Гийом Мюсо
Повикът на ангела (3)

2
Separate lives^[1]

Непоносимо е да си сам, след като сте били двама.

Пол Моран^[2]

Джонатан изпрати първия есемес…

Вашият телефон е в мен, моят във вас ли е?

Джонатан Лампрьор

… на който Мадлин отговори почти незабавно:

Да! Къде сте?

Мадлин Грийн

 

В Сан Франциско. А вие?

 

В Париж. Как ще постъпим?

 

Нали във Франция има поща? Още утре ще ви изпратя вашия с „ФедЕкс“^[3].

 

Много мило… Ще сторя същото, щом ми е възможно. Какъв е вашият адрес?

 

Restaurant French Touch, 1606

Stockton Street, San Francisco,

CA

 

Ето и моя: „Необикновената градина“ 3 Б, ул. „Деламбр“, Париж, XIV район

 

Вие сте цветарка, нали? Ако е така, имате спешна поръчка от някой си Олег Мордоров: 200 рози в театър „Шатле“ за актрисата, която се разсъблича в трето действие. Между нас, съмнявам се да му е жена.

 

С какво право сте слушали моя секретар?

 

За да ви направя услуга, глупачке.

 

Виждам, че сте също толкова груб в съобщенията си, както и в действителност!

Значи сте ресторантьор, Джонатан?

 

Да.

 

В такъв случай има нова резервация за кръчмето ви: маса за двама утре вечер на името на господин и госпожа Стрзеховски. Това разбрах от съобщението им, но то не беше много ясно.

 

Много добре. Лека нощ.

 

В Париж е 7 часът сутринта…

Джонатан раздразнено тръсна глава и пъхна телефона във вътрешния джоб на сакото си. Тази жена го ужасяваше.

 

 

 

Допотопно червено „Рено 4“ напусна национален път 101, за да тръгне по изхода, който водеше към центъра на града. Старата таратайка се влачеше като вол по „Ембаркадеро“^[4], създаваше впечатление, че върви на забавен ход. Парното беше пуснато до максимум, прозорците бяха страшно изпотени.

— Ще ни пребиеш с твоя куп железа! — жалваше се Джонатан, настанил се на мястото до водача.

— Няма такова нещо, тя мърка, моята гаврошка! — защити се Маркус. — Само да знаеш колко я лаская!

Със сплъстени и разчорлени коси, щръкнали вежди, седемнайсетдневна брада и клепачи, притварящи се като на Друпи^[5]: Маркус сякаш беше телепортиран от друга епоха, праисторическата, а през някои дни — и от друга планета. Потънал в панталон baggy^[6] и отворена до пъпа хавайска риза, рахитичният му силует сякаш беше прегънат и разглобен, за да се вмъкне в кабинката на колата. Обут със стари джапанки, той караше с един крак, с пета на амбреажа, а пръстите натискаха последователно газта и спирачката.

— Аз много обичам колата на чичо Маркус! — ентусиазирано произнесе Чарли от задната седалка.

— Мерси, приятел! — отговори той и му намигна.

— Чарли! Завържи си колана и спри да се въртиш — нареди Джонатан.

След това се обърна към своя приятел:

— Мина ли през ресторанта този следобед?

— Хъ… днес е затворено, нали?

— Но поне прие ли доставката на патиците?

— Какви патици?

— Патешки бутчета и рукола, които ни носи Боб Вудмарк всеки петък!

— Олеле, мислех си, че съм забравил нещо!

— Магаре недно! — ядоса се Джонатан. — Как си могъл да забравиш единственото, за което те бях помолил да мислиш?

— Нещата не са чак толкова драматични… — промърмори Маркус.

— Са! Независимо че Вудмарк е непоносим, неговата ферма ни снабдява с най-добрите продукти. Ако си му скроил шапката, той ще ни намрази и няма да ни търпи като клиенти. Обърни към ресторанта: готов съм да се обзаложа, че е оставил товара си в задния двор.

— Мога да погледна и сам — опита се да го успокои Маркус. — Първо да ви заведа у дом…

— Не — прекъсна го Джонатан. — Ти си нехранимайко, на който не може да се разчита, така че ще поема нещата в свои ръце.

— Но малкият е жив умрял от умора!

— Не, не! — развесели се Чарли — И аз искам да отида в ресторанта!

— Значи решено. Тръгни по отклонението на нивото на 3-та улица — нареди той, като изтри с ръкава си парата, която се кондензираше на предното стъкло.

Но старото рено не обичаше да му се сменя рязко маршрутът. Сцеплението на тесните гуми не беше достатъчно и маневрата едва не доведе до инцидент.

— Виждаш ли, че не контролираш тая съборетина! — извика Джонатан. — По дяволите, ще ни убиеш!

— Правя каквото мога! — успокои го Маркус, докато изправяше волана посред концерт от изгубили търпение клаксони.

Изкачвайки се по „Кърни Стрийт“, бричката сякаш си възвърна стабилността.

— Само защото си се срещнал със сестра ми ли си в това състояние? — запита Маркус след дълго мълчание.

— Франческа ти е заварена сестра — поправи го Джонатан.

— Как е тя?

Джонатан го погледна враждебно.

— Смяташ, че сме си лафили?

Маркус знаеше, че темата е болна, и не настоя повече. Той се концентрира над шофирането си, насочи се към „Кълъмбъс Авеню“ и гарира „бричката“ пред ресторантче, наречено „French Touch“^[7], на ъгъла на „Юнион Стрийт“ и „Стоксън Стрийт“.

Както Джонатан беше предвидил, Боб Вудмарк беше оставил стоката си зад ресторанта. Двамата мъже отнесоха щайгите, за да ги сложат в хладилната стая, преди да проверят дали всичко е наред в салона.

„French Touch“ се намираше в един от ъглите на Хексагона в сърцето на „Норт Бийч“, италианския квартал на Сан Франциско. Малко, но приветливо, заведението възпроизвеждаше вътрешността на френско бистро от 30-те години на XX век: дървена ламперия, корнизи, мозаечен под, огромни огледала стил Бел епок, стари афиши на Жозефин Бекер, Морис Шевалие и Мистингет. Ресторантът предлагаше традиционна френска кухня, без претенции, без превземки. Върху табелката, закрепена на стената, можеше да се прочете: „многолистно тесто от охлюви с мед, магре^[8] от патица с портокал, тропезианска торта^[9]…“

— Мога ли да получа сладолед, тате? — попита Чарли, настанявайки се пред лъскавия бар, разположен на видно място по дължината на залата.

— Не, скъпи. Ти изяде килограми в самолета. И освен това е много късно, отдавна вече трябваше да си в леглото.

— Ама нали е ваканция…

— Хайде, Джон, без нерви! — намеси се Маркус.

— А, не, няма и ти да си вреш гагата!

— Коледа е все пак!

— Две хлапета! — позволи си да се усмихне Джонатан.

Той се настани в един от ъглите на ресторанта, зад тезгяха на откритата кухня, която даваше възможност на гостите отчасти да следят подготовката на ястията.

— Какво би ти доставило удоволствие? — запита той сина си.

— Една „Бяла дама“! — изпълни се с ентусиазъм хлапето.

С вещина, майстор-готвачът разчупи няколко блокчета черен шоколад в малка купа, за да ги разтопи на водна баня.

— А за теб? — обърна се той към Маркус.

— Можем да отворим бутилка вино…

— Щом искаш…

Широка усмивка изгря на лицето на Маркус. Той весело стана от стола и се отправи към предпочитаното си място: избата на ресторанта.

В това време под лакомия поглед на Чарли Джонатан сложи в една купа две топки ванилов сладолед и една целувка. Когато шоколадът се разтопи, той прибави лъжичка сметанов крем фльорет. Изсипа топлия шоколад върху ледения крем и покри всичко това с бита сметана и с печени бадеми.

— Наслади се! — каза той и постави чадърче върху купола на крема.

Баща и син се настаниха на маса, седнаха един до друг върху удобна мека пейка. Със светнали очи Чарли се въоръжи с дълга лъжица и започна да си хапва.

— Погледни това вълшебство! — възхити се Маркус, завръщайки се от избата.

— „Screaming Eagle 1997“^[10]! Да не си се смахнал? Тези бутилки са запазени за клиентите!

— Е, хайде! Нека това да бъде моят коледен подарък — помоли се той.

След чисто формална съпротива Джонатан прие да отворят страхотното вино. Общо взето, по-добре беше Маркус да изпие няколко чаши в ресторанта. В противен случай канадецът можеше да обиколи баровете, а когато беше под въздействието на алкохола, го дебнеха какви ли не катастрофи. Неведнъж някои от другарите му по чашка се бяха възползвали от податливостта и лековерието му, за да го оберат на покер и да го накарат да подпише фантастични разписки за заеми, които Джонатан след това с огромен зор изплащаше.

— Полюбувай се на цвета на този нектар! — възторгна се Маркус, докато изсипваше виното в гарафа, за да му даде възможност да поеме въздух.

Незаконно дете на бащата на Франческа и на квебекска кънтри певица, Маркус не получи нито сантим след кончината на своя създател, богат нюйоркски бизнесмен. Майка му наскоро почина и той почти не поддържаше отношения с доведената си сестра. Останал без петак, той живееше като волна птичка, безразличен към външния си вид, без да има понятие от а-бето на благоприличието и на правилата на живота в обществото. Спеше по дванайсет часа дневно, редовно помагаше в ресторанта, но обязаностите на битието и трудовото разписание сякаш не се отнасяха до него. Приятно не с всичкия си, толкова простоват, колкото и привлекателен, в него имаше нещо патетично и обезоръжаващо, независимо че последиците от безотговорността му трудно биваха преодолявани във всекидневието.

През цялото време, докато продължи бракът му, Джонатан виждаше в Маркус само кретена, с когото нямаше какво да дели. Обаче когато Франческа го напусна, нейният доведен брат единствен го подкрепи. По онова време въпреки Чарли Джонатан потъна в черната дупка на депресията. Бездействащ и изваден от строя, той се потопи в мъката си, като все по-често се срещаше с господата Джак Даниел и Джони Уокър.

За щастие, като по чудо, Маркус за първи път в живота си се отказа от леността си и пое нещата в свои ръце. Той откри един италиански ресторант в криза, който току-що бе сменил собственика си, и положи много труд да убеди новите стопани да преобразят мястото във френско бистро и да поверят кухнята на родственика му. Тази инициатива позволи на Джонатан да се съвземе. Щом почувства, че приятелят му е спасен, Маркус отново изпадна в обичайното си безделие.

— За твое здраве! — рече той и подаде на Джонатан чаша вино.

— Значи Коледа дойде по-рано — заключи французина пускайки радиото в стил ар деко^[11], което беше открил на битак в град Пасадина.

Настрои апарата на рок станция, която предаваше директно версия на „Light My Fire“^[12].

— О, колко е хубаво! — възхити се Маркус, подпирайки се на пейката, без да може да се разбере дали говореше за кабернето или за музиката на „Доорс“.

Джонатан се опита на свой ред да се отпусне. Той разкопча яката на ризата си и свали сакото, но гледката на оставения на масата телефон на Мадлин го притесни. Тази история с джиесемите ще ме лиши от резервации — въздъхна той. Мнозина от редовните клиенти имаха личния му номер: привилегия, която им откриваше възможност да получават маса дори във вечери с голям наплив.

Маркус прибра апарата, а Джонатан наблюдаваше сина си, който сладко заспа на пейката. Щеше му се да си вземе десетина дни отпуск, за да се занимае по-добре с Чарли, но не можеше да си го позволи. Току-що се бе измъкнал от финансовата бездна, която почти го беше погълнала преди няколко години, и този възможен крах му стори доброто, че го ваксинира срещу открити кредити по текущи сметки, дългове, незаплатени ценни книжа и други банкови задължения.

Съсипан от умора, той затвори очи и Франческа се появи пред него такава, каквато я срещна на летището. Преди две години болката беше все още много силна. Почти нетърпима. Отвори очи и пое глътка вино, за да прогони образа. Не живееше живота, на който се бе надявал, но така му било писано.

— О, не е лошо бебчето! — възкликна Маркус, докато тлъстите му пръсти се плъзгаха по екрана, за да разгледа снимките в клетъчния телефон.

Джонатан прояви интерес и надникна към екрана.

— Дай да видя.

Сред снимките на младата жена имаше и приятно еротични. Внушаващи лека възбуда пози обезсмъртяваха в черно и бяло: фини дантели, копринени жартиери, вдигнати нагоре ръце, прикриващи срамежливо гърда или докосващи извивката на хълбока. Нищо прекалено дръзко във време, когато някои излагаха любовните си игрички в интернет…

— Мога ли да погледна, тате? — попита Чарли, който се събуди.

— Не, не, спи си. Не е за деца.

Все пак беше изненадващо, че с надутия си вид на благовъзпитана нахалница чумата от летището също си беше позволила да се щракне в съблазнителни пози.

Повече изненадан, отколкото възбуден, Джонатан съсредоточи погледа си върху лицето на модела. Видимо тя се забавляваше, благосклонно се отдаваше на играта, но зад фасадната усмивка човек можеше да открие известна свенливост. Без съмнение този тип снимки бяха по-скоро каприз на мъжа до нея, който за миг се беше възприел като Хелмут Нютон^[13].

Кой стоеше зад апарата? Съпругът й? Любовник ли?

Джонатан си спомни, че забеляза мъж на летището, но беше неспособен да възпроизведе лицето му.

— Хубаво, стига толкова! — отсече той и остави телефона, съпроводен от разочарования поглед на Маркус.

Изведнъж се почувства като воайор и се запита с какво право се рови в частния живот на тази жена.

— Да не мислиш, че тя ще се посвени да стори същото! — отбеляза канадецът.

— Хич не ми пука: няма никакъв риск да намери подобни снимки в моя телефон! — възкликна той и си сипа чаша вино. — Да не смяташ, че съм се забавлявал да увековечавам доктор Попол^[14] на снимка…

Кабернето имаше великолепен вкус на червени плодове и на ръжен сладкиш с мед, поръсен с анасон. Докато отпиваше от еликсира, си мислеше какво точно се съдържа в клетъчния му телефон. Честно казано, не можеше да си припомни всичко.

Във всеки случай нищо интимно, нито компрометиращо — рече си успокоително той.

Обаче тежко се заблуждаваше.

 

 

 

Сребърният капак на „Ягуар XF“ последен модел летеше в студената и металическа синевина на парижкото околовръстно шосе. Облечено в благородни материали — бяла кожа, орехово дърво, стриктно почистен алуминий, — купето внушаваше лукс и предпазващ комфорт. На задната седалка багажите от платно „Монограм“ се разполагаха редом до чанта за голф и един брой на в-к „Фигаро“.

— Сигурна ли си, че искаш да отвориш твоя магазин днес? — попита отново Рафаел.

— Скъпи! — извика Мадлин. — Вече няколко пъти говорихме по този въпрос.

— Бихме могли да продължим ваканцията си… — настоя той. — Карам до Довил, прекарваме нощта в хотел „Норманди“ и утре закусваме с моите родители.

— Съблазнително е, но… не. И освен това имаш среща с клиент за посещение на обекта.

— Ти решаваш — капитулира архитектът, докато завиваше по булевард „Журдан“.

„Данфер-Рошро“, „Монпарнас“, „Распай“: колата премина голяма част от XIV район, преди да спре на улица „Кампань-Премиер“ номер 13 пред тъмнозелена врата.

— Да дойда ли довечера да те взема от магазина?

— Не, ще пристигна при теб с мотопед.

— Ще измръзнеш.

— Може би, но обожавам моят „Триумф“ — отговори тя и го целуна.

Прегръдката им продължи, докато клаксонът на нетърпелив шофьор на такси ги измъкна брутално от техния пашкул.

Мадлин хлопна вратата на автомобила, преди да отправи прощална целувка на любимия си. Тя набра кода, за да отвори вратата към преддверието, което водеше към засаден с дървета двор. Там, в крилото на сградата на нивото на градината, се намираше апартаментът, който беше наела, откакто живееше в Париж.

— Брр! Тук е минус 15 градуса! — потрепери тя, влизайки в малкия мезонет, типичен за ателиетата на творците, построени в квартала в края на XIX век.

Запали бойлера и включи електрическата кана, за да си направи чай.

Някогашното художническо ателие отдавна беше отстъпило пред красив двустаен апартамент, разполагащ със салон, кухничка и стая на мецанина. Но височината на тавана, широките витражи, превзели основната стена, и дървеният лакиран паркет напомняха за изначалното артистично предназначение и допринасяха за очарованието и своеобразието на мястото.

Мадлин пусна радио „ТСФ джаз“^[15], провери дали радиаторите са надути докрай и отпи с наслада чая си, поклащайки се в ритъма на тромпета на Луис Армстронг в очакване апартаментът да се стопли.

Тя взе светкавичен душ, излезе от банята, зъзнейки, и грабна от гардероба си фланелка „Термолактил“, дънки и дебел шотландски пуловер. Готова за тръгване, схруска едно шоколадово блокче „Киндер Буено“, като същевременно нахлузи кожено яке и върза около врата си своя най-топъл шал.

Беше малко след осем часа, когато яхна яркожълтия си мотопед. Магазинът й беше съвсем близко, но тя искаше да избегне повторното минаване през ателието, когато Рафаел щеше да дойде. С развени на вятъра коси премина стотината метра на улицата, която обожаваше. Тук Рембо и Верлен бяха съчинявали стихове, Луи Арагон и Елза Триоле се бяха обичали, а Годар беше обезсмъртил финала на първия си филм: тази толкова тъжна сцена, в която Жан-Пол Белмондо — „До последен дъх“ — се строполява с куршум в гърба пред очите на американската си годеница.

Мадлин зави по булевард „Распай“ и тръгна по улица „Деламбр“ до „Необикновената градина“, магазина, който бе нейната гордост и който откри преди две години.

Тя вдигна ролетката с боязън. Никога не беше отсъствала толкова дълго. По време на ваканцията в Ню Йорк беше поверила юздите на магазина на Такуми, нейния японски помощник, който завършваше училището за цветари в Париж.

Когато влезе в помещението, въздъхна облекчено. Такуми дословно беше последвал съветите й. Предния ден младият азиатец беше пазарувал на Рунжис и стаята беше изпълнена със свежи цветя: орхидеи, бели лалета, лилии, поинсетии, кукуряк, лютичета, мимози, жълти нарциси, теменуги, амарилис. Голямото коледно дърво, което бяха декорирали заедно, грееше, а снопове бял имел и бодливолистен джел висяха от тавана.

Успокоена, тя свали якето и си сложи престилката, подготви работните си инструменти — градинска ножица, лейка, мотичка — и щастливо се впрегна да свърши най-спешните задачи, да изчисти листата на фикус, да прибере орхидея, да подреже бонсай.

Мадлин беше преобразила своя цветарски магазин в магическо и поетично място, оазис за мечтания, мирен пристан, вдъхващ сигурност, далеч от глъчката и насилието в града. Колкото и тъжен да беше денят, искаше клиентите й да забравят грижите си, щом пристъпят прага. По Коледа атмосферата на нейната „Необикновена градина“ беше чародейна, отпращаше посетителите към ароматите на детството и към отколешните традиции.

Когато първите задачи приключиха, младата жена извади елхите, за да ги нареди на витрината, и отвори бутика точно в 9 часа.

Тя се усмихна, когато видя да влиза първият й клиент — в професията стара поговорка твърдеше, че ако е мъж, денят ще бъде щастлив, — после се помрачи, като чу поръчката: той искаше да доставят букет на жена му, без да оставя визитна картичка. Това беше нова модна стратегия сред ревнивите мъже: изпращаха анонимно цветя, за да проследят реакцията на половинките си. Ако, когато се върнеха в къщи, тя не обелваше ни дума за букета, те заключаваха, че дамата си има любовник… Мъжът плати поръчката и си тръгна, без да се заинтересува как ще бъдат комплектувани цветята. Така че Мадлин започна сама изработването на китката — която Такуми щеше да поднесе към 10 часа в една банка на улица „Булард“, — когато мелодията на „Jumpin’ Jack Flash“^[16] огласи помещението. Цветарката свъси вежди. Прочутото парче на „Ролинг Стоунс“ се разнасяше от джоба на чантата, която носеше на гърба си, а в нея се намираше телефонът на въпросния Джонатан. Тя се поколеба дали да отговори, но докато вземе решение, звъненето престана. Настъпи минута мълчание, след което кратък и глух звук извести, че е получено съобщение.

Мадлин сви рамене. Нямаше намерение да слуша обаждане, което не е предназначено за нея… Имаше си друга работа! И освен това не й пукаше за тоя Джонатан някой си, който беше толкова груб и несимпатичен. Освен това…

Променила мнението си и обхваната от неудържимо любопитство, тя докосна екрана и прилепи телефона до ухото си. Прозвуча сериозен и колеблив глас: американка, с лек италиански акцент, която едва удържаше риданията си.

Джонатан, аз съм, Франческа. Моля те, обади ми се. Трябва да поговорим, трябва… Знам, че те предадох, знам, че ти не разбираш защо провалих всичко. Върни се, моля те, направи го за Чарли, направи го заради нас. Няма да забравиш, но ще ми простиш. Имаме само един живот, Джонатан, и сме създадени, за да го прекараме заедно и да си родим още деца. Да подхванем отново нашите планове, да продължим както преди. Без теб няма живот…

Гласът на италианката потъна в безкрайна скръб и посланието прекъсна.

Няколко секунди Мадлин остана неподвижна, разтърсена от току-що чутото и обзета от чувство за вина. Ръцете й изтръпнаха. Тя потрепери, след това остави на тезгяха все още потъналия в сълзи телефон и се запита какво трябва да направи.