Питър В. Брет
Дневната война (32)

Трийсета глава
Едничък истински приятел
333 г. СЗ, Есен

Арлен вдиша дълбоко: не бе свикнал да се бои толкова.

— Сигурен ли си, че трябва да го правиш? — попита Рена.

Арлен кимна.

— Нямам извинение да отлагам повече. Хралупата се възстановява и вече знаят какво да очакват. Жонгльорите разгласяват новината надлъж и нашир из херцогството и хората ще се стекат насам, когато разберат, че сме спечелили. Укрепленията ще са по-силни до следващото Новолуние. Равноденствието е след две седмици, а Новолунието — десет дни след него. Ако ще го правя, трябва да е сега. Нямам време да яздя чак до Райзън. Ще внимавам. Няма да си позволя да се изгубя в Ядрото.

Обърна се към Рена, преди да успее да отвърне, и в аурата й видя, че не е разбрал въпроса.

— Не си сигурна, че трябва изобщо да ходя, нали?

Погледът на Рена съвършено съвпадна с досадата в аурата й.

— От тоя жонгльорски номер с четенето на мислите хората започват да ги побиват тръпки.

— Не е четене на мисли — рече Арлен.

— Четене на сърца тогава — отвърна Рена. — Трудно се говори с теб така, само хвърляш поглед към някого и разбираш всичките му чувства по-добре, отколкото той самият си ги разбира.

Арлен се засмя.

— Де да беше така!

Рена вдигна глава към звездите, за да не вижда той лицето й — сякаш така щеше да скрие нещо от него сега.

— Все едно си в главата ми понякога, като оня демон…

— Не е така, Рен — каза Арлен и сложи длан на рамото й. — Със защитения си взор виждаш същото като мен. Сигурно всеки друг със защитен взор може да го види. Просто се вгледай внимателно и може да ти подскаже какво ли не за някое тяло. И аз тепърва го овладявам, а и малко послъгах, като откраднах част от езика от главата на мисловния демон последния път, когато се срещнахме с него. Скоро ще мога да те науча по един или друг начин.

— Не ми хареса как го каза — отвърна Рена. — Обичам те, Арлен Бейлс, но главата ми си е моя. Не ща с никого да я деля.

Арлен кимна.

— Честна дума.

Тя го погледна и в аурата й се усещаше веселие.

— Не си мисли, че си ме заблудил с тая смяна на темата. Сигурен ли си, че пътуването е добра идея? Това ли искаш?

Арлен поклати глава.

— Исках само да убивам демони. Не исках война с красианците. Не исках Мливари да трупа огнени оръжия. Не исках да съм никакъв Избавител.

Въздъхна. Толкова бе уморен.

— Но явно светът иска да ме направи такъв, ща, не ща. И всичко само защото Ахман Джардир си мисли, че Създателя му говори.

Рена наклони глава и го загледа. Опитва се да разчете аурата ми, помисли си той и се изненада колко неспокоен го караше да се чувства това. Долови как издърпва от него магическа нишка, за да го познае.

— Още го обичаш, дори сега — каза Рена. — Той ти е като брат.

Арлен вдигна рамене.

— Никога не съм имал такъв приятел, а съм имал доста. Беше горделив, жестокостта не беше нищо за него, както е с шарумите. Много спорехме, но на никого не бих дал да пази гърба ми, падне ли нощта. — Полазиха го тръпки, макар нощта да бе приятна. — Докато не ме предаде.

— И мислиш, че отговорът е да го хвърлиш от скала — каза Рена.

Арлен отново сви рамене.

— Не знам, Рен, но не мога да оставя нещата така. В името на всички и всичко трябва да направим промяна. Трябва да направим нещо, което Умовете не очакват.

— И за това „плъзгане“ се тревожа — призна Рена.

— И аз — каза Арлен и отново си пое дълбоко дъх.

Рена се пресегна, взе брадичката му в ръка и го целуна.

— Обичам те, Арлен Бейлс.

Част от напрежението му се разсея и той също се усмихна.

— Обичам те, Рена Бейлс. Пази Хралупата, докато ме няма.

Рена кимна.

— Да се връщаш бързо.

— Кълна се в слънцето — рече Арлен и се разми във въздуха.

Арлен веднага усети зова на Ядрото, източника на цялата магия на света. Частички от тази сила се носеха край него и оформяха пътеки, а той пое по най-близката от тях, като се увери, че пази усещането си за посока дори докато преминаваше през слоеве почва и камък. Долови пътека на югозапад, преди да излезе на повърхността, и пое по нея, бърз като лъч светлина.

Миг по-късно се материализира над земята и се огледа, за да се ориентира. Познаваше мястото, бе може би на двайсетина километра от Хралупата.

Не стига, помисли си. Трябва да навляза по-надълбоко.

Отново се вмъкна под повърхността, като този път стигна толкова дълбоко, че повикът на Ядрото му се струваше повече от изкусителна песен. Изпълваше сетивата му, ярък и красив, и го придърпваше, както пламък — нощна пеперуда. Една частица от същността му се понесе леко натам, за да вкуси само малко от безкрайната мощ под него. Би било толкова просто да…

Не! Нямаше глава, която да тръсне, но успя да събере безплътната си форма отново и да се понесе още на югозапад, за да излезе на повърхността.

Материализира се под безоблачно небе и бързо осъзна, че е надхвърлил целта. Не знаеше къде точно се намира, но добре познаваше глината в почвата под краката си — студените падини на красианската пустиня нощем.

Завъртя се в пълен кръг и вкуси магията във въздуха, така че да се ориентира. На по-малко от ден езда от запаса от оръжия, който бе оставил до Анокх Слънце. Отбеляза си пътя наум. Важно бе отново да посети изгубения град, преди Умовете да го унищожат при следващото Новолуние. Отново се спусна надолу, този път на североизток.

Трябваше да се плъзне още няколко пъти, преди пред него да се ширне Райзън. Можеше да опита още няколко пъти и да се доближи още повече, но Ядрото не спираше да го изкушава и подобно на котка, пред която се клати конец, той не можеше вечно да му устоява. Вместо това се затича с нечовешка скорост. Веднъж стадо полски демони го забелязаха и го подгониха, но вече дори те не можеха да го достигнат. Демоните изоставаха все повече и повече и накрая се разделиха, за да си потърсят по-лесна плячка.

Подмина повечето селца и предни постове, докато не стигна до изолирана съгледваческа кабинка, защитена, за да пази шарума бегач вътре. Арлен забави ход, за да позволи на човека да го чуе.

Воинът пристъпи навън, подготвил копие и щит. Аурата и стойката му подсказваха, че очаква да срещне демон, но и двете се успокоиха, когато зърна силуета на Арлен. Поне докато не видя, че Арлен не е въоръжен.

— Кой е там? — едва успя да изрече мъжът, преди Арлен да го достигне, лесно да мине иззад него и да приклещи главата му нагоре с прийом от шарусахк. Леко натисна гърлото му, като внимаваше да не го удуши, докато мъжът не се отпусна в несвяст.

В кабинката имаше сламеник, запаси от храна и приспособления за готвене, както и други нужни вещи. Навярно воинът проспиваше дните и наблюдаваше през нощта, готов да отнесе вест, ако някое от външните поселища имаше нужда от подкрепления.

Когато дал’шарумът се събуди няколко минути по-късно, бе оставен по бидо, ръцете й краката му бяха вързани здраво зад него. Въжето бе усукано и около врата му, така че щеше да се самозадуши, ако шаваше твърде много. Простена през парцала в устата си и Арлен, преоблечен в дрехите и воала му, го изгледа.

— Моите извинения, достойни воине — рече на безупречен красиански и се поклони. — Не желая да те срамя, но имам нужда от робата и екипировката ти. Ще се върна утре вечер, за да те освободя и да ти ги върна. Кълна се в Еверамова воля, никой няма да разбере за поражението ти.

Воинът изръмжа и се размърда, но нямаше какво да стори. Арлен отново се поклони и изтърча в нощта. До столицата оставаха още километри.

 

 

Ниската стена на външния град бе подсилена и укрепена допълнително от последното посещение на Арлен в Райзън, а по дължината й се разхождаха шаруми на коне, но бе твърде обширна, за да я покрият цялата. Намери неохранявана отсечка и я прескочи лесно.

Зората щеше скоро да изгрее, докато стигна до вътрешния град, но още бе достатъчно тъмно, за да може да види защитеното поле, което предпазваше района така както една от големите защити на Хралупата. Проучи енергията удивен. Какъв ли бе източникът?

Има защитници и красиански защитници, му беше казал старият му учител Коб. В Свободните градове по-добри от тях няма.

Арлен поклати глава и остави загадката за друг ден. Докато небето продължаваше да светлее, той се упъти към базара, попрегърбен като шарум след нощен патрул. Обонянието му бе по-остро от това на ловна хрътка и лесно стигна до продавалницата за лечебни мехлеми и мазила. Прокрадна се в празната шатра и открадна женска боя за лице и пудра, за да скрие защитената си кожа и бледото си лице. Бръкна в кесията с пари от откраднатите си одежди и остави няколко драки на тезгяха, а после се върна на улицата. Други шаруми също прииждаха на групички от патрула си и Арлен остави нощния си воал отпуснат около лицето достатъчно ниско, за да не привлича внимание и да не обижда останалите воини, но достатъчно високо, за да скрие лицето си. Можеше и да не си прави труда. Воините виждаха черните му дрехи, кимваха и го отминаваха.

Макар да се бе подготвил за това, порази го познатият зов на даматите за край на вечерния час, този път над улиците на Райзън. Арлен вдигна глава към новопостроените минарета над стените на вътрешния град, около някогашния огромен Свещен дом на Райзън. Запита се дали красианците вече бяха започнали да обзавеждат вътрешността с костите на убитите.

Градът край него се отърси от съня лека-полека. Първо красианците, жени и кхафити отваряха дюкяните си за дневната търговия. Скоро след това, когато повечето от шарумите вече бяха стигнали до леглата си, се появиха и чините, заеха се да отварят своите дюкяни и тесните улици се напълниха с клиенти — и красианци, и райзънци.

Скоро всичко доби болезнено позната нотка, макар усещането му за неудобство да растеше непрестанно. Виковете на продавачите, изпълнени с лъжи и преувеличения, шумът и смрадта на добитъка, смесени с миризмите на храна, месо и подправки, от които му потичаха слюнките, а по дюкяните беше опнато всичко, което един купувач може да поиска, и още много, за което човек дори не можеше да подозира.

Бе обикнал Великия базар в Красия, сякаш преди цял един живот се луташе по улиците му.

Само че не си в Красия, напомни си той и прозря разликите, вече попривикнал с познатото. Тук група дал’тинги бяха следвани от групичка райзънски мъже, които носеха покупките им като роби. Там две райзънски жени се разхождаха под слънцето с лица, увити в цветни воали. Навсякъде продавачите пласираха стоката си на родните си езици, ала и на развален тесиански или красиански, а купувачите правеха същото. Оформяше се диалект, смесица от думи от двата езика и жестове, много подобен на търговския диалект, който северните вестоносци използваха, когато посещаваха Пустинното копие. Арлен започна инстинктивно да прихваща.

Край базара бавно се разхождаше дама и наблюдаваше. От колана му висеше алагайска опашка. Продавачите и клиентите го гледаха нервно и му отстъпваха място отдалеч, но Арлен беше в черно и само му кимна, а мъжът му отвърна незаинтересувано, преди да се върне към огледа. Арлен не се съмняваше, че скоро и камшикът щеше да заиграе, ако не за друго, то като предупреждение към всички.

Нищо от това не е редно.

 

 

Абан нямаше нужда да вдига глава, когато дал’шарумът влезе в кабинета му. Само един от хората му носеше черно и Абан трябваше само да мръдне с очи, за да разбере, че на прага е строевият му офицер — нещо, което никога не се бе случвало в базара. Керан презираше това място.

— Не съм те канил, Керан — рече той, като потопи писалката си от електрум в мастилницата и продължи да вписва числа в тефтера си.

Шарумът не каза нищо и затвори вратата зад себе си. Зад него Абан видя краката на двамата си шаруми наблюдатели. Пристъпяха напълно безшумно по мекия килим — единият с къса метална сопа, а другият — с дръжките на гарота. Докато се готвеха да нападнат, Абан най-сетне си позволи да вдигне поглед докрай. Обичаше да гледа как вложенията му се изплащат.

Наблюдателите бяха от различни племена — един нанджит и един кревак. Навсякъде другаде двамата не биха могли да влязат в една и съща стая, без да пролеят кръвта си.

Но племенната принадлежност не значеше нищо за стоте на Абан. Той бе тяхното племе. Чудеше се понякога дали три хиляди години след властването на Ахман племето на Хаман, кхафитите, не би оцеляло. Нима нанджитите и креваките някога не бяха служили рамо до рамо на самия Каджи?

Изсумтя. Хаман ли? Ако Ахман наистина беше Избавителя, племето трябваше да се казва Абан. Добре звучеше.

Мъжете нападнаха като един — първият замахна към месестата част на бедрото на новодошлия, като целеше максимална болка и изненада, но минимални поражения. Докато шарумът се свиваше от болка, другият от кха’шарумите щеше да пристъпи напред и да го улови с гаротата, за да позволи на събрата си да порази откритото тяло на жертвата. Абан бе виждал този танц вече неколкократно и никога не се уморяваше.

Но дал’шарумът го изненада, сякаш през цялото време бе знаел за двамата зад себе си. Примамвал ги е, осъзна Абан, докато непознатият отдръпна крак от сопата и отметна глава точно навреме, за да избегне гаротата. Отвърна с бърз удар с ръка, който кревакът едва успя да избегне, и с ритник, който нанджитът успя да отклони с гаротата си, макар да нямаше време да оплете глезена на непознатия с жицата си.

Дал’шарумът имаше възможност да надене щита на лявата си ръка, но не си направи труда и го остави на гръб. Завъртя копието си като тоягата камшик на дама, парира сопата на кревака, завъртя се и удари нанджита в бъбреците. След това промени рязко траекторията и удари кревака в лицето, преди нанджитът най-после да успее да усуче оръжието. Нанджитът го дръпна, за да обезоръжи мъжа, но шарумът просто увеличи инерцията на копието си, преодоля хватката на нанджита около тъпото на дръжката и го заби в гръдния му кош.

Нанджитът се простря в несвяст и воинът обърна цялото си внимание към кревака. Кха’шарумът го изгледа хладнокръвно, но натисна скрития бутон на сопата си, от чийто връх излезе отровно острие. Дал’шарумът нападна, но кревакът плавно отрази удара и настъпи уверено.

Миг по-късно лежеше по гръб и се давеше за глътка въздух. Толкова бързо се случи, че очите на Абан трябваше да догонват ума му. Воинът бе отстъпил встрани и бе забил лакът в гърлото на противника си.

Абан се поколеба. Не мислеше, че е възможно кой да е сам мъж да победи наблюдателите му, още повече обикновен дал’шарум. За радост, бе готов за повече от един човек. Пресегна се под бюрото си да дръпне скрития звънец на въже — в стаята щяха да се изсипят десетина кха’шаруми.

— Моля те, недей — предупреди го новодошлият и посочи към Абан с копието си. Гласът му умишлено дрезгавееше, но звучеше някак познато. — Колкото повече хора повикаш, толкова по-вероятно е някой да пострада сериозно. — Погледна Абан толкова съсредоточено, че кхафитът потръпна. — И те уверявам, няма да съм аз.

Абан преглътна бавно, ала кимна и бавно вдигна ръце.

— Кой си ти? Какво искаш?

— Абан, верни ми приятелю. — Дрезгавината бе изчезнала. — Не познаваш ли любимия си глупец? Не за пръв път ме виждаш в черното на шарум.

Кръвта на Абан сякаш спря в жилите му.

— Пар’чин?

Мъжът кимна леко. Един от наблюдателите простена и се опита да подгъне коляно, за да се изправи. Другият вече се бе полунадигнал, залитайки.

— Вън, и двамата — рязко им нареди Абан. — Ще ви удържа платата за тази седмица за некомпетентността ви. Чакайте отвън и се уверете, че никой няма да смути срещата ми с моя приятел.

Мъжете се затътриха навън, а пар’чинът затвори вратата зад тях. Обърна се и махна тюрбана и воала си. Отдолу лъсна бръсната му глава, покрита със стотици татуирани защити. Абан си пое дъх през зъби, но бързо замаскира шока си с гръмък смях и обичайния си поздрав.

— В името на Еверам, радвам се да те видя, сине на Джеф.

— Не изглеждаш изненадан. — Пар’чинът за сметка на това изглеждаше разочарован.

Абан заобиколи бюрото си толкова бързо, колкото му позволяваше патерицата, и тупна пар’чина по гърба.

— Господарката Лийша намекна, че си жив, сине на Джеф — рече Абан. — Знаех, че този „Защитен“ не може да е друг. Искаш ли коузи?

Отиде до финия сервиз за коузи на бюрото си. Напитката бе все така незаконна в Дара на Еверам, но Абан я бе оставил пред погледите на всички. След случилото се с Хасик кой би гъкнал срещу него? Наля две чашки и поднесе едната на пар’чина.

— Не е отровено, нали? — попита той, докато поемаше чашката.

Въпросът бе смислен. Една от бутилчиците в сервиза наистина бе отровена с наркотик, срещу който Абан всекидневно приемаше антидот. Въпреки това си придаде обиден вид.

— Язвиш ме, приятелю! Защо да ти желая злото?

Пар’чинът сви рамене.

— Достатъчно пообиколих базара, за да разбера това-онова. Говори се, че с Джардир отново делите постеля. Започвам да се чудя дали винаги не е било така, а публичните ви препирни са били просто жонгльорско представление. Започвам да се чудя дали не си ме подлъгал да върна копието, за да може приятелят ти да го открадне.

— Предупредих те — отвърна Абан. — Не може да кажеш, че не съм, пар’чин. Не ти ли казах, че няма да търгуваш с анокхски артефакти? И те предупредих какво би се случило, ако дори само омърсиш със стъпките си свещения град, камо ли ако крадеш от съкровищата му.

— Но ми даде картата.

— Ти я поиска, пар’чин. Честно казано, мислех, че свещеният град е мит и че никога няма да го откриеш. Но ти бях длъжник и ти се отплатих.

Абан направи пауза и продължи:

— Като се замисля, пар’чин, ти не си платил на мен. „Цял товар мулета с бахаванска керамика“, беше ми обещал. Затова ли си дошъл? Най-после да ми се изплатиш?

Пар’чинът се засмя и Абан остана поразен колко му е липсвал звукът. Чукнаха чашки и пиха, а Абан веднага ги напълни отново. Продължиха и след вторите, като мълчаливо се наслаждаваха на присъствието на другия след толкова дълго. Чак когато по устните им оставаше вкусът на канела, преминаха към делата.

— Защо си тук, пар’чин? — попита Абан. — Не може да не знаеш, че Ахман ще те убие, ако те открие, а сетивата му са много остри.

Пар’чинът махна с ръка пренебрежително.

— Отдавна ще ме няма, докато ме надуши. — Срещна погледа на Абан. — Ще му кажеш ли за срещата ни?

Абан сви рамене.

— Не виждам полза да си мълча, нито пък ще лъжа господаря си.

Пар’чинът кимна.

— Не те и карам. Всъщност искам да му предадеш съобщение от мен. — Извади от робата си навито парче хартия, пристегнато с прост конец. Когато Абан го взе, пар’чинът се усмихна. — Спестих ти усилието да чупиш печати и да изфабрикуваш нов. Джардир, така или иначе, ще познае почерка ми.

Абан се подсмихна и развърза конеца. Писмото на пар’чина бе изискано и красиво както винаги, ала от съдържанието на текста стомахът на Абан се сви. Погледна верния си приятел и поклати глава.

— Не разбираш в какво се е превърнал, пар’чин — рече той. — Не си му равен. Този път те умолявам. Бягай надалеч и не се връщай никога. Бягай и се кълна в брадата на Еверам, че няма и дума да обеля за срещата ни.

Пар’чинът само се усмихна.

— В Лабиринта не можа да ме убие, а тогава бях бледа сянка на това, което съм сега. По-добре си търси нов господар.

— Това не ми харесва повече от мисълта ти да загинеш от ръката му. Няма ли друг начин.

Синът на Джеф поклати тъжно глава.

— Ала е малка за двама ни.