поклони ниско пред грузинката, за първи път благодарна за официалните маниери, на които я бяха научили в харема, — усещам… че не съм особено добре. Да, точно така! — добави и сложи ръка на корема си, а после, с целия авторитет, който успя да събере, добави: — Помолих Айше, личната прислужница на валиде, да ме придружи до стаята ми.

— Ами… — помощник-господарката отстъпи крачка назад и ги огледа неуверено.

Забелязвайки колебанието й, Анета подхвана Силия под мишница и изрече:

— Нейно величество валиде султан препоръчва студен компрес при подобни случаи — и преди жената да успее да възрази, тя подкара Силия към вратата и през рамо допълни: — Веднага ще се погрижа за това, помощник-господарке на момичетата!

* * *

— Студен компрес ли? Та аз държах ръка на корема си, за бога, не на главата! Какво ли си е помислила онази?!

— За наш късмет няма никакво значение какво си е помислила — ние не й дадохме време да мисли — отбеляза Анета и поклати усмихнато глава. — Виж ти! Значи ето къде слагат бъдещите наложници на султана, а?

Оглеждайки миниатюрната стаичка, в която, както изискваше дворцовият етикет, бяха преместили Силия преди срещата й със султана, Анета прокара ръка по хладните зелени плочки и огледа изящната дърворезба на вратата, от която се излизаше в двора на валиде султан.

— Но ти можеш да виждаш всички от тук! — възкликна.

— И всички да виждат теб — допълни Силия.

— Че ти какво очакваше?

Въпреки че изглеждаше все още бледа, Анета като че ли бе възвърнала обичайното си остроумие. Силия забеляза проницателният й поглед как обгръща с едно движение стаята, забелязвайки копринените възглавници, красивите, покрити с плочки ниши в стените, инкрустираните със седеф врати. В отворената ракла бяха поставени фината риза, в която Силия беше облечена, когато я заведоха при султана, и обшитата с хермелин пелерина, с която я бяха увили след това. Стаята беше много малка и с изключение на тези няколко неща принципно гола, но както всички добре знаеха, в обичайните стаи на карийе десетина момичета споделяха спартанско пространство, не много по-голямо от това сега.

Анета обаче не беше от жените, които си губеха времето да завиждат за дребни неща. Вече отваряше вратата към двора, проверявайки пантите й. Те изскърцаха.

— Хммм, трябваше да се досетя. Тя не оставя нищо на случайността.

— Колко време още ще ме държат тук, как мислиш?

— Той питал ли е отново за теб? Взел ли е безценната ти черешка, за да те запише в голямата си книга?

— Все още не — отговори Силия, без да знае дали изпитва повече срам или облекчение от това признание.

— Тогава кой знае? — сви рамене приятелката й. — Може би след ден, а може би след седмица — по лицето й се изписа престорено безгрижие, а после небрежно подметна: — Е, даде ли ти нещо?

— Само тези обеци — Силия се приближи до една от нишите в стената и взе оттам малка кутийка. — Мисля, че са перли в злато. Позволено е да вземаш всичко, което той остави за теб. Ето, заповядай! — подаде ги с две ръце. — Вземи ги ти! Дължа ти го. Заради карийе Лала, помниш ли?

— Сякаш имаше някаква полза от това! — махна с ръка Анета, но все пак приседна на пода и вдигна обеците към светлината. Черните й очи проблеснаха. После постави една от перлите между зъбите си и леко я захапа. — От река или езеро! — обяви обвинително, като че ли Силия се бе опитвала да ги представи като нещо друго. — Не са толкова добри като морските, но пък са големи колкото гълъбово яйце — захвърли ги небрежно на леглото и добави: — Искаш ли моя съвет? Следващия път си поискай смарагди!

Силия върна внимателно обеците в кутийката. Настъпи кратко мълчание. А после тя каза:

— Не исках да бъда аз, Анета. Всъщност с цялото си сърце мечтаех ти да бъдеш на моето място!

— Млада красива девственица за този дебел старец? — сбърчи отвратено лице Анета. — Не, благодаря! Ти май още не разбираш, а? Израснах в един бардак и той ми е напълно достатъчен. Защото точно такова е и това място — бардак, но само с един клиент — дебел, дърт клиент. Но всички тук се преструват, че е някаква невероятна чест да бъдеш избрана от него! Мадона! — внезапно се обърна вбесено към Силия. — Да знаеш, че си взеха голяма беля на главата, като ме доведоха тук! Питала ли си се някога защо накрая се озовах в манастир? Майка ми веднъж се опита да ме продаде на старец като този тук и аз го ухапах толкова силно, че съм сигурна, че повече няма да погледне жена! Тогава бях само на десет години, просто дете. И ти гарантирам, че ако някога се опитат да ме изпратят при онзи дърт петел — посочи с глава към покоите на султана, ще захапя и него, помни ми думата!

— Стига толкова! — по бузите на Силия се появиха две червени петна. — Да знаеш, че някой ден ще затириш и двете ни с този твой език!

— Да, знам, наясно съм. Съжалявам! Извинявай! — занарежда неочаквано Анета и започна да крачи трескаво из стаичката. — Обаче днес става нещо странно, не го ли усещаш?

Бутна лекичко вратата към вътрешния двор и надникна през тясната пролука, но не зърна никого. После пак се обърна към Силия и започна нервно да разтрива гърлото си.

— Но защо всичко е толкова тихо? Нали каза, че сутринта си чула крясъци?

— Точно така. Рано сутринта. Идваха откъм стаята на хасеки.

— От стаята на Гюлай хасеки? — ококори се Анета.

— Точно така. Вратата й е точно срещу моята — каза Силия и посочи към другия край на двора. — Ей там!

— Така ли? — Анета отново се залепи за пролуката на вратата и застина на място. — Точно над стаята има малък купол, така че може и да е на два етажа — проточи врат, опитвайки се да види по-навътре в двора. — Много умно — трябва да има най-малко три входа. Стаите й очевидно се свързват и с банята на валиде…

— Точно така — каза Силия и застана зад нея. — Нощем виждам всичките звезди оттук. Напомнят ми за Пол и за кораба на баща ми. Пол познаваше всички звезди.

— О, забрави за тези звезди, момиче глупаво! — сряза я Анета. — Забрави всичко от миналото си!

— Не мога.

— А трябва!

— Но как? Как да забравя? — възкликна слисана Силия. — Та аз съм нищо без миналото си!

— Нищо подобно, гъсчице! — възрази остро приятелката й. — Ти си човек с бъдеще!

— Ти просто не разбираш — прошепна Силия и приседна, притискайки корема си. — Сънувам го всяка нощ — имам предвид Пол. А онзи ден почти ми се стори, че го виждам, че виждам всичките — допълни тъжно, спомняйки си захарния кораб и дребните фигурки на палубата, за които сега бе напълно сигурна, че няма как да са били истински.

— В такъв случай е по-добре да не спиш — обърна се Анета към нея със сурово изражение. — Колко пъти трябва да ти казвам: миналото не е полезно за теб, капито? Сънищата ти няма да те доведат доникъде!

Силия се загледа замислено в Анета. Как се бе държала за нея през онези първи дни и седмици на тяхното пленничество! „Има нрава на дявола!“ — казваха османските корсари и дори по едно време мислеха да я хвърлят през борда — така, както бяха сторили с двете стари монахини от нейния манастир, които пътуваха с нея и които бяха твърде немощни, за да бъдат продадени дори с минимална печалба на пазарите в Константинопол. Но именно този характер, характерът и опасният й, режещ като бръснач ум, ги бяха спасили. Анета като че ли винаги знаеше какво да прави — кога да се бие и кога да се забавлява, кога да блести и да бъде забелязана, кога да се превърне в невидима. Незнайно как, но бе успяла да настрои един срещу друг всички, с които се бяха срещнали, дори търговката на роби, от чиято къща преди близо две години най-сетне бяха продадени като дар за валиде султан от фаворитката на султана.

Тъмната и светлата, заедно, господарке. Силия си спомняше как Анета я бе прегръщала сладострастно през талията, как бе притискала бузата си о бузата й. Виж, бихме могли да сме близначки! И отново, противно на всичко, именно тя бе онази, която бе успяла да ги държи заедно.

Но сега? Наблюдавайки приятелката си, Силия усети как собствената й тревожност нарастваше. Никога досега не бе виждала Анета толкова неспокойна. Дотолкова, че се бе разплакала, наистина се бе разплакала при новината за главния черен евнух. Досега Силия никога не бе виждала Анета да плаче. Какво от това, ако Хасан ага умре? От него се страхуваха почти всички карийе. Кой в харема би скърбил за неговата кончина? Анета? Няма начин!

— Виждаш ли я изобщо? Имам предвид хасеки султан? — запита Анета, която продължаваше да наднича с любопитство през процепа на вратата.

— Кого, Гюлай хасеки ли? Не. Все пак ме преместиха тук само преди два дена. Не съм я виждала или поне не от тук. Но предполагам, че ще я видя. Когато султанът проводи вест за нас — тоест за нея — Господарката на момичетата е длъжна да я ескортира през двора и да я предаде на евнусите — поясни Силия и сви рамене. — Но през повечето време тя си стои в стаята. От нас не се очаква да ходим където и да е. И няма какво да правим.

Едва сега Силия си даде сметка, че в двора действително цари необичайна тишина. Двойка гълъби, кацнали на покрива, се повикаха един друг и това бе единственият звук наоколо.

Анета внезапно потрепери и по лицето й се изписа тревожност.

— Говори се, че тя не е добре. Хасеки, де.

— Така ли? — отбеляза тъжно Силия. — За това място се говорят много неща — в съзнанието й нахлу картината на осветената от свещи стая и на наложницата Гюлай, която ридае в краката му. Поклати бавно глава и добави: — Единственото, което знам, е, че султанът я обича.

— Обича ли я? Че какво знае той за любовта?! — възкликна отвратено Анета. — Какво знае който и да било в този дворец за любовта?! Нали не си мислиш, че ти, макар да си толкова изкусителна хапка, си изпратена при него, за да се влюби в теб, а, гъсчице?

— Не — въздъхна отново Силия. — Не съм чак такава глупачка, за да си мисля подобни работи — през процепа на врата нахлу слънчев лъч, разрязвайки мрака на малката стаичка, където тя седеше напрегнато на дивана. Протегна ръце и се загледа в светлината, която осветяваше кожата й. Фините червеникави косъмчета проблясваха. — Но някога аз бях влюбена.

— Стига за тази любов! Такова нещо не съществува!

— Напротив, съществува! — отсече изненадващо твърдо Силия.

Анета я изгледа и присмехулно отбеляза:

— Сигурно си въобразяваш, че си била влюбена в твоя търговец, нали?

Без да обръща внимание на присмеха, Силия изрече:

— Баща ми искаше да се оженим.

— Щастлива Гъсчице, повечето бащи изобщо не вземат под внимание подобни тънки чувства, когато избират съпрузи за своите дъщери! Тогава защо не се омъжи за него?

— Знаеш защо — парира я Силия. — Трябваше да се оженим в Англия. Тъкмо се връщах там от Венеция с кораба на баща ми, когато… Е, знаеш какво се случи.

— По-добре, че не си се омъжила — отбеляза безсърдечно Анета, — защото тогава сигурно щяха да те хвърлят през борда като монахините — а после, давайки си сметка, че този път може би е прекалила, добави по-меко: — Хубаво. Разкажи ми за него, макар да не е като да не съм слушала достатъчно за него и преди — сложи ръце на кръста си. — Бил е търговец, нали?

— Точно така. Приятел на баща ми.

— Значи старец, така ли? Пфу! — сбърчи отвратено нос Анета. — Но много богат, нали? — допълни с надежда. — Казвам ти, никога не бих се омъжила за мъж, който не е богат!

— Не, не, изобщо не беше стар! — възпротиви се Силия.

— И е бил богат?

— Да. И много умен. И учен. И мил.

„И ме обичаше! — изплака сърцето й. — Обичаше ме и аз също го обичах, още от самото начало!“ Спомняше си мига, когато се бяха срещнали за първи път в градината на търговеца Парвиш в Бишопсгейт. Беше в навечерието на нейното тръгване за Венеция, две години преди корабокрушението. Тя беше на осемнайсет. А той не я беше познал — толкова беше пораснала.

— Не ме ли позна, Пол? — се бе засмяла тя, прикляквайки в лек реверанс.

— Силия? Силия Лампри? — бе възкликнал той, присвивайки очи срещу слънцето. — Боже, виж се само! Толкова ли дълго те нямаше?! — задържа я на ръка разстояние от себе си. — Боже, виж се само… — бе повторил, вторачил се в нея, а после бе млъкнал, като че ли не знаеше какво да каже.

— Ще влизаме ли? — бе попитала тя, надявайки се неохотата й да не проличи особено силно.

— Ами… — замисли се той, — баща ти е все още с Парвиш. — Пол се обърна и погледна към къщата. А после й предложи ръката си. — Надявам се, че не си станала прекалено изискана дама, за да откажеш една разходка из градината с мен, нали?

Силия си спомняше и до днес изумителното синьо на лехите с лавандула, сребристозелените листа на габърите в заградената със зид градина. Начинът, по който той я гледаше, като че ли я виждаше за първи път. За какво си бяха говорили? За Венеция, за неговите пътешествия, за кутията с чудни неща на Парвиш… Щеше да й показва тези неща — имало рог от еднорог и къдрица от русалка, доколкото си спомняше — но някак си имаха да си говорят за твърде много неща.

Когато Силия излезе от мечтанието си, Анета стоеше все така край вратата.

— Умен и богат търговец — това определено е нещо — тъкмо казваше приятелката й. — На всичкото отгоре не бил стар! Мадона, нищо чудно тогава, че все още вярваш в любовта! И аз бих вярвала, ако бях срещнала подобно чудо на природата! Не ми казвай, че освен това е бил и красив, а? — очите й проблеснаха. — Краката му хубави ли бяха? Знаеш ли, понякога си казвам, че дори аз бих се омъжила, стига мъжът да има хубави крака!

На Силия й струваше огромно усилие да се овладее, но накрая отговори с усмивка:

— Да, краката му бяха много хубави!

— И ти говореше красиво, нали? О, не казвай нищо! Личи ти по физиономията, че го е правел! — поклати съжалително глава. — Бедната ми гъсчица!

Силия не отвърна нищо.

— Трябваше да замине на пътешествие няколко седмици преди нас — изрече след известно време. — Всъщност, доколкото си спомням, беше изпратен тук, в Константинопол. В английското посолство. А после трябваше да се съберем в Англия.

— Дошъл е тук? — нещо в гласа на Анета накара Силия да вдигне очи. — Никога досега не си ми го казвала. Тук, в Константинопол? Сигурна ли си?

— Да, но това беше преди много време, най-малко преди две години, а и беше изпратен за кратко. Сигурно отдавна вече е във Венеция. Защо?

— Нищо, нищо — махна с ръка Анета, но очевидно й беше хрумнало нещо. — Гъсчице?

— Какво?

— Той знае ли, че си мъртва?

— Дали знае, че съм мъртва? — едва не се разсмя Силия. — Но в случай, че не си забелязала, аз не съм мъртва! Как можеш да кажеш подобно нещо?! Може би имаш предвид дали е научил за кораба на баща ми? Предполагам, че е разбрал — допълни сковано, — все пак половината от стоката беше негова.

— Ами ние? — проблеснаха очите на Анета. — Гъсчице, питала ли си се някога дали някой знае какво всъщност е станало с нас?

— Имаше времена, когато мислех само за това — отвърна Силия тъжно. — Но ти ме излекува от това, помниш ли? Не поглеждай назад — нали все това ми повтаряше? Ако искаме да издържим това изпитание, не трябва да се обръщаме назад.

— Да, права си, разбира се.

И пак онзи нервен жест — опипването на гърлото.

— Какво има, Анета? — погледна я изпитателно Силия. — Днес ми изглеждаш много странна.

Опита се да я прегърне, но Анета я отблъсна.

— Силия, има нещо, което искам да ти кажа от известно време… но не знам как да… — опитваше се да намери подходящите думи и сякаш говореше на себе си. — Но не, не и сега. Съжалявам, но вече е късно, твърде късно…

После внезапно млъкна. Отдръпна се от вратата, но тялото й си остана все така напрегнато.

— Виж! Някой идва!

От портата, която свързваше двора на валиде султан с крилото на евнусите, излезе жена. Въпреки че не беше забулена, беше облечена за излизане — ниска, набита фигура, с дълга черна роба над роклята й.

— Есперанца! — прошепна Анета. — Есперанца Малхи!

В двореца на султана имаше много кири — жени, предимно еврейки, които изкарваха прехраната си, като изпълняваха дребни поръчки за жените от харема, и които, благодарение на факта, че не бяха мюсюлманки, се движеха относително свободно между двореца и града. Но както добре се знаеше, Есперанца работеше само и единствено за валиде.

— Не я харесвам. Държи в джоба си всички евнуси и никой не знае с какво точно се занимава — отбеляза смръщено Анета. — И ако питаш мен, по-добре е да не знаем.

Жената вървеше бавно през вътрешния двор. В едната си ръка държеше тояга, по-точно посребрен бастун, на който се подпираше, и от време на време се поклащаше леко наляво-надясно.

— Погледни я само! Дърта кранта! — подметна презрително Анета. — Сигурно има подути стави на краката. Тук всички се сдобиват с тях. Забелязала ли си, че всички стари жени тук вървят по същия начин, като патици, вървящи по яйчени черупки?

Въпреки че не би могла да обясни защо, Силия внезапно усети, че в гърлото й се събира топка страх.

— Тихо, ще те чуе!

Някъде по средата на двора жената спря и се огледа, а после, очевидно доволна, че не вижда никого, закуцука с удивителна скорост право към вратата на Силия.

Двете момичета инстинктивно се скриха в сенките. Анета се залепи за стената, а Силия се оказа притисната неудобно зад вратата.

Отвън се дочу тътрене на крака, а после настъпи тишина. Силия затвори очи. Нищо. Жената сигурно бе сложила ръка на бравата на вратата. А после, най-сетне, леко изскърцване. Вратата се отвори предпазливо още няколко сантиметра, а после спря. Силия усети как кръвта заби в ушите й. Имаше чувството, че се задушава. Накрая вече не издържа. Отново отвори очи и едва не изпищя.

Едно око я наблюдаваше през дупка в решетката. Силия ужасено отскочи назад. Сърцето й биеше толкова силно в гърдите, че жената сигурно го чуваше. И въпреки всичко умът й повтаряше: „Каква е тази лудост? Защо изобщо се крием? Имам пълното право да бъда тук! Трябва да отворя вратата и да се изправя очи в очи с тази жена“. Но незнайно защо не събра сили за това. Всичко в нея й повтаряше, че трябва да стои неподвижна. Но като че ли нямаше смисъл — усети как коленете й бавно започват да се огъват.

И точно тогава, очевидно задоволена от видяното, Есперанца внезапно се отдръпна. Затвори вратата, като я нагласи точно така, както си беше преди, и със странната си, люлееща се походка се отправи към другия край на двора. При вратата на апартамента на хасеки тя отново спря и този път, без да се оглежда, задраска тихичко по вратата.

Вратата се отвори веднага. Силия видя как от гънките на широката си черна роба жената вади малко пакетче. Една невидима ръка го пое от нея и вратата веднага се затвори така тихо, както се бе отворила. Есперанца Малхи продължи по пътя си, потропвайки с бастунчето си по каменните плочи.

Дори и минути, след като тя изчезнала от погледите им, в стаята цареше тишина. А после Анета се разсмя.

— Виж си само физиономията! Божичко, ама ти наистина си голяма гъска! Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

— Тя ме погледна! — простена Силия и треперейки, се свлече на пода. — Кълна се, че погледна право към мен!

— Изглеждаш толкова смешно! — извика Анета, просна се върху възглавниците на дивана и покри с ръка устата си, за да не се разсмее пак.

— Мислиш ли, че тя ме видя?

— Разбира се, че не. Отвън слънцето свети толкова ярко, че няма как да е видяла каквото и да било тук. Стаята трябва да й се е сторила черна като гроба.

— Но тя беше само на ей толкова разстояние от… — Силия вдигна два пръста, за да покаже — ръката й още трепереше.

— Да, знам — от лицето ти.

Нещо като истерия като че ли започна да обхваща Анета. Започна да се върти наляво-надясно и събори златната шапчица, която носеше забодена на главата си.

— Престани! Моля те, престани! — извика Силия и я разтресе силно. — Започваш да ме плашиш.

— Не мога…

— Трябва! — на Силия й хрумна друга идея. — Освен това не би трябвало да си тук! Трябва да се прибираш! Валиде няма ли да се чуди къде си?

— Не. Отпрати всички ни за няколко часа. Обикновено прави така, когато се появи онази Малхи.

Но дори самото споменаване на валиде султан очевидно имаше отрезвяващ ефект за нейната прислужница. Анета седна ма дивана и изтри очи, възвърнала обичайната си деловитост.

— Мадона, толкова съм гладна, че бих могла да изям и кон!

— Гладна ли? — изгледа я изумено Силия. От самата мисъл за храна започна да й прилошава.

Но Анета вече приглаждаше косата си и забождаше шапчицата си на мястото й, като че ли нищо не се бе случило, като че ли напрежението, което бе изпитвала допреди малко, се бе изпарило.

— В манастира — започна, възвърнала настроението си — често повтаряха, че и ям твърде много, и се смея твърде много… — внезапно млъкна. — Какво е това?

— Кое?

— Онова там, на прага ти!

Силия се изправи, за да погледне.

— Странна работа.

— В какъв смисъл?

— Прилича на… прилича на пясък — отговори Силия. — Пясък в синьо и бяло. Но образува фигура — вторачи се по-внимателно. — Прилича на око.

— Око ли? — Анета скочи от дивана и протегна ръка, за да издърпа приятелката си от прага. — Не го докосвай!

— Да не съм толкова глупава? Разбира се, че няма да го докосна!

Но тъй като все още не беше стабилна, въпреки че Анета я бе хванала, тя загуби равновесие и се наклони на една страна. И така бутна Анета, която стъпи върху пясъка. Настъпи кратко, неловко мълчание.

— Какво направих?! — промълви ужасена Анета и погледна крака си.

— Нищо, нищо! Влез вътре!

Опитвайки се да я успокои, Силия дръпна приятелката си обратно в стаята и затвори вратата. После двете се вторачиха една в друга.

— Е, вече знаем за Есперанца Малхи нещо, което преди не сме знаели — прошепна Анета и бледото й лице се обърна към Силия в сенките. — Тази жена е вещица!