Питър В. Брет
Дневната война (29)

Двайсет и седма глава
Новолуние
333 г. СЗ, Есен

Новолуние

— Как работи? — попита Джардир, докато се взираше удивен в Черепния трон, покрит изцяло с електрум. Иневера беше затворила завесите в тронната зала и взора на короната му се активира, макар залезът да бе чак след час. Ясно се виждаше равномерният поток от мощ, който тронът излъчваше във всяка посока. Центърът му сияеше с концентрирана сила, като миниатюрно слънце.

— Тронът ти сега излъчва… — започна Иневера.

— … защитно поле — довърши Джардир. — Дори князете на Ний няма да успеят да доближат трона ми. — И той се обърна, следвайки пътя на магията, която му позволяваше да вижда през дебелите каменни стени както през стъкло — от километри.

Беше наистина изключително. Короната на Каджи също можеше да отблъсква алагаите. Джардир беше овладял силата й през последните няколко седмици, научавайки се лека-полека да увеличава защитното поле много отвъд собственото си тяло. Никой алагай не можеше да го доближи на триста метра разстояние, стига той да поискаше. Можеше да защити армията си, но с това можеше да защити целия вътрешен град, че и оттатък него. Демоните можеха да нанасят удари по стените му, дори да ги съборят, но никога нямаше да преминат през тях.

Той погледна към Иневера и се усмихна.

— Не те попитах какво прави, любима моя. Попитах те как работи.

Аурата на Иневера се изпълни с шок, а след това — с разочарование, че няма да успее да му изложи чудото, което бе сътворила, и да му разкрие мощта му парченце по парченце.

Позволи й удоволствието следващия път, укори се той наум. С този дар си го е заслужила хилядократно.

За негова изненада Иневера се засмя. Не презрителния лай, с който попарваше някой подчинен от време на време, а истински смях, заразителен и искрен. В цялото съзидание на Еверам нямаше по-красив звук.

— Никога не спираш да ме изумяваш, Ахман — каза тя. — Всеки път, когато започвам да се чудя, ми напомняш, че наистина си Шар’Дама Ка.

Джардир би се усъмнил в тези думи, но аурата й заблестя от гордост. Той я докосна по бузата и духът й потрепери.

— Разбирам напълно… Дамаджа. — Той я целуна, като се изпълни със страстта, която се излъчваше от нея. Може би го лъжеше от време на време, когато беше нужно, но любовта на Иневера бе напълно истинска. Какво можеше да иска повече човек от своята дживах ка?

Тя пристъпи назад и двамата се разделиха — Иневера овладя емоциите си. Самоконтролът й беше изключителен — дивият хаос на аурата й се превърна в методичност и спокойствие. Сега не бе времето за страст.

— Черепът на алагайския княз е добавен към святия ти трон, за да подсили защитите, с които досега бяха изписани само черепите на жертваните Шарум Ка през вековете — каза Иневера. — Използвахме почти целия електрум, за да го покрием…

— Почти? — попита Джардир с усмивка.

Иневера отвърна на усмивката му и му показа заровете си, покрити с яркия бял метал.

— Имаш средствата си, аз имам своите. — Аурата й подсказваше, че е покрила не само заровете си, но той й позволи да има своите тайни. Тя беше неговата дамаджа и подобаваше да притежава и собствена сила.

— Бях прав да ти връча метала — каза Джардир. — Абан несъмнено щеше да му намери хитроумно приложение, но никога не би се сетил за нещо толкова…

— Себеотрицателно? — опита се да му помогне Иневера и той не можа да не се засмее.

— Неизгодно — съгласи се той.

— Не вярвай на кхафита, съпруже — рече Иневера.

— Абан ми е също толкова верен, колкото си и ти — отвърна Джардир.

Иневера поклати глава.

— Първо е верен на себе си, а след това — на теб.

Джардир кимна.

— Същото може да се каже и за теб, Невясто на Еверам.

— Има разлика в това на първо място да стои Създателя — каза Иневера.

— Така е — съгласи се Джардир. — И не е. Никой смъртен мъж или жена не може наистина да вярва другиму, любима моя. И все пак трябва да намерим някакъв начин, ако искаме да спечелим Шарак Ка. Новолунието пристигна. Сега е време да срещнем мрака, а не да се тревожим за отровни остриета в гърбовете си.

Иневера отвори уста, за да отвърне, но Джардир докосна устните й с пръст.

— Ти си Невястата на Еверам, съпруго, а сякаш само аз имам вяра. Не само в Създателя, а и в Децата Му.

— Вярата не помага да си изплетеш кошниците, казваше майка ми — възрази Иневера. — Създателя помага на оногова, който си го заслужи.

Аурата му го наричаше смел глупак.

— Създателя помага — повтори Джардир. — Смяташ ли, че по случайност открихме свещения метал на Каджи точно преди най-голямото изпитание във властването ми? Не се бием сами с Ний, дори Той да не поразява алагаите със собствената Си десница. И ако ще избавя този свят, трябва да вярвам, че въпреки различията ни никой — мъж, жена или дете — не иска светът да падне в лапите на алагаите.

Иневера не продължи спора, но оставаше неубедена.

— Майка ти плетачка на кошници ли е била? — попита той, опитвайки се да смени темата. — Мислех, че е дама’тинга.

Аурата на Иневера изведнъж лудна. Разгоряха се шок, страх, тайни. Достатъчно бе, за да го изпълни с въпроси, но не и за да има отговори. Той се зачуди дали четенето на алагай хората за нея бе същото.

— Никога не говориш за семейството си — продължи той.

Иневера отчаяно търсеше вътрешно как да избегне въпроса и да смени темата. Миришеше на приклещено животно, което искаше да избяга, вместо да се бие. Гръдният й кош се надигна и отпусна няколко пъти и из аурата й се разля ведрина.

— Повечето дама’тинги са дъщери на ордена ни — отвърна тя. — Малко от тях са призовани от заровете на Хану Паш. Прекъсваме всички контакти със семействата си, когато ни отведат, а те не знаят какво се случва с нас.

Беше удивително. Всяка от думите й бе истина, но аурата й ги отчиташе като лъжи.

— Ти обаче не си прекъснала контакт.

Иневера се усмихна — беше отработила тази разсейваща тактика, докато отново възстанови спокойствието си. Чудеше се колко ли знае той, дали я е наблюдавал. Внимателно подбираше думите си, така че да не разкрие нищо, което не иска.

Джардир се уморяваше от тази игра.

— Дживах, ще спреш с увъртането.

Тонът му беше рязък и той забеляза как тя с радост се възползва от това, използвайки извинението да се ядоса като начин да избегне темата. Сключи вежди в гръмоносен облак, който бе овладяла до съвършенство.

Той се усмихна.

— Спри и с това.

Пристъпи към нея и я прегърна. Тя се скова и слабо се възпротиви, когато Джардир я придърпа до себе си.

— Обичаш ли ме, дживах?

— Разбира се, съпруже — отвърна Иневера без никакво колебание.

— А вярваш ли ми?

Аурата й трепна, последва миниатюрна пауза.

— Да. — Не бе точно лъжа, но не беше съвсем и истина.

— Не знам какви тайни криеш относно семейството си — рече Джардир, — но виждам, че е така, и това не прави чест на никого от двама ни. — Иневера се отдръпна и се опита да каже нещо, но той само поклати глава. — Когато се оженихме, съюзът не беше само между нас. Твоето семейство стана мое, моето — твое. Каквото и да е то, имам право да зная.

Иневера още няколко мига не продума, а аурата й така се бунтуваше, че не можеше изобщо да прецени какъв ще е отговорът й. Но после отново се успокои.

— Родителите ми са живи и са в Дара на Еверам. За мен са източник и на гордост, и на срам и се боя за тях, ако връзката ми с тях бъде разкрита. — Тя му се поклони. — Грешка бе да пазя това от теб, любими. Извинявам се.

Джардир кимна.

— Приемам, но при едно условие.

Иневера повдигна вежда.

— Искам да се запозная с тях.

— Не мисля, че това е мъдро, съпруже — рече Иневера. — Биха били в опасност…

— Аз съм Шар’Дама Ка — отвърна Джардир. — Имам стотици роднини. Мислиш ли, че не мога да ги защитя?

— Не и без да им струваш простичкия живот в момента, далеч от дворцовите интриги.

Джардир се засмя.

— Може да сториш така, че племенничките ми да станат шаруми, но не можеш да измислиш как да се срещна с роднините ти, без да ме види никой? И двамата знаем, че би намерила начин, стига да искаш.

Иневера продължаваше да го гледа с недоверие.

— А ако не искам?

Джардир вдигна рамене.

— Тогава ще знам, че в очите ти съм на трето място, а не втори след Еверам, както твърдиш.

 

 

Завесите още бяха спуснати, когато съветниците влязоха в тронната зала. Няколко маслени лампи излъчваха слаба изкуствена светлина и запазваха коронния взор на Джардир, докато оглеждаше Джаян и дванайсетте си дамаджи. До всеки от предводителите на племената се намираха вторите му синове, а в случая на Ашан — племенникът му. С изключение на Асъм и Асукаджи, които бяха на по осемнайсет, всички бяха на по петнайсет години. Не бяха съвсем деца, но не бяха и мъже, още в белите бидота на ний’дамати: ивица бял плат, преметнат през рамо.

По аурите на дамаджите още личеше, че гледат с неприязън на момчетата, изместили техните собствени наследници. Предводителството на едно племе не бе отявлено наследствено както в зелените земи, но на практика така се случваше, тъй като братята, синовете и племенниците на дамаджите притежаваха всяко преимущество.

Нещо повече, Джардир виждаше нишките, които привързваха мъже към него като конци от вретено. Обикновените шаруми и дамати може би наистина вярваха, че Джардир е божество, но дамаджите му служеха от страх.

Ако умра довечера, синовете ми ще загинат в мига, когато се узнае. Джаян може би щеше да запази белия тюрбан, а Ашан щеше да защити Асукаджи и Асъм, но останалите дамаджи щяха да избият синовете му. Алеверак нямаше да наруши обета си да не наранява Маджи, но този обет си имаше изключение, което и двамата разбираха добре. Старецът щеше да изпие отрова, за да може един от синовете му да извърши делото.

Дамаджите говореха помежду си, ала Джардир тропна с копието си и те се смълчаха.

— Новолунието е при нас, дамаджи. Алагай Ка и князете му ще се надигнат довечера, за да изпитат народа ни така, както не се е случвало още от Завръщането. — У неколцина видя страх, у други — съмнение. Повечето обаче запазиха самоконтрола от годините си медитация. — Джаян — Джардир погледна момчето и видя в аурата му нетърпение, вълнение и надежда да се докаже — ще води шарумите.

Всички заговориха едновременно. Джардир отново тропна с копието си.

— Прости ни, Избавителю — рече дамаджи Алеверак. — Джаян се справя добре със задълженията на Шарум Ка и не искаме да показваме неуважение, но в Шарак Ка не бива ли да ни води Шар’Дама Ка?

Джардир кимна.

— Ще стоя до сина си толкова дълго, колкото ми е възможно, но когато князете на Ний се покажат, трябва да съм свободен да действам.

— А каква ще е нашата роля? — попита Асъм.

Джардир завъртя очи към сина си — под привидното му спокойствие кипеше гняв.

— Даматите ще се молят за благословията на Еверам в идващата битка. Това не е малко, сине. — Веднага усети, че за Асъм молитвите не значат нищо с демони пред портите, но се надяваше синът му да има благоразумието да не се обажда.

Асъм обаче не се отказваше лесно.

— Защо даматите изучават шарусахк, Татко?

— Моля? — Джардир не разбираше.

— Откакто мога да ходя, се упражнявам във формите на шарукин. Не знам някой дама или шарум да може да ми се опре.

Джаян изсумтя.

— Перчиш се, защото никога не си срещал истински противник. Ще видиш, че алагаите са много по-сериозни противници от въздуха в Шарик Хора.

Асъм се обърна към по-големия си брат и го презря открито:

— Застани срещу мен тогава, велики убиецо на алагаи, и ще видим.

Джаян изръмжа и пристъпи напред.

— Нищо такова няма да правите! — извика Джардир и отново изтропа мощно с копието си. Бе забранил на всичките си синове да се бият, дори на шега, и далновидността на този декрет бе очевидна в момента. По аурите им личеше, че Джаян и Асъм биха се избили по пътя към Черепния трон. — Синовете ми няма да се шамаросват като ний’шаруми, наредени за каша!

Асъм се обърна към баща си и се поклони.

— Слушам и се подчинявам, Татко, но още не си отвърнал на въпроса ми. Забранено ми е да се бия с брат си. Забранено ми се да се бия с алагаите. Отменил си титлата андрах, така че няма нужда да се бия с дамаджи за нея. Защо всеки ден от живота си усвоявам и усъвършенствам бойни техники, ако трябва да бездействам, докато Алагай Ка се разхожда по Ала?

Джардир се поколеба. Не можеше да контрира с нищо. Молитвите нямаше да помогнат на никого довечера. Но дамаджите и даматите не бяха просто духовни предводители на хората си, а и светски. Духовниците бяха майстори на шарусахк, но с изключение на Ашан никога не се бяха изправяли срещу алагаите, така че не биха помогнали в предстоящото сражение.

— Има мъдрост в думите ти — призна Джардир, — но и Джаян е прав, че даматите не са били подготвяни за срещи с алагаите, а ти самият бе казал, че сега не е времето да изпробваме неопитни воини в алагай’шарак. — Гласът му стана по-дълбок и той бавно оформи дъга с копието си, сочейки всеки от мъжете в бяло поред. — Даматите ще благословят всеки от събралите се воини, а след това ще отидат в Подземния дворец.

Асъм не даде знак, докато се покланяше, изпънал гръб, но аурата му кипеше от ярост, а тази на Джаян танцуваше от радост. Джардир вече съжаляваше за решението си, но не можеше да го отмени, ако ще и да извреше цялата бездна на Ний.

— Вървете! — Той плесна с ръце и мъжете заизлизаха. — Ашан — и дамаджият се спря. Джардир слезе от подиума, последва го и Иневера.

Ашан беше до Джардир през последните двайсет и пет години, неотклонно на негова страна, докато Джардир изкачваше стъпалата на красианското общество. Дамаджият бе женен за най-голямата му сестра и с Джардир имаха деца с обща кръв. Нямаше причина да се съмнява в отдадеността му, но Джардир активира силите на короната си не само за да прочете повърхностно аурата му, но и за да прозре дълбоко в духа му.

В сърцето на приятеля си видя, че доверието на Джардир не бе напразно. Ашан не търсеше власт заради властта и наистина вярваше, за разлика от много други дамаджи, че Джардир е Избавителя, изпратен от Еверам, за да претвори света. Не се радваше от пътя на Ашия, но оставаше напълно верен.

— Братко — рече Джардир и сложи ръце на раменете му. — Ако загина довечера, трябва да седнеш на Черепния трон.

Ашан грейна от изненада, а Иневера остана равнодушна, чакаше Джардир да приключи с думите.

— Не се колебай — рече Джардир. — Обяви се за андрах и отведи Алеверак под стража. Убий останалите дамаджи, преди да могат да замислят нещо. — Вгледа се в очите му. — Преди да могат да убият синовете ми.

Ашан кимна.

— А след това?

— Копието на Каджи ще отиде при Джаян — рече Джардир, — но ще задържиш короната и трона, докато дамаджата обяви наследника ми.

Аурата на Ашан побеля от шок, последван бързо от презрение, когато обърна вниманието си към Иневера — тя пък грееше топло от одобрение.

— Ще откажеш на първородния си син и ще позволиш на една жена да реши съдбата на народа ни?

Джардир кимна.

— Тя самата избра мен, Ашан. Знаем, че Джаян още не е достоен, а може и никога да не е.

— Ами Асъм? — попита Ашан. — Обичам втория ти син като свой и го обучаваме от невръстен за андрах. Защо аз да седна на Трона, а не той?

— Вгледах се в сърцето на Асъм, братко. Не е по-подготвен от Джаян, а ако го поставя над брат му, по улиците ще се лее кръв. Имам петдесет и двама синове, но повечето още са в бидотата си или току-що са излезли от тях. Може да минат години, преди да стане ясен достойният.

Той стисна леко длани и усети мъчителното физическо усилие на Ашан да не извика от болка. Аурата му я показваше, но не и той.

— За доброто на народа ни ще защитиш моята дживах ка и ще й се подчиниш в това или ще те открия в Отвъдното и ще си събера дълговете.

Аурата на Ашан се сви за миг, но след това се разрасна от решителност.

— Няма да е нужно, Избавителю. Ако паднеш в бой, ще се случи, както повеляваш. — Вдигна брадичка. — Но не падай… братко.

Джардир се засмя и го прегърна.

— Ако падна, ще е заедно с Алагай Ка.

 

 

— В лапите на алагаи! — изреваха воините, възглас, който несъмнено бе достигнал до самия Рай.

Джардир огледа събралото се множество с гордост, докато Ашан водеше останалите дамаджи в благословиите. Слънцето залязваше и макар че щеше да се мине още време, преди да се покажат алагаите, от земята вече се надигаше магическа мъглица и сетивата му оживяваха.

Обучените и опитни шаруми излъчваха увереност и вяра, готови да се сражават и да умрат в лапите на алагаите, както им се полагаше в името на честта. Вярата им му даваше сила, както и това, че Иневера бе подсигурила безопасността на вътрешния град. Нямаше значение какво ще се случи, народът му щеше да оцелее.

Заедно с Джаян и Копията на Избавителя той пое на кон към стените на външния град, където Иневера бе предрекла, че сраженията ще са най-ожесточени. Не успя да прецени къде ще нападнат първо, но многото възможни бъдещи развои водеха до едно и също поле, осеяно с мъртви. Джардир се молеше да не пада право в някоя клопка.

Наблизо изплющя камшик: дълга върволица от чини вървеше към стените. Бяха стотици, леко въоръжени със защитени копия и щитове, но не ги носеха с увереност. Всички бяха оковани едни за други с дълги вериги и страхът им се усещаше почти с кожата. Тези мъже вървяха примирено към смъртта си, ужасени от самотния път. Мнозина нямаше да имат смелостта дори да се бият. Щяха да се разпаднат пред алагаите като вода, плисната върху камък.

Джардир спря и останалите спряха с него.

— Кои са онези мъже?

— Чини, които са се опитали да се скрият от зова към алагай’шарак или са се посрамили в нощта — отвърна Джаян. — Ще бъдат приковани като ний’шаруми, а веригите им ще бъдат заковани на място в земята. Ако няма да се бият за чест, нека се бият за живота си.

— Спрете! — извика Джардир на шарумите край върволицата от чини. Всички погледи се обърнаха към Джардир, докато той скочи леко от коня си, така че да го видят всички. Погледна към осъдените.

— Пастирите ви са ви излъгали! — провикна се той, извличайки сила от короната си, за да разнесе гласа си надалеч в привечерта. — Още от младенци сте закърмени с думите, че алагаите са Напаст, изпратена от Създателя, за да накаже човек за греховете му. Казват ви, че го заслужавате, че нямате избор, освен да се криете и да чакате прошка и изкупление.

Той обзря мъжете, позволи им да видят очите му.

— Но Еверам обича децата Си и никога не би ни проклел така. Алагаите са Напаст, ала са изпратени от Ний, от Врага, а изкуплението не застига оногова, който се крие и спотайва! Застига тези, които продължават борбата и се борят с децата на Ний на Неговата Ала дори докато Той се бори с Нея.

Преди месец подобни слова биха му се сторили безсмислени за тези мъже, но сега виждаше в сърцата им и знаеше, че са уморени да носят вината за алагаите, да им казва, че изгубените домове и близки са наказания, които сами са си заслужили. Искаха да вярват, ала хората му ги бяха прекършили също толкова свирепо, колкото и алагаите. Биха дали всичко да са мъжете, които някога са били.

— Виждали сте как хората ми се бият с алагаите — продължи Джардир. — Знаете, че е възможно. Имат опит, да, но имат и кураж. Кураж не заради копията си, а защото знаят, че се сражават за нещо по-голямо от себе си. Сражават се за майките и съпругите си, сестрите си, дъщерите си, невръстните си синове. За старците и болните.

Обхвана с едно движение на копието си всички зеленоземци.

— Носите вериги, защото воините ми не вярват, че ви интересува всичко това. Мислят, че няма да се биете дори за себе си, затова искат да ви приковат към земята на пътя на алагаите. — Посочи обратно към стените на вътрешния град. — Но зад онези стени не са само нашите жени и деца! Предложил съм закрилата си на всички, които не могат да се бият, на вашите жени и деца. Почти не се побират и не им е лесно, но докато удържим стените, те са в безопасност.

Усети промяна в духа на мъжете и се зае да я продължи, като вдигна копието високо и го накара да засияе.

— Аз ще изляза в нощта, за да се сражавам за вашия народ! Искам същото от вас, но ако нямате сърца за това, тази нощ сте ми безполезни!

Посочи с копието към средата на върволицата и то се разгоря още по-ярко — мъжете се отместиха в двете посоки, уплашени от гледката. Между тях се разкри парче верига. Джардир изрисува защити с острието и от копието излетя енергиен заряд и строши веригата.

— Стойте или бягайте — извика, — но помнете, че сте мъже, а не псета!

Страхът и съмнението в сърцата на мъжете бяха преминали в страхопочитание, а мнозина паднаха на колене. Шанджат на черния си жребец до Джардир вдигна собственото си копие.

— Избавителя!

Останалите шаруми подеха възгласа, последвани от чините на колене, а след това и от всички останали. С всяко повторение вдигаха високо копията си и викът им се разнесе навред в нощта.

— Това са гласовете на мъже! — избумтя Джардир. — Слугите на Ний ще ви чуят и ще се свият от страх!

Върна се в седлото си и пришпори коня към стените, следван от Копията на Избавителя и стотици ревящи чини.

 

 

— Еверам да ме вземе — мърмореше Керан от върха на стената, докато наблюдаваше напредъка на шарумите. — Новолунието дойде, а аз стоя безполезен.

— Нищо подобно — успокои го Абан. — Избавителя има нужда от ковачниците и стъкларниците си защитени, за да може да продължи да въоръжава хората си след Новолунието. Може и тук да се стигне до сражения.

Керан поклати глава.

— Добре си сторил, като си се скрил, кхафит. Тук няма тактическо преимущество, няма причина алагаите да изпробват защитите ти. А стените — и той тропна с копието си — са по-силни от тези на вътрешния град. Занаятчиите… са в безопасност.

Произнесе думата „занаятчии“, сякаш се опитваше да я изплюе.

— Сам каза, че мъжете не са готови — рече Абан, — нито пък ти. С нов крак си едва от две седмици.

— Казах, че мъжете още не са напълно готови, нито пък аз. Но с моите сто сме все още много по-подготвени от воините там.

— С твоите сто ли?

Керан го погледна и Абан си спомни колко брутално се бе отнасял мъжът с него в шараджа. Изчака търпеливо и се наслади на Керан, така обезсилен.

— Стоте на Абан.

Абан кимна и погледна бойното поле за последно, преди да остави Керан да командва, и се прибра на сигурно в подземния дворец, който се разрастваше под тантурестото здание в средата на двора му.

 

 

Иневера откри Асъм и Асукаджи в личните им покои в подземния дворец на Ахман. Двамата си играеха с невръстния син на Асъм, Каджи.

— Какво има сега, Майко? — Асъм я гледаше ядосан, когато влезе, а Ашия я следваше. — Не понесох ли достатъчно унижения?

Иневера изгледа сина си тъжно.

Единствено амбицията му засенчва потенциала, бяха предрекли заровете преди осемнайсет години, окъпани в родилната му кръв. Иневера знаеше, че ще е могъщ, но и че трябва да внимава с него.

— Със съпругата ти ще обходим стените по време на битката, сине мой — рече тя. — Каня те да дойдеш с нас.

Асъм я изгледа, сякаш се канеше да избяга от капан.

— Татко не е ли наредил съпругите си и дама’тингите също да останат под земята?

Иневера сви рамене.

— Може би, но кой би ни спрял?

— Аз бих — отвърна Асъм.

Иневера кимна.

— Или може да ме последваш… за моя лична безопасност. Баща ти със сигурност ще ти го прости.

Асъм се обърна към Асукаджи.

— Само ти, сине мой — каза Иневера.

Двамата обърнаха отново глави към нея, а недоверието си личеше ясно в лицата им.

— Ахман няма да разтрогне брака ти, Асъм. Все още не. Искам да вървя редом със сина си и снаха си, докато Алагай Ка се разхожда в нощта. — Погледна Асукаджи и малкия Каджи. — Докато ни няма, племенникът ми несъмнено ще защитава внука ми като свое дете.

Асъм стисна челюсти за миг, но Асукаджи постави ръка на рамото му.

— Всичко е наред, братовчеде. Върви. — След това прошепна нещо, което Иневера също долови с изострените си от магия сетива. — Ще пазя сина ни, докато се върнеш.

Целуна Асъм толкова нежно, че Иневера я заболя сърцето и за двамата, но зад нея Ашия се размърда: триъгълникът имаше три страни.

Погледна към внука си. И клетият Каджи по средата.

До стената на вътрешния град вървяха в мълчание. Иневера носеше непрозрачна роба от бяла коприна, много подобна на някогашните й одежди на дама’тинга, макар че бе отметнала качулката назад, а булото й бе почти прозрачно. Защитените златни монети стопляха челото й, а се беше и окичила с множество бижута, не всички от тях — за украса. Робата й блещукаше от защити за невидимост, пришити с конец от електрум. Бяха откраднати от тези на господарката Лийша по наметалото на Ахман, но дори да знаеше, че Черепният трон ще спре алагаите на стените, допълнителната сигурност от наметалото й я успокояваше.

Вземи силата й и я направи своя, бе казала Манвах и Иневера безмълвно благодари на майка си за поредния урок. Би било крайно глупаво да се отрече от ползите на тази магия само защото презираше източника.

Но дори без тях по одеждите си и без мрежата на Черепния трон Иневера се чувстваше закриляна, стига Ашия да бе до нея. Енкидо й каза преди няколко седмици, че не би могъл да се гордее повече с бойните умения на момичето, дори да му е била дъщеря.

Родена за шарусахк, бе казал с ловките си пръсти.

На едното си рамо Ашия носеше късо копие за мушкане заедно с малък колчан. В лявата си ръка, там, където пристягаше кръглия си щит, сега стискаше къс лък. Оръжията бяха подсилени със защитено злато и ивици хора. Бронята под черната й роба бе неунищожимо защитено стъкло, оформено по фигурата й, вместо да я скрива. Изражението на Асъм, докато наблюдаваше жена си, бе неразгадаемо.

Шарумите мендинги, които пазеха пристройката пред портата, зажужаха оживено, когато тримата наближиха. Миг по-късно се показа един кай’шарум, препречи им пътя и се поклони дълбоко.

— Извинявам се, дамаджа, но…

Асъм действа мигновено, преди мъжът да успее да се изправи, хвана брадичката му здраво в едната си ръка и го преметна през себе си. Нещо рязко изхрущя и мъжът се стовари на земята мъртъв.

— Някой друг иска ли да попречи на дамаджата?

Останалите шаруми паднаха на колене и притиснаха чела в павираната улица. След миг един строеви офицер с червен воал се надигна и ги придружи до стената.

Племето мендинг бе третото най-голямо от всички племена в Красия, не на последно място заради майсторството си в управлението на бойни машини и далекобойни оръжия, които ги пазеха от близкия бой, в който се въвличаха другите шаруми. Бяха много повече инженери и стрелци, отколкото воини, но охраняваха стените на вътрешния и външния град със стоманения взор на добре обучени убийци.

Дара на Еверам бе построен на хълм, а вътрешният град се намираше на върха му. Дворецът на Ахман бе най-високата точка, но дори ниската стена на вътрешния град предоставяше впечатляваща гледка на околността. Докато слънцето залязваше, земите започнаха да мъждукат от защитени светлини и огледално разположени огньове, за да виждат шарумите по-лесно врага.

И както всички се опасяваха, врагът пристигна с трясък. Черепният трон защитаваше голяма част от земята оттатък стените, но по незащитените късчета земя на външния град огромни каменни демони — по-големи от всичко, което Иневера бе виждала някога — се надигнаха високо над воините, събрани, за да ги овладеят. В краката им се трупаха полски и огнени демони и пълнеха всеки метър открита земя с люспести брони и ярки огнени езичета.

Кай’шарумите на мендинг дадоха начало на атаката. Зорките мерачи гледаха през лещите, качени на триножници, и подвикваха на стрелците зад балистите и катапултите, които настройваха обтяжките на оръжията си. Започнаха да стрелят. Огромните копия на балистите се извиха във въздуха и мощните им защити пробиваха дори дебелата броня на каменните демони. Катапултите не използваха големи камъни, за да не дават амуниции на врага, а вместо това мятаха малки защитени скали, които разпръскваха демоните със стотици малки експлозии.

Сториха тежки поражения, както и отрядите от стрелци в помощ на пехотата. Алагаите запищяха и за миг човеците имаха преимущество.

След това обаче каменните започнаха да копаят, пренебрегвайки по-дребните демони, които просто разпиляваха встрани, когато им пречеха. От броните на няколко от тях стърчаха големи копия, но нито един не бе убит. Бързо се скриха под земята, в безопасност от стрелбата на мендингите, макар мъжете да продължаваха да зареждат.

Отрядите успяха да стрелят още веднъж и изтребиха няколко десетки от по-малките демони, но тогава първият от каменните демони под земята се подаде, хванал едра канара. По чудовището се посипаха стрели като водни капки, но наглед му вредяха също толкова малко — демонът се засили назад и строши с хвърлената скала един от защитните стълбове пред себе си, като отслаби мрежата. Полските демони се спуснаха в процепа между защитите с кошмарна скорост.

Шарумите сключиха щитове, но не бяха в идеална позиция да удържат. Демоните им се нахвърлиха свирепо, като част от тях се заеха да ги обкръжават, а други се скриха в нощта, за да нападнат невнимателните от засада. Огнените храчки се плискаха в щитовете и започваха пожари, които бързо се разраснаха от само себе си.

Каменният демон стрелец отново започна да копае, а още няколко от другите се надигнаха със свои собствени канари.

Иневера никога не беше виждала сражение с такива мащаби. Шарумите се биеха добре, но дори за Иневера беше очевидно, че алагаите се сражават с необичайно лукавство, удряха на неочаквани места и лека-полека отслабваха защитната мрежа, за да напреднат към вътрешния град. Нямаше да могат да влязат, но щяха да посипят града с огън и унищожение. Пожарите и срутените сгради убиваха също толкова успешно, колкото ноктите на алагаите.

В града шарумите се биеха за живота си. Каменните демони от време на време ги замерваха с огромни късове скала, за да ги разпръснат и да дадат възможност на полските и огнените демони да проникнат сред пролуките в строя им. Повечето от мъжете бяха бронирани, но това нямаше особено значение срещу канари и огнени храчки. Отгоре кръжаха въздушни демони и хвърляха камъни отвисоко. Не бяха толкова точни, колкото каменните демони, но набезите им причиняваха неразбории сред хората долу и това вредеше повече от директните попадения.

Мендингите не можеха да рискуват да стрелят направо по демоните, вкопчени в смъртна схватка с шарумите, затова се съсредоточиха върху каменните великани. Появеше ли се някой с канара, веднага бе улучван от копия или катапултирани защитени камъни. Няколко от демоните загинаха на място, а други пропуснаха целите си.

Един чудовищен демон обаче успя да се добере достатъчно близо до портите на града, за да може да хвърли канарата си по тях, и несъмнено щеше да ги разбие. Нямаше да позволи на демоните да влязат, но щеше да избие мнозина около пристройката до портите и да посее страх в сърцата на мъже, които имаха нужда от храброст. От дебелата броня на демона стърчаха големи копия, но той се движеше целенасочено и неуморно.

— Брадати Еверам — изпъшка Асъм.

Иневера пренебрегна възклицанието и извади от робата си фината лакътна кост от мисловния демон, убит от Ахман. Обвита в електрум, за нейния защитен взор костта сияеше ярко. Посочи канарата на каменния демон с импровизирания си жезъл и раздвижи пръсти по защитите по него. Задейства огнени и ударни защити и изпрати заряда към канарата.

Заклинанието приличаше на светулка от зелените земи, докато се носеше към целта, но когато улучи, последва експлозия, която озари нощта, и всички наблизо усетиха с лицата си топлинната вълна — канарата се превърна в облак прах.

Изумени погледи се обърнаха към Иневера, а тя посочи жезъла си към самия каменен демон. Припукващата точица светлина отново се взриви, когато докосна чудовището, събори го на земята и заби големите стрели в бронята му още по-дълбоко. Създанието падна по гръб и не помръдна. Гръдният му кош димеше.

— Майко… — започна Асъм, но думите не му достигнаха и той просто остана взрян в нея. Хубаво беше да напомни на амбициозния си син, че тя притежава сили, заслужаващи страхопочитание.

Ашия и мендингите не изглеждаха по-малко удивени и това също беше хубаво.

На бойното поле воините се окуражиха от случилото се и удвоиха усилията си да удържат демоните на едно място, макар и непрестанно да прииждаха подкрепления.

Но алагаите също реагираха. Ято въздушни демони се спуснаха от небето право към Иневера, всеки с камък в лапите си. Ашия моментално вдигна лъка и свали един от тях като тлъста гъска. Стрелците на мендингите свалиха още няколко, но не и преди камъни да се понесат към тях. Някой грабна и хвърли Иневера на земята, а съвсем наблизо встрани една от бойниците избухна. Отломки се посипаха като дъжд, но Асъм остана отгоре й и пое по-голямата част от удара.

Когато всичко приключи, половината му лице бе окървавено, а ръката му — счупена, изкривена под неестествен ъгъл. Иневера посегна към него, но синът й се надигна плавно. Хвана китката на счупената си ръка със здравата и завъртя крайника обратно на мястото му, като го остави да виси край тялото си. Болката несъмнено бе чудовищна, но Асъм не показа с нищо какво изпитва — наведе се към майка си и й предложи здравата си ръка, за да се изправи по-лесно.

— Нищо, което не може да почака, Майко. — Посочи с брадичка оттатък стената. — Имаме по-сериозни грижи.

Иневера прие дланта на сина си, но не се отпусна на нея, а стана сама. Завъртя поглед в посоката, в която гледаше и синът й, и окръгли очи. Във външния кръг битката бе в разгара си, още по-страховита бе оттатък външната стена, но всичко бе заблуда.

От мястото си Иневера виждаше това, което Ахман на бойното поле не можеше, макар и тя така да се бе вглъбила в боя едва допреди малко, че като нищо можеше да го пропусне. В буйната пшеница извън града огнените демони горяха прецизно стръкове и оформяха защити с размерите на цели ниви. Скоро символите щяха да се задействат и да дадат на алагаите немислимо преимущество.

Асъм също го разбираше.

— Достойни слуги на Ний, унищожават възможностите ни да се прехраним и едновременно с това се възползват, за да подхранват черната си магия. Нямаме избор, освен да унищожим остатъка от нивите, за да неутрализираме мрежата им.

— Може би — каза Иневера, спомняйки си гадателството си. Погледна Ашия. — Чичо ти трябва да разбере.

Кай’шарум’тингата не се поколеба и за миг, скочи от стената и пренасочи инерцията си в енергично кълбо, от което се изправи тичешком. Втурна се надолу по хълма към външния град и бързо се скри в мрака.

Асъм я изпроводи с поглед.

— Не стига, че пренебрегваш заповедта на Избавителя, като я водиш на стената, но сега я изпращаш и в нощта? Ако алагаите не я докопат, Татко със сигурност ще я убие за неподчинението.

— Теб какво те интересува? — попита Иневера. — Ако умре в нощта или бъде убита за неподчинение, проблемите ти са решени, нали?

— Поисках да се разведа с нея, не да умре — отвърна Асъм.

— Няма да получиш нито едното, нито другото, сине мой — рече Иневера. — Никой демон няма да я докопа и явно не познаваш баща си толкова добре, колкото си мислиш. Дългът му е най-напред към Шарак Ка. Информацията на Ашия може да значи разликата между победа и поражение. Ще й благодари за свършената работа и ще забрави целия въпрос, докато не отмине Новолунието, а след това ще я нахока и публично ще засвидетелства благодарността си. Шарум’тинтгите повече няма да стоят в Подземния град по Старолунията.

— Каквато е била целта ти през цялото време — рече Асъм. В тона му нямаше горчивина, но въпреки това тя я усети.

— Кое е по-важно за теб — попита Иневера, — да спечелим Шарак Ка или да държиш жена си под сандала? Героизмът на твоята дживах може само да помогне на сдобиването ти с власт, ако позволиш. Знам, че чувствата ти към нея не са като тези към Асукаджи, но тя му е сестра, майка на сина ти и си се врекъл пред Еверам да е твоя съпруга. Такива връзки за един достоен мъж са също толкова силни, колкото любовта.

Асъм изглеждаше готов да оспори това, но после издиша бавно и се замисли. Иневера го докосна по здравата ръка.

— Един велик мъж никога не се бои, че жена му ще му открадне славата. Използва подкрепата й, за да увеличи своята слава.