Кейти Хикман
Тайната порта (12)

Десета глава

Истанбул

 

В наши дни

Елизабет бе подала молба за издаване на читателска карта от университета, но я уведомиха, че ще бъдат необходими няколко дена, докато бъде одобрена. Докато чакаше, тя се опитваше да редува дните си със сън и опити да не мисли за Мариус, но се проваляше и в двете.

Нощите й бяха неспокойни. Понякога сънуваше, че бе намерила отново Мариус, друг път — че го бе изгубила завинаги, и всяка сутрин се събуждаше, изпълнена с такова отчаяние, че се чудеше колко ли още ще може да издържи.

Навън беше студено и на нея не й се излизаше. Отчаянието като че ли бе изпило енергията й и я бе лишило от сили за посещение дори на основните забележителности на града. Вместо това предпочиташе да седи с Хадба във фоайето на къщата за гости. Елизабет намираше компанията на старата жена за успокояваща, а старицата някак си разбираше нуждата на Елизабет да седи мълчаливо и не задаваше никакви въпроси.

Двете почти не разговаряха. От време на време момчето Рашид им носеше чай. Поднасяше го на поднос, налят в две миниатюрни чашки, приличащи по-скоро на шишенца за парфюм. Чаят беше много сладък — имаше вкус по-скоро на захар, отколкото на ябълки.

— Ако имаш нужда от нещо — вестник, цигари, каквото и да било, просто изпрати Рашид — й каза веднъж Хадба.

„Но нали утре си тръгвам?“ — обикновено си казваше Елизабет, но не правеше дори и опит за това.

Скъпа Иви,

Сигурно ти изглежда странно да ти изпращам писмо, но в духа на това място, което изобщо не се е променило за последните петдесет години и все още няма дори компютърна връзка, това е напълно нормално. (Мисля, че хартията за писма стои в това чекмедже също от петдесет години. Виждаш ли стария адрес за телеграми в долната част на листа? Питам се кога ли за последно някой е изпращал телеграма?)

Елизабет събу обувките си и сви крака под тялото си на дивана, за да се стопли. Захапа върха на химикалката си. Времето е студено и сиво — написа, но един глас в нея непрекъснато повтаряше: „Аз също съм студена и сива и искам да се прибера у дома, и единствено гордостта е тази, която ме задържа тук“. Погледна мобилния си телефон, за да провери, да не би да има текстови съобщения. И Мариус изобщо не ми е пращал есемес, откакто дойдох тук, дори и един… „Не, не, не!“ Задраска думите за времето, а после огледа стаята, за да се сети да пише за нещо друго.

О, казах ли ти (написа с въодушевление, каквото не чувстваше), че този хотел изобщо не е хотел, а къща за гости? Тук има един режисьор, наел стая за три месеца, френски професор — за същото време, и няколко зловещо изглеждащи руснаци, които не разговарят с никого и за които съм сигурна, че имат нещо общо с пазара за бели робини. О, да! И една загадъчна стара американка, която носи кехлибарени мъниста и тюрбан и изглежда като човек, прочел твърде много романи на Агата Кристи…

Откъм другия край на фоайето се дочу тих звук. Елизабет вдигна очи и видя, че вече не е сама. Беше пристигнал някакъв мъж. Седеше зад вестника, който Рашид му беше купил.

Останалите гости са предимно турци, ако изобщо могат да бъдат наречени гости. Но като че ли не са отседнали тук, а идват да пият чай със собственичката — Хадба, когато е тук, или просто да решават кръстословици, или да играят на дама.

Отново вдигна очи. Турчинът си беше все така там и си четеше вестника. Шумоленето на страниците изпълваше помещението с особено умиротворение.

Иначе останалите гости срещам всяка сутрин на закуска, а понякога и в гостната, която е удивително местенце, пълно с палми в едни огромни гърнета и стари мебели от времето на крал Едуард, и стар грамофон като онзи, който родителите ми имаха някога (странно е, като си помисля, че той вече е почти музеен експонат). Можеш да сложиш на него един куп грамофонни плочи една върху друга и те свирят с часове, но музиката звучи по-скоро като скърцане. От време на време някоя от плочите зацикля и тогава започваме да играем негласно една игра — кой първи няма да издържи и ще стане, за да я извади…

Веднага, щом мога, ще потърся друг хотел…

След няколко дена, подмамена от слънчевата светлина с водни отблясъци, Елизабет излезе на разходка. Пъхнала ръка в джоба на палтото си, тя държеше здраво мобилния си телефон, чувствайки го като талисман. Все така никакви съобщения. Тръгна през тесните улички с неизброимите им алеи, където мъже с вид на интелектуалци и филцови шапки играеха на домино или си четяха вестниците. Мина покрай призраците на старите посолства по главната улица — Истиклял Кадеси, покрай магазини за пудинги и покрай кафенета.

По всяко друго време щеше да се наслади на красотата на прозаичната гледка. Но сега единственото, което можеше да стори, бе да сведе глава, за да се спаси от студа, и да продължи да върви. Въпреки че беше едва ноември, във въздуха се усещаше миризма на сняг. Въздухът щипеше лицето й.

„Всичко е сиво, аз също съм сива“ — каза си тя за пореден път, носейки се безмълвно по моста „Галата“. Покрай перилата се бяха подредили мъже с въдици. Отвъд тях, на другия бряг, минаретата на джамиите и странните им кубета изглеждаха зловещи, издигайки се на хоризонта като фантастични насекоми.

Когато стигна доковете Каракьой от другата страна на моста, Елизабет спря. Постоя известно време на стълбите на „Йени Ками“ — „новата“ джамия, построена от някаква валиде султан от шестнайсети век, но не събра достатъчно сили, за да влезе вътре. Вместо това тръгна надолу към мястото, където спираха фериботите.

„Значи това е Константинопол — каза си тя. — А това, този воден път, който го отделя от Галата, е Златният рог.“ Елизабет потрепери. „Надали особено златен“ — помисли си мрачно, вторачена във водите. Те бяха тъмни, почти черни и покрити с пъстроцветен мазен слой. На брега мъже с мангали печаха кестени, други носеха подноси със закуски — хлебни кръгчета, покрити със сусам, шамфъстък, странни на вид гумени тубички, които се оказаха пържени миди.

Елизабет купи пакетче шамфъстък за Рашид и рибен сандвич за себе си. Изяде сандвича, загледана във водата и в брега, от който току-що беше дошла, и се опита да открие улицата, където се намираше къщата за гости на Хадба, но от това разстояние единственото, което бе в състояние да различи, бе кулата „Галата“, а под нея плетеница от телеграфни жици, билбордове и сгради, проблясващи в жълто и розово.

Пушекът от печените кестени се издигна и се завихри към небето. Елизабет продължи да се взира в другия бряг. Там някога се е намирало мястото, познато като Лозята на Пера, и точно там някога е живял Пол Пиндар. Опита се да си представи как е изглеждал в онова време този квартал от другата страна на Златния рог, където са се издигали къщите на чуждестранните търговци, чиито крайбрежни складове са били пълни с топове платове с имена на скъпоценни камъни.

Търговците от Генуа били първите, които започнали търговия с османците в Константинопол. След тях дошли венецианците, а накрая и французите. Английските търговци са пристигнали относително късно, намествайки се сред утвърдените си вече колеги с енергията и наглостта на младостта, за да се наложат и те сред старите търговски сили. „И със сигурност са пораздвижили атмосферата“ — каза си усмихнато Елизабет. Дали наистина са гледали така на тях — като на новобогаташи, на нахалници? Не й беше трудно да си ги представи градски улични момчета, облечени невъзможно в дублети и тесни панталони.

Телефонът в джоба на Елизабет внезапно започна да вибрира. Тя го извади и замръзналите й, нетърпеливи пръсти едва не го изпуснаха на тротоара.

„О, Мариус! Божичко…“ Но не беше Мариус.

— Здравей, Елизабет! — беше женски глас. — Обажда се Берин.

— Берин! — възкликна Елизабет, опитвайки се да звучи ентусиазирано.

— Имам добри новини за теб. Или поне се надявам да бъдеш доволна.

— Читателската ми карта е излязла?

— Е, тя още не, но не се тревожи, няма да се забави много. Не, обаждам се за нещо друго. Помниш ли, като ти казах, че превеждам за една английска филмова компания, която снима тук?

— Да, помня.

— Е, говорих с асистент-режисьора. Казах й за твоя проект и тя прояви голям интерес. Каза, че ако желаеш, можеш да дойдеш с нас в двореца, където снимат филма. В понеделник. В този ден дворецът обикновено е затворен за посетители, но управата е дала специално разрешение да се снима в стария харем. Просто ще те включат в списъка с техните консултанти и така ще можеш да го огледаш много подробно!

— Но това е фантастично, Берин!

— Обикновено там се влиза само с билет за определено време, но дори и тогава можеш да останеш за не повече от петнайсет минути, при това с охрана, която ти диша във врата. Очевидно някой горе…

Берин продължаваше да говори, когато един от фериботите наду сирената си.

— Какво каза? — попита Елизабет.

— Казах, че някой горе очевидно много те обича!

— Благодаря ти, Берин — изрече Елизабет и се опита да се усмихне. — Радвам се, че поне някой ме обича.