Питър В. Брет
Дневната война (19)

Седемнайсета глава
Захвен
326–329 г. СЗ

Ще дочуе глас от миналото си и ще се срещне за пръв път със своя захвен.

Иневера дълго време мислеше върху това предсказание. Някои от символите бяха директни и лесно се разбираха независимо от контекста. Повечето — не. Иневера умееше да ги чете по-добре от всяка друга жена, но дори тя откриваше повече объркване, отколкото истина в алагаи хората.

Захвен беше древен символ и се бе сдобил с много значения през годините, нито едно от които не можеше да се тълкува с лека ръка. Можеше да значи „брат“, но можеше да значи и „съперник“, „двойник“ или „смъртен враг“. Мъжете наричаха захвени тези от другите племена, които им бяха равни в йерархията, но и Еверам се смяташе за захвен на Ний.

Но кой можеше да е захвенът на Ахман? Той нямаше братя, нито братовчеди, а неговият аджин’пал беше Хасик и Ахман вече го познаваше. Нима се надигаше още един Избавител? Претендент може би? Или щеше да срещне наместника на Ний на Ала? Беше Новолуние и алагаите бяха най-силни именно сега, а за Алагай Ка се пишеше, че се издига от седмия кръг на бездната. Нима в Лабиринта тази вечер щеше да излезе властелинът на демоните?

Иневера вдиша дълбоко и позволи на страха и напрежението си да преминат през нея като вятър. Запази центъра си.

Но дори така, друга част от предсказанието продължаваше да я гложди. Кой беше гласът от миналото на Ахман и защо тя не знаеше нищо за него?

Миналото те застига, за да си събере дълговете, казваше Евджах’тингата. Иневера си спомни нощта със Соли и Касаад в шатрата на дама’тингите и не можеше да не се съгласи.

Беше мигът преди зазоряване от първия ден на Новолунието, когато се плащаха дългове и се изпълняваха клетви. Шарумите щяха да се приберат по домовете си със заплатите си, а момчетата излизаха от шараджа, за да се видят със семействата си.

Иневера прибра заровете си, вдиша дълбоко, докато открие центъра си, изправи се плавно и отиде в постелята на Ахман. През повечето вечери се връщаше в двореца, когато Лабиринтът се опразваше от алагаи — обикновено часове преди зората. Щеше да спи, докато слънцето се издигне високо в небето.

Но в дните на Новолунието се събуждаше още призори, за да има възможно най-много време със синовете си.

Тя свали одеждите си и се отпусна сред възглавниците, за да го събуди.

 

 

Иневера се подпираше на една мраморна колона и наблюдаваше Ахман заедно с Джаян и Асъм. Момчетата бяха до баща си, а всички заедно се намираха в средата на стаята пред едно чучело, увиснало във въздуха. Ахман им преподаваше уроци по бой с копие и шарусахк.

Сестрите й по брак също присъстваха, разбира се, заедно със своите синове, които клечаха из стаята в кръг, сами по себе си малка армия. Иневера беше започнала да нарича своите дживах сен „малки сестри“, както някога я наричаше Кенева. Умалителното не им се нравеше — самите те бяха наследници на предводителките от различните племена, — но никоя не смееше да се възпротиви. Беше Новолуние и Ахман щеше да обърне внимание на всяка от тях поред преди пира.

— Един ден аз ще съм Шарум Ка! — извика Джаян и заби копието си в чучелото.

Иневера изгледа тъжно първородния си син, вече на дванайсет. Някога беше умен. Не колкото брат си Асъм, но бе любознателен. Три години в шараджа бяха угасили пламъчето в очите му и сега приличаше на всички шаруми — брутални, празноглави скотове. Гледаха живота и смъртта и виждаха повече смисъл във второто. Джаян беше най-добрият боец в класа си, но го измъчваха елементарни сметки и текстове, които година по-малкият Асъм бе овладял още преди години. Джаян бе склонен повече да се избърше с парче хартия, отколкото да прочете думите по него.

Иневера въздъхна. Ако само Ахман й беше позволил да го сложи сред даматите — но не, той искаше синове шаруми. Само вторите синове можеха да приемат бялото. Останалите отиваха в шараджа.

Но в погледа на Ахман се четеше безусловна обич към синовете му и Иневера не можеше да го вини.

Сякаш прочел мислите й, Ахман се обърна към нея.

— Ще се зарадвам, ако дъщерите ми също се връщат у дома за всяко Новолуние.

Би ги похарчил като излишни жълтици за мъже, които не ги заслужават, помисли си Иневера, но иначе само поклати леко глава.

— Съпруже, обучението им не бива да бъде прекъсвано. Хану Паш за ний’дама’тингите е… суров.

И наистина, самата тя ги обучаваше още от раждането им.

— Не може всички да станат дама’тинги — каза Ахман. — Трябва да имам дъщери, които да сватосам за верните си мъже.

— И ще имаш — отвърна Иневера. — Дъщери, на които никой мъж няма да посмее да посегне и които са ти верни повече, отколкото на собствените си съпрузи.

— А на Еверам ще са верни повече, отколкото на мен — измърмори Ахман.

И най-вече ще са верни на теб самата, прозвучаха думите на Кенева в главата на Иневера.

— Разбира се.

Пазачите се размърдаха и влезе Ашан. Като личен дама на Шарум Ка, той рядко се показваше по Новолуние, тъй като бе зает да върши богослужения и да раздава благословии. Асукаджи влезе заедно с него и веднага застана до Асъм. Приличаха повече на братя, отколкото на братовчеди и имаха повече общи черти, отколкото Асъм и Джаян.

Ашан се поклони.

— Шарум Ка, има един въпрос между шарумите, който трябва да уредите.

Иневера се напрегна. Това е то.

Ахман вдигна вежда, когато тя се надигна да отиде с него, но не понечи да я спре — не че можеше. Излязоха от двореца и се спуснаха по голямото каменно стълбище към двора, който гледаше към тренировъчните площадки на шарумите. В далечния край се намираше Шарик Хора, а по протежението между храма и двореца се намираха шатрите на племената.

В основата на стълбището групичка шаруми и дамати обграждаше двама души. Единият беше кхафит, изключително дебел и в по-ярки дрехи даже от уличница. Носеше светлокафяв елек и шапка на кхафит, но ризата и панталонът му бяха от разноцветна коприна, а около шапката беше усукан тюрбан от червена коприна със скъпоценен камък в средата. Коланът и пантофите му бяха от змийска кожа. Подпираше се на патерица от слонова кост във формата на камила, отпуснал мишница между двете й гърбици.

Другият беше северен чин във вехти, прашни дрехи, почти същия цвят като тези на кхафитите, но носеше копие, което се забраняваше на кхафитите, а и не личеше нищо от почитта, която един кхафит трябваше да демонстрира пред толкова много воини. Пратеник от зелените земи. Иневера ги беше виждала на пазара, но никога не бе разговаряла с такъв.

Иневера наблюдаваше Ахман, а той огледа кхафита и очевидно го позна.

Гласът от миналото.

Иневера също се взря в дебелака. Трябваше да пренебрегне тлъстините по лицето му и да се върне назад с години, но разпозна пълното момче, което беше докарало Ахман до шатрата на дама’тингите. Самото момче също бе станало пациент години по-късно и си замина с незаздравял крак, за който дама’тингите се съмняваха, че някога ще му върши отново работа. Абан, син на Чабин, който продаваше коузи на баща й. Това й стигаше, за да не го харесва.

— Какво те кара да си мислиш, че си достоен да стоиш сред мъжете тук? — попита Ахман.

Гневът в тона му я изненада. Може би дългът от миналото трябваше да бъде събран, а не платен. Защо иначе един кхафит би дошъл до двореца на Първия воин, рискувайки гнева му?

— Извинения, превелики. — Абан падна на колене и притисна чело в прахта.

— Виж се само — изръмжа Ахман. — Обличаш се като жена и се киприш с мерзкото си богатство, сякаш не е обида към всичко, в което вярваме. Трябваше да те оставя да паднеш.

Да падне ли?

— Моля ви, велики господарю — каза Абан. — Не исках да ви обидя. Тук съм само за да превеждам.

— Да превеждаш ли? — Ахман премести поглед към северняка за пръв път. — Чин? — Ахман се обърна към Ашан. — Повика ме, за да разговарям с един чин?

— Чуйте го — помоли го Ашан. — Ще разберете.

Ахман дълго време се взира в мъжа от зелените земи и накрая вдигна рамене.

— Говорете по-бързо — рече на Абан. — Присъствието ти ме обижда.

— Това е Арлен асу Джеф ам’Бейлс ам’Поток — каза Абан и посочи вестоносеца. — Дошъл е от крепостта Райзън на север и ви носи приветствията си. Искаше да се бие заедно с мъжете от Красия в алагай’шарак довечера.

Ахман сподави дъх и Иневера също се стъписа. Северняк, който иска да се бие, беше като риба, която иска да плува в горещите пустинни пясъци.

Мъжете взеха да се карат дали мъжът да получи това право, но Иневера ги пренебрегна.

— Съпруже — рече тя тихо и докосна Ахман по ръката. — Ако този чин иска да слезе в Лабиринта и да се бие като шарум, първо трябва да видя бъдещето му.

 

 

Иневера поведе мъжа от зелените земи към стаята за гадаене. Ахман настоя да отиде с нея, а тя не се сети за лесен начин да му откаже. Понякога беше наивен, но не беше глупак. Долавяше интереса й към този непознат и ако севернякът наистина бе неговият захвен, навярно можеше да усети и това.

— Изпъни ръка, Арлен, син на Джеф — каза тя на северняка и извади ножа си.

Чинът се намръщи, но не се поколеба.

Дързък е, помисли си Иневера, докато го порязваше. В ръцете й заровете сякаш жужаха, докато ги разклащаше.

Когато видя резултата, по гръбнака й пробягна тръпка.

Не…

Тя притисна палеца си в раната на чина. Той изсумтя, ала не се възпротиви. Иневера навлажни отново заровете с кръвта му и пак ги хвърли.

След това и трети път.

Съдбините на този Арлен се разстлаха пред нея, същите от третия опит, каквито бяха и на първия. Иневера бе хвърляла заровете за безбройни воини, ала никога след Ахман не беше попадала на нещо подобно.

Възможно ли е той да е Избавителя? Тя хвърли поглед на северняка. Не беше нищо особено, нито висок, нито нисък, косата му — с цвят на пясък, лицето му — открито като на кхафит. Не беше грозен, ала не бе и хубав като Ахман.

Само очите му бяха сурови като тези на съпруга й и същите вероятности кръжаха край него като мухи край лампа — различни варианти на бъдещето, където хората го наричаха Избавителя, където загиваше като мъченик или умираше сам, или се проваляше, а човечеството загиваше с него.

Само ако можех да се омъжвам толкова лесно, колкото Ахман се жени. Умът й пробяга през всички възможности, но в крайна сметка безбрежното бъдеще я надви. Силите й не бяха безкрайни и дори дама’тингите не можеха да взимат по двама смъртни съпрузи. Дори един понякога беше в повече. Мъжът пред нея въпреки потенциала си не можеше да е този, когото народът й щеше да следва, а не можеше да има и двама такива — на север и на юг. Земята не беше достатъчно голяма. Щяха да я разкъсат и да изгубят Шарак Ка.

И тъй, трябва да е Ахман.

— Може да се бие. — Тя прибра заровете и попи кръвта от драскотината на Арлен Бейлс. Намаза го с мехлем и го превърза с ново парче плат, като прибра окървавеното.

Ахман и чинът незабавно излязоха от стаята и Иневера чу съпруга си да раздава заповеди на висок глас в коридора. Отново извади заровете и изстиска още малко от кръвта върху тях.

— Как може Ахман да отнеме силата от сина на Джеф? — попита тя и ги хвърли.

Когато захвенът се натъкне на истинското могъщество, ще сподели тайната си с истинските си приятели, но ще умре, преди да я предаде.

Иневера отново бързо прибра заровете, надигна се и излезе. Ахман се намираше в края на коридора, готов да поеме към тренировъчните площадки. Тя го хвана за ръката.

— Чинът ще е от първостепенна важност, за да се въздигнеш до Шар’Дама Ка — прошепна му. — Приеми го за свой брат, но го дръж в обсега на копието си. Един ден трябва да го убиеш, ако искаш да те приветстват като Избавителя.

 

 

Същата нощ в града се разгоряха сигнални огньове, чуваха се камбани и писъците на жени из целия подземен град. Първата стена бе пробита.

Беше немислимо. Нечувано.

Ала беше и Новолуние и заровете бяха предрекли, че Ахман ще се срещне със своя захвен. Нима онзи го беше убил? Ами ако заровете не бяха говорили за мъжа от зелените земи? Ами ако Алагай Ка се бе надигнал точно тази нощ и Ахман се сражаваше с него? Готов ли беше, ако Шарак Ка започнеше сега?

На следващата сутрин нещата изглеждаха точно така, изглеждаше и че Ахман е готов. Каменен демон бе разбил голямата порта, бе избил десетки воини и беше проправил пътя на стотици други алагаи. Подобно нещо никога не се бе случвало в историята на Пустинното копие, катастрофа, достатъчно голяма, за да смрази кръвта и на най-смелия мъж.

Ахман обаче бе отразил нападението, беше затворил отново портите, спасявайки безброй воини. Той и севернякът се бяха изправили срещу каменния демон заедно в Лабиринта и го бяха приклещили до изгрев-слънце. Чудовището беше успяло да избяга, но само по случайност.

Цената беше много висока. Над една трета от воините на Красия бяха загинали само за една нощ, а демонът се оказа създание, преследвало Арлен Бейлс от единия край на света до другия. Андрахът го искаше мъртъв, а Ахман беше заложил репутацията си, за да го спаси, напук на предводителя си. Нарече Бейлс пар’чин, смел другоземец. Само подкрепата на шарумите и на някои от по-влиятелните дамати бе спасила северняка и Ахман.

— Ще ми трябва повече от кръвта на пар’чина — каза Иневера.

Ахман се засмя.

— Лесна работа. Пар’чинът често кърви в Лабиринта, но и алагаите винаги плащат прескъпо.

Следващия път й донесе парцал, толкова гъсто напоен с кръвта на Бейлс, че напълни цял мускал. Иневера беше прикрепила парче хора под слоевете непрозрачно стъкло и го беше защитила, за да пази кръвта свежа.

 

 

Самата Иневера сервира чай на пар’чина в нощта, когато донесе копието. Ахман я изгледа невярващо, но тя искаше да се намира колкото е възможно по-близо до предмета. Севернякът не сподели нищо за произхода му, докато другите шаруми се взираха изумени в оръжието, но пред Ахман бе признал, че го е взел от руините на свещения град Анокх Слънце.

Плътните завеси на трапезарията бяха спуснати, а Иневера носеше защитената си гривна. Отдавна не беше изпълнявала церемонията, ала годините като ний’дама’тинга бяха изградили толкова силен навик, че можеше необезпокоявана да я извърши и едновременно с това да отдели цялото си внимание на копието. Грееше като самото слънце — сила, която можеше да идва само от костена сърцевина на демон. Стотици преплетени защити се нижеха по цялата му дължина, а Иневера никога не беше виждала подобен метал.

— Голяма чест ми оказвате, дама’тинга — рече пар’чинът, когато тя се приведе, за да напълни чашката му. Красианският му беше съвършен, а маниерите — безупречни. Усмихваше се без никакви преструвки. Или беше изкусен крадец, а всяко негово изражение — чист артистизъм, или не съзнаваше какво правеха хората й с иманярите.

— Честта е изцяло наша, пар’чин — каза тя. — Ти си единственият северняк, изправял някога копието си редом до нашите.

И само ти си посмял да ни гледаш в очите, докато се опитваш да откраднеш от нас, добави тя наум.

Върна поглед към копието. Копнееше да го разгледа по-отблизо, но дама’тингите изрично нямаха право да докосват оръжия. Що за ирония — това оръжие несъмнено бе направено от дама’тинга.

Нямаше никакво съмнение, че това е истински древен артефакт с ядро от демонска кост. Независимо от произхода си това копие щеше да уязвява алагаи както никое друго оръжие от хилядолетия насам. По времето на Шар’Дама Ка подобни оръжия са били много, носени от синовете и помощниците на Каджи. Беше ли това едно от тях, или наистина бе Копието на самия Каджи, създадено от свещен метал от самата дамаджа? Имаше само един начин да се увери.

Тя помръдна леко китка и бялата коприна на ръкава й се закачи за върха на копието. Когато Иневера се изправи, надигна се и копието разкъса плата.

Иневера ахна и се престори, че се препъва, като разля чая. Край ниската маса приклекналите шаруми извърнаха глави, за да не видят смущението й, ала пар’чинът реагира бързо, хвана чайника с една ръка и с другата й помогна да се закрепи на крака.

— Благодаря ти, пар’чин. — Иневера погледна към копието на пода, което се беше завъртяло на обратно, и видя това, което се надяваше да види. По цялата му дължина имаше тънък, почти недоловим шев. Без защитеното си зрение можеше и изобщо да не го види.

Този шев беше мястото, където дамаджата бе увила тънкия пласт свещен метал около ядрото.

Пар’чинът беше донесъл Копието на Каджи.

 

 

— Тази вечер ще е то — рече Иневера, докато сновеше възбудено из стаята. Знаеше, че пар’чинът ще открие нещо могъщо, ала това бе отвъд най-смелите й блянове. — Отдавна го предрекох. Убий го и му отнеми копието. Вдигне ли се слънцето, ще се провъзгласиш за Шар’Дама Ка, а след месец ще владееш цяла Красия.

Вече кроеше възхода му. Андрахът щеше да се опита да го възпре, да го убие, ала шарумите вече бяха по-верни на Джардир. Ако воините видеха, че Ахман убива алагаи в Лабиринта, щяха да се влеят в редиците му като ято гълъби, начело с тези от рода му.

— Не — отвърна Ахман.

Сякаш го изрече на чужд език. Иневера осмисли думата едва след няколко секунди.

— Креваките и шарахите веднага ще застанат зад теб, но каджи и маджах ще се ти се възпротив… А? — Тя се обърна към него. — Но, предсказанието…

— Предсказанието да върви в Ядрото. Няма да убия приятеля си, каквото и да ти говорят демонските кости. Няма да го ограбя. Аз съм Шарум Ка, не презрян крадец.

У Иневера избухна гняв, какъвто и самоконтролът й не можеше да отрази. Зашлеви го и плесницата проехтя из каменните стени.

— Презрян глупец, това си ти! Това е кръстопътят ти. Сега може би се превръща в ще. До утре сутрин един от двама ви ще е Избавителя. Ти решаваш дали да е един Шарум Ка от Пустинно копие, или чин иманяр от Севера.

— Дотегнали са ми предсказанията и кръстопътищата ти — отвърна Ахман, — твоите и на всички дама’тинги! Догадки, с които да се разпореждате с мъжете. Няма да предам приятеля си, пък каквото щеш се преструвай, че виждаш в онези изписани демонски курешки!

Иневера виждаше как целият й двайсетгодишен градеж се срива върху главата й. Нима бе стигнала тъй далеч само за да се провали, защото това мъжле пред нея нямаше смелостта да убие осквернителя на гроба на Каджи? Изпищя и отново му посегна, но Ахман я сграбчи за китката и я вдигна високо. Тя се задърпа, ала нямаше шанс.

— Не ме принуждавай да те нараня — предупреди я той.

И смееше да я заплашва? Това я принуди да се опомни. Цял живот се бе учила от самия Енкидо — знаеше, че силата се отнемаше и с докосване. Усука се и заби два пръста в средоточието на рамото му. Ръката му падна до хълбока му и тя плавно се отдръпна, като приглади робите си и си възстанови центъра.

— Все смяташ дама’тингите за беззащитни, съпруже, макар че кой, ако не ти, би трябвало да знаеш истината?

Пое изтръпналата му ръка, изпъна я и натисна с палец още една енергийна точка на рамото му, за да му възстанови силата.

— Не си крадец, ако просто си връщаш, каквото ти принадлежи по право.

— По право ли?

— Кой е крадецът? — попита Иневера. — Чинът, ограбил гроба на Каджи, или ти, негов кръвен наследник, който си връща ограбеното?

— Не знаем дали държи Копието на Каджи.

Иневера скръсти ръце.

— Ти знаеш. Още откакто си го зърнал за пръв път, както и знаеш, че този ден ще настъпи. Никога не съм крила съдбата на чина от теб. Нито твоята.

Ахман не отвърна — Иневера започваше да надделява. Докосна дланта му.

— Ако предпочиташ, ще сложа нещо в чая му. Ще издъхне бързо.

— Не! — Ахман гневно се отскубна от нея. — Все най-недостойния път ще избереш! Пар’чинът не е кхафит, та да го умориш като псе! Заслужава воинска смърт.

Мой е, помисли си Иневера.

— Дари го с воинска смърт тогава. Сега, преди да започне алагай’шаракът и да се разкрие мощта на копието.

Ахман обаче поклати глава и Иневера разбра, че не може да го наставлява точно в това.

— Ако ще го правя, ще го направя в Лабиринта.

 

 

На следващата сутрин Ахман се завърна в Двореца на Шарум Ка, грейнал от слава, вдигнал високо Копието на Каджи. Шарумите крещяха екзалтирано, а даматите само наблюдаваха — някои вцепенени от верски фанатизъм, други от ужас. Светът предстоеше да се промени из корен и всеки с капка мозък го съзнаваше.

Ала макар Ахман иначе да приличаше докрай на Шар’Дама Ка, погледът му блуждаеше скръбно. Моментално край него се стълпиха помощници и блюдолизци, но Иневера осъзна, че трябва да разговаря с него незабавно и насаме. С бърз жест изпрати напред малките си сестри. Никой не смееше да се изпречи на пътя на дама’тинга и единайсетте дживах сен на Ахман го обградиха зад непробиваема преграда и го поведоха към уединена стая, където двамата с Иневера да говорят на спокойствие.

— Какво се случи? — попита тя. — Пар’чинът…

— Няма го — прекъсна я Ахман. — Улучих го с копието между очите и го оставих навръх дюна, далеч оттатък градските стени.

— Слава на Еверам — въздъхна Иневера и отпусна мускули, които досега дори не съзнаваше, че са се сковали от напрежение. Дори заровете не можеха да предскажат със сигурност ще успее ли съпругът й да убие приятеля си.

А си беше коварно убийство въпреки захаросаните думи, с които се опита да отслаби горчилката от предателството. Зеленоземецът беше безбожник и иманяр, но и не бе отраснал в лоното на Еверам — самата Иневера би ограбила гроба на Каджи, ако знаеше къде е и какво съдържа. Вече беше посъветвала Ахман да се върне там колкото е възможно по-бързо.

Пресегна се към него и сложи длан на рамото му.

— Съжалявам за загубата ти, съпруже. Той имаше чест.

Ахман рязко се отдръпна.

— Какво пък знаеш ти за честта?

Рязко се отдалечи от нея и влезе в малкия параклис на Еверам, където се молеше насаме. Иневера не понечи да го последва, ала завъртя обецата си и вдиша пресекливо, когато го чу да ридае.

Ахман ли беше Избавителя? Щом Избавителя се създаваше, а не се раждаше, тя можеше ли някога да е сигурна, че е успяла — трябваше ли да го види как сразява алагай’тинг Ка, Майката на всички демони?

Иневера несъмнено му бе спечелила много преимущества, но той най-много от всички ги заслужаваше. Бе се справил блестящо с всяко житейско изпитание досега и макар да си бе присвоил копието със сила, самата възможност беше дошла от провидението. Всеки друг би пронизал зеленоземеца, без да се замисли, но въпреки цялата си власт и сан Ахман оплакваше предателството си.

Щеше ли изобщо да се възползва от възможността, ако не му беше повелила? Ако не се бе срещнала с него? Ако без нея се бе превърнал в силното, неуко и расистко животно, в което би го превърнал Каджи’шараджът, щеше ли изобщо да се сприятели с пар’чина? Имаше ли някаква божествена искрица у Ахман, която би го издигнала до върха във всеки случай?

Иневера нямаше представа.

 

 

— Днес — рече Ахман, докато Иневера му помагаше да навлече бронираните си одежди.

Почти половин година беше изминала, откакто се бе сдобил с копието, и предстоеше последният щурм за двореца на андраха. Можеше да го е превзел, ако отпърво бе предпочел да пролее дъжд от кръв, ала Ахман се задоволи да изчака и да позволи на все повече и повече от воините от другата страна да дойдат при него.

— В двореца му имаме повече хора, отколкото има самият той — рече Ахман. — Призори ще отворят дверите и ще избият последните шаруми, които не са се отказали от старите порядки. По обяд ще седя на Черепния трон. Ще изпратя вестител при теб, за да ви съобщи кога можете да дойдете заедно с твоите дживах сен.

Иневера кимна, сякаш осмисляше важна информация, макар да бе подслушвала редовно тайните му съвещания с останалите предводители на бунта му, а и собствените й зарове потвърждаваха заключенията му. Оказа се, че не е нужно да му подсказва почти нищо, след като копието се озова в ръцете му. Беше го наставлявала за предводител и завоевател, а той бе усвоил всичко нужно, тъй както птица се учи да лети.

Ахман излезе, за да се срещне отново с хората си, а Иневера повика малките си сестри. Съблякоха белите й одежди и тя пристъпи в димящата вана, където Евералия и Таладжа чакаха да я обтрият и намажат с ароматни масла.

— Донесете ми червената коприна за танци — рече тя на Куаша, която побърза да изпълни.

— Умно — каза Балина през усмивка. — Ще ги облечеш под бялото, за да помогнеш на съпруга ни да отпразнува подобаващо триумфа си.

Иневера отметна глава и се засмя.

— О, малка сестро. Никога повече няма да облека бялото.

 

 

Иневера се излежаваше на възглавниците до Черепния трон на Шарик Хора. Сега самият храм на вековните воини бе техният дворец, а тук витаеше древна магия. Не толкова ефектна, колкото тази на демонските кости, но не по-слаба. Милиони мъже бяха загинали и костите им се белееха навред, духовете им — приковани към мрамора.

Като знаеше, че предците й я наблюдават, Иневера се чувстваше още повече като блудница върху леглото си от копринени възглавници, облечена сякаш само в прозрачни воали. Шалварите й бяха срязани отстрани от долу догоре, прикрепени към глезена с тънки златни гривни, тъй че щяха да се отварят широко с всяка нейна крачка. Над тях беше облякла дълга ивица коприна, която едва покриваше гърдите й, но пък не ги скриваше изобщо. Връзваше се отзад, под лопатките й, а краищата на възела бяха обточени по всяка от ръцете й, привързани към китките й с гривни, подобно на шалварите. Малките й сестри прилежно бяха намаслили кичурите й, бяха ги пристегнали със сърма.

Но дори и у това се таеше сила. Ахман възненавидя новите й навици, ала бе добре да му напомня пред хора, че дори властта на Шар’Дама Ка не е безгранична. Затова той силом се преструваше, че изборът е негов.

Урокът беше важен и освен ако не бе сбъркала в преценката си, още сега щеше да го повтори. Пред нея и Ахман стояха Кадживах, Ашан, Имисандре, Хошвах и Ханя, както и племенниците на Ахман, Ашия, Шанвах и Сиквах.

— Заровете на Хану Паш призоваха сина ми Асукаджи да облече бялото, Святи Избавителю — говореше Ашан, — но дъщеря ми Ашия, кръв от кръвта ти, е получила черното. Това е оскърбление.

— Трябва да цениш дъщерите си, Ашан — рече Ахман. — Ако влязат в двореца на дама’тингите, може никога повече да не ги видиш. Няма позор в това да е дал’тинга — и той посочи Кадживах.

Ашан й се поклони дълбоко.

— Не исках да ви оскърбя, Свята Майко.

Кадживах му върна поклона.

— Няма защо, дамаджи.

Тя се обърна към сина си и макар той да се намираше на седем стъпала над нея, сякаш тя го гледаше отгоре.

— Няма позор у дал’тингите, сине мой, но има бреме. Със сестрите ти го носихме дълги години. Нима ще позволиш законът да защити съпруга на дете от твоята кръв, ако посмее да я удари?

Ахман се обърна към Иневера, ала тя започна първа.

— Заровете не са я призовали. — Изрече го тихо, та да я чуе само той. Можеха да си го позволят, седнали над всички останали. — Ти би ли приел сакат в редиците на шарумите си?

Ахман се начумери, ала й отвърна също толкова тихо:

— Сравняваш племенниците ми със сакати?

Иневера поклати глава.

— Казвам, че друго им е отредено. Ала не е нужно някой да ти отреди величие, за да си го заслужиш. Виж себе си, любими. Ако желаеш, ще ги отведа в двореца на дама’тингите и ще ги обуча, както обучиха теб в Шарик Хора.

Ахман я погледа още секунда и кимна. Обърна се към останалите.

— Момичетата ще отидат в двореца на дама’тингите, като дал’тинги, и ще се обучат. Ще излязат кай’тинги и когато се омъжат, ще носят бяло було с черните си одежди и забрадки, а от днес така ще се обличат и майка ми, и сестрите ми. А който посмее да сложи зловредна ръка на кай’тинга, ще загуби крайника или живота си.

— Избавителю… — започна Ашан.

Ахман махна леко с копието и го прекъсна.

— Повелих, Ашан.

Иневера се надигна, докато дамаджият отстъпваше смирено назад. Плесна с ръце и ги потри, докато оглеждаше трите момичета, все още тъй млади и подходящи за какво ли не. Всъщност нямаше представа как точно ще се възползва от новооткрилата се възможност, но често и така се случваше.

Засей каквито семена са в ръцете ти, пишеше в Евджах’тингата. Не се знае какво ще покълне от тях.

Иневера изпроводи момичетата от залата през личния си изход. На прага оттатък залата се намираха Кева и Енкидо, които бяха чули всичко.

— Момичетата ще се учат на писмо, четмо, песни и танци по възглавниците по четири часа на ден — рече Иневера на Кева. — През останалите двайсет принадлежат на Енкидо.

Ашия сподави дъх, а Шанвах я стисна за ръката и се долепи уплашено до нея. Сиквах се разплака.

Иневера ги пренебрегна и се обърна към евнуха.

— Направи ги достойни за себе си.