Гийом Мюсо
Повикът на ангела (22)

21
The wild side^[1]

Шеметът е нещо различно от страха да паднеш. Гласът на бездната под нас ни привлича и омагьосва, също и желанието да се сгромолясаме, от което по-късно се защитаваме с ужас.

Милан Кундера^[2]

 

Пред огледалото в своя апартамент Мадлин дооформяше камуфлажния си вид: шикозен и дискретен грим, високи токчета, за да удължи фигурата си, малка черна рокля от копринена тафта, нито много дълга, нито много къса, леко над коляното. Тази вечер тя се възприемаше като тръгнала „на мисия“ и ако се съди по сексбомбите, които дефилираха в леглото на Жорж, трябваше да бъде привлекателна, щом искаше да успее да го заплете в мрежите си.

Облече мантото от габардин, което й бе подарил Рафаел, и излезе от апартамента, чувствайки се достатъчно пикантна и фатална, за да измами врага.

В този час колите препускаха броня срещу броня. Въпреки студа тя предпочете метрото пред такси и се вмъкна във входа на станция „Распай“.

Монпарнас, Пастьор, Севр-Льокурб…

Влакчето беше препълнено. Повечето от пътниците се връщаха от работа, други излизаха да вечерят или отиваха на театър, имаше и такива, които бързаха да пазаруват за Коледа. Мадлин отвори ръчната си чанта: там лежеше нейният „Глог 17“ — старото й служебно оръжие, което не бе предала — и джобно четиво — „Шведският конник“^[3], което вярната й книжарка отдавна й беше препоръчала.

Камброн, Ла Мот Пике, Бир Хакейм…

Права срещу допълнителното столче, тя се огледа наоколо. Струваше й се, че все по-малко хора четат в транспортните средства. Както навсякъде другаде, пътниците се взираха в екраните на телефоните си, разговаряха, играеха, слушаха музика. Тя се опита да потъне в романа, но не беше способна да се концентрира. Много народ, много блъсканица и най-вече бремето на вината, което й тежеше на плещите. От събота лъжеше Рафаел. И лъжите й бяха все по-малко невинни. Тази вечер му беше казала, че отива на прощаването с девическия живот на една приятелка. За щастие, той не беше нито подозрителен, нито недоверчив, иначе не би му било трудно да я разобличи.

Паси, Трокадеро, Боасиер, Клебер…

Както се беше надявала, Жорж ла Тюлип не закъсня да се свърже с нея. Едва няколко часа след „инцидента“ той звънна в магазина и й предложи обяд. За да го възбуди, тя отначало отказа, но той настоя и този път Мадлин прие поканата за вечеря. Добре познаваше типовете като Жорж. В психологическите статии в женските списания ги наричаха „неудържими съблазнители“. В реалния живот им се носеше името на секс-маниаци. Въпрос на речник…

Слезе на последната спирка на шеста линия. Още от изхода на метрото беше заслепена от фееричната експлозия на илюминациите. В продължение на повече от два километра, от „Конкорд“ до площад „Етоал“, стотици дървета по най-красивото авеню на света бяха облечени в хоругви от синкави кристали. Дори най-разглезеният парижанин не можеше да остане безразличен пред магията на спектакъла.

Тя пристегна мантото си, тръгна по авеню „Ош“ и продължи до ресторант „Роял Монсо“.

— Възхитителна сте — посрещна я Жорж.

Беше се погрижил добре за нея. Салонът на заведението правеше впечатление с колонадите си, с кожените бежови фотьойли и с играта с различни материи: метални столове край бара, полупрозрачен тезгях…

— Харесва ли ви декорацията? — запита той, докато ги настаняваха на маса в малко дискретно сепаре.

Мадлин потвърди с кимване.

— Почеркът е на Старк^[4]. Знаете ли, че той облече и моя ресторант?

Не, не знаеше.

От този момент нататък тя почти престана да говори, задоволяваше се да бъде красива и да се усмихва, даваше си вид, че е възхитена от любовния флирт на хубавеца Жорж. Приказките му бяха обиграни. С огромно желание той говореше и за двамата, разказваше за своите пътувания, за това как практикува екстремни спортове, за Давид Гета^[5] и за Армин ван Бюрен^[6], когото „познавал лично“, за парижката нощ, която според него е „мрачна, ужасяваща и почти мъртвешка“.

— Много е зле: вече почти няма истинска ъндърграунд култура в столицата. Най-добрите диджеи и най-креативните звукозаписни компании се изселват в Берлин или в Лондон. Ако днес наистина искаш да си спретнеш празник, трябва да се качиш на самолета!

Мадлин разсеяно слушаше тези предварително подготвени слова, които той навярно беше произнасял стотина пъти. Когато й носеха ястие — рохко сварени яйца с речни раци и манатарки, телешко филе в собствен сос с моркови… — тя се питаше какво ли би рекъл Джонатан.

След като излапа и последната хапка от своя десерт — невероятно хилядолистно тесто с шоколад и с лимон, — прие да изпие „последна чаша“ у Жорж.

Настани се на седалката на поршето, което отговарящият за колите пред ресторанта бе докарал. Преди да потегли, Ла Тюлип се наведе към Мадлин и я целуна по устата.

Очевидно този тип няма никакви подозрения.

Усмихна му се, престори се, че й харесва и му върна целувката.

 

 

 

Часовникът на летището показваше дванайсет, Джонатан целуна сина си и го пусна на земята. Със самолетен билет в ръка той погледна към Маркус.

— Поверявам ти Чарли за два дни. Алесандра остава в града по време на ваканцията, може да идва да ти помага. Що се отнася до ресторанта, анулирах всички резервации до края на седмицата.

— Сигурен ли си, че искаш да се качиш на този самолет?

— Напълно.

— Не разбирам добре какво ще правиш в Лондон.

— Всъщност отивам в Манчестър. Трябва да се срещна с един човек, да уточня няколко детайла…

— Не може ли работата да почака?

— Не.

— Не искаш ли да ми обясниш?

Джонатан остана уклончив:

— Имам да плащам дълг, да прогоня призраци, да осветля сенчести зони…

— Свързано ли е с тази жена, Мадлин Грийн?

— Ще ти разкажа всичко, когато започна да виждам нещата по-ясно. Докато чакаш, грижи се за Чарли.

— Естествено.

— Това ще рече нито капка алкохол, без курви вкъщи, без патардии, наркотици, всякакви лайна…

— Мисля, че те разбрах.

— По отношение на него това ще рече да си мие зъбите всяка сутрин, да не гледа жестоки филми и комикси, без телевизионни излишества, без сладки неща на всеки пет минути, най-малко по пет порции плодове и зеленчуци дневно, пижамата и в леглото в 20 часа.

— Разбрано.

— Всичко ли е ясно?

— Като бял ден — отговори Маркус и разсмя Чарли.

Един след друг Джонатан ги прегърна за последен път и премина в зоната за заминаващи.

Самолетът на „Бритиш Еъруейс“ в посока към Лондон излетя от Сан Франциско малко след 13 часа. Гледайки през прозорчето, Джонатан почувства, че сърцето му се свива.

Беше ли добра идея посред коледната ваканция да изостави сина си, когото виждаше толкова рядко? Без съмнение не. Опита се да прогони съмненията. Сега не можеше да се върне назад. Трябваше да разбере, да се добере до разрешението на тази мистерия, отвъд спомените и привидностите. След Мадлин беше негов ред да се сблъска с призрака на Алис Диксън.

 

 

 

Жорж покани Мадлин да влезе първа в малкия асансьор. Затвори вратата, натисна бутона за петия етаж и вкара езика си в устата на младата жена. Една от ръцете му притисна гърдите й, докато другата се опитваше да вдигне нагоре роклята.

Мадлин усети, че гърлото й пресъхва, но успя да преодолее отвращението. Тя беше тук на мисия.

На МИСИЯ.

Мезонетът на Жорж заемаше двата последни етажа на сградата. Организиран като огромно хале, модерният апартамент беше обзаведен с прости и немногобройни мебели, обагрен в естествени цветове. Футуристична стълба от стомана свързваше двата етажа.

Жорж пое мантото на гостенката си, след това докосна стъклен електрически ключ и в стаята се разнесе музика:

— Харесва ли ти? Това е Прогресивен транс, предложен от датчанина Карл Карл: кралят на берлинската сцена. Според мен той е новият Моцарт.

А ти си завършен глупак — помисли си Мадлин и му предложи най-чаровната си усмивка.

Сега, когато бяха само двамата, тя не се чувстваше добре. Сърцето й биеше силно в гърдите. Изпитваше опасение от това, което щеше да се случи. Едната част от нея искаше да е другаде, с Рафаел, в уютния комфорт на апартамента й. Но другата страна на личността й, другата вътрешна половина изпитваше трескава възбуда под въздействието на опасността.

— Да ти приготвя ли коктейл „Пинк Пуси Кет“^[7]? — предложи тя и мина зад бара.

Като чу думата котенце Жорж изгрухтя от доволство. Той застана зад завоеванието си, сложи ръце на бедрата й и ги плъзна нагоре към гърдите.

— Чакай, скъпи, всичко ще обърна! — каза тя и внимателно се отмести.

Мадлин взе две чаши и ги напълни с кубчета лед.

— Имам подарък за теб! — рече той и извади от джоба си две малки розови хапчета, украсени със звезда.

Екстази…

Тя взе една от таблетките и му смигна съучастнически.

— Трябва да намалиш светлината — настоя и се престори, че поглъща амфетамина.

Този идиот ще провали плана ми.

Сипа водка в чашите за коктейли, добави сок от грейпфрут и малко сироп от гренадин. Възползва се от миг разсейване на Жорж, за да сложи в питието му една доза рохипнол, могъщо сънотворно, използвано често от изнасилвачите.

— Пресуши чашата! — каза и му подаде питието.

Слава Богу, Жорж не чакаше да го подканят и изпи наведнъж своя коктейл, но щом остави чашата, бутна Мадлин върху канапе, облечено в черен плат, гарнирано с възглавнички на бели и черни ивици.

Двете му ръце хванаха главата на младата жена, насочиха устните й към своите за целувка, която, според него, беше чувствена. Той набута езика си в устата й, вдигна роклята до бикините, разкопча горната част и започна да гали гърдите й, да смуче и хапе зърната.

Мадлин усети, че гръдният й кош се свива. Не й достигаше въздух. Притиснатото към нея тяло на Жорж беше тежко, излъчваше неприятна топлина и миризма. Горещият му и солен дъх предизвикваше у нея отвращение и пристъпи на задушаване. Възбуденият Жорж лежеше отгоре й, гризеше врата й, виждаше се в кожата на лъв, който се готви да погълне газелата. Тя примираше и същевременно беше съгласна с това, което се случваше. Никой не я беше накарал насила да дойде. Никой не я задържаше. Можеше да спре играта с една дума или вик, но не го стори.

За да издържи, тя се фокусира върху заобикалящата я среда, концентрира се върху шума от обувката й, падаща на пода, гледаше тавана, осветяван от фаровете на минаващите по улицата автомобили.

Лицето на ресторантьора се залепи към нейното. Мъжът изостави гърдите й, за да хапе ушите й.

— Харесва ли ти? — прошепна той.

Тя се задоволи със стон и усети ерекцията му под кръста си. С властен жест Жорж взе ръката й и я сложи на члена си. Мадлин затвори очи и усети вкус на кръв в устата си.

Търси. Научи. Разбери.

Разследвай.

Това беше нейният наркотик, откакто влезе в полицията. Беше ченге, оставаше си ченге. Прояви се истинската й природа. Нещо, пуснало корени в нея, което я заразяваше като болест.

Пръстите на Жорж се плъзнаха надолу към корема й, опипваха бедрата, докосваха началото на венериния й хълм.

Мадлин обърна глава към голямото огледало в салона и видя очите си, които блестяха в нощта. Вкусът на замайването, двойствеността на насилието, необходимостта да прекрачиш граници: тази изпълнена със свръхчувствителност страна на нещата, която тя беше загърбила от две години, се връщаше към нея като бумеранг. Спомените и отколешните усещания се появяваха на повърхността. Пагубната привичка към опасността; зависимостта, която можеше да поражда тази професия. Когато се сблъскаше с кървав случай, нищо не можеше да се сравнява с адреналина, който се появяваше при работата й. Нито ваканциите, нито излизанията с приятели, нито сексът. Разследването я правеше дълбоко вглъбена в себе си, мистерията я разкъсваше отвътре. Някога, когато се появеше важен случай, тя „живееше“ в полицейския участък, спеше в гарираната си на паркинг кола или дори в килиите за разпити. Тази вечер беше различно. Поне на пръв поглед. Наистина нямаше убийство, но нюхът й диктуваше да се ожесточи. Франческа се беше превърнала в нейна натрапчива идея: какво беше тласнало тази жена да саботира драговолно любовта си и да взриви семейното си гнездо? Подобно поведение несъмнено прикриваше нещо много голямо…

Още малко пръстите на Жорж останаха впити в тялото й, докосваха плата на бикините й, преди постепенно да изгубят пъргавината си. Когато усети, че „любовникът“ й се срутва върху нея, Мадлин се освободи и скочи от канапето като гмуркач, издрапал да се върне на повърхността на водата. Ла Тюлип лежеше на софата, приспан от лекарството. Мадлин побърза да се убеди, че мъжът все още дишаше. Надяваше се комбинацията от рохипнола и екстазито да не доведе до нежелателен ефект.

 

 

 

Да не губи време. Да действа. Веднага.

Мадлин методично се хвана на работа. Този апартамент криеше тайна, тя беше сигурна. Първо спря оглушителната музика, която я ужасяваше, запали всички лампи и започна претърсването.

Мезонетът беше голям, но относително празен. Или — по-точно — всичко се намираше на мястото си. Жорж беше педантичен и несъмнено използваше жена за почистване. Имаше огромен гардероб, който би възбудил ревността на всяка мадама. В библиотеките и в шкафовете всичко беше грижливо подредено: спортни артикули, хай-фи техника, последен писък на модата, стотици DVD-та, няколко албума… Мадлин преобърна всички лични вещи, отвори навсякъде, където трябваше, претършува всяко кътче. Този вид „познание“ не се губеше. Тя не беше наясно какво точно търсеше, но бе сигурна, че все нещо трябва да намери. Може би сред множеството книжа, които Ла Тюлип пазеше в класьори и в папки?

Провери дали Жорж все още е в безсъзнание, извади своя „Глок“, в случай че той внезапно се събуди, и се настани зад бюрото му, за да прегледа документите: банкови извлечения, съобщения за дължини данъци, електронни фактури за електричество, документи за движими и недвижими вещи. Този „обиск“ й отне повече от един час, но не доведе до разкриване на нищо, което тя не знаеше. Ресторантьорът имаше съществени приходи и като собственик на заведението, и най-вече като администратор във фондацията „Де Лило“.

Мадлин побесня от несполуката.

Времето минаваше бързо.

Оставаше алуминиевият портативен компютър, сложен на ниската масичка в салона. Дознателката предпазливо го отвори. Когато беше ченге, тя можеше да предоставя анализите на съдържанието на твърдите дискове на специализирана служба, собствените й познания по информатика бяха ограничени. Извади късмет, защото лаптопът беше включен и не беше нужно да търси необходимата парола. Задоволи се с две-три основни манипулации, разгледа работните досиета, прерови снимките — имаше тонове от подводни гмуркания, спря се на уеб сайтовете. Отдели внимание на последната електронна кореспонденция, но не намери нищо интересно.

Да разследваш, означава да упорстваш.

Без да губи кураж, тя започна да тършува в софтуера за електронна поща. Жорж ползваше протокол IMAP (интернет протокол за достъп до съобщения). Мадлин бе сторила същото за собствения си адрес, което й позволяваше да разглежда имейлите си едновременно на телефона и на персоналния си компютър. Не беше необходимо да си експерт по информатика, за да знаеш, че в такъв случай всички писма остават архивирани в сървъра, дори тези, които потребителят смята, че е изтрил.

Мадлин възнамеряваше да хвърли поглед на архива. Там имаше милиони имейли, получени или изпратени от години. Тя приложи различни ключови думи, докато най-накрая успя да изолира пощата, която търсеше. Доказателството, че е на прав път:

От: Франческа Де Лило

До: Жорж ла Тюлип

Дата: 4 юни 2010 г., 19:47

 

Жорж,

Моля те, откажи се от намерението си да отидеш да видиш Джонатан в Сан Франциско. Ние взехме правилното решение. Късно е да имаш угризения на съвестта, мислех, че си разбрал всичко, като си прочел пресата.

Забрави Джонатан и това, което ни се е случило. Остави го да се съвземе.

Ако му признаеш истината, ще поставиш и трима ни в драматично положение и ще загубиш всичко: работата, апартамента и личния си комфорт…

Ф.

Писмото беше несвързано, но интересно. Несъмнено имаше какво да открие човек, четейки между редовете. Тя разпечата имейла и за по-сигурно изпрати едно копие до собствения си адрес.

 

 

 

Ледена вода върху лицето. После шамари. Жорж отвори очи точно когато нова плесница се стовари върху бузата му.

— Какво става…?

Завързан със собствените си връзки, седеше на стол в салона. Опита се да се освободи, но ръцете му бяха извити зад гърба и всеки от глезените му прилепен до крак на стола. На десет сантиметра от лицето му го заплашваше дулото на автоматичен пистолет. Беше под пълното владичество на тази жена, която беше имал непредпазливостта да доведе в дома си и която го бе „оплела като салам“.

— Аз… мога да ви дам пари. В гардероба има сейф, в който ще намерите най-малко 20 000 евро.

— Да, вече намерих мангизите ти — отговори Мадлин и му хвърли банкнотите в лицето.

— Какво друго искате?

— Истината.

— Истината за какво?

— За това.

Той наведе глава и видя имейла на Франческа.

— Коя сте вие всъщност? Мислех, че сте цветарка и че…

— Аз съм жената, която държи оръжието.

— Не знам какво ви интересува в тази афера, но ви съветвам да…

— В твоята позиция ми се струва, че няма какво да ме съветваш. Да се върнем към имейла: защо искахте да отидете да видите Джонатан Лампрьор в Сан Франциско?

На края на силите си, Жорж обилно се потеше. За да го принуди да говори, Мадлин увеличи натиска, като допря дулото на оръжието към челото на ресторантьора.

— На Джонатан дължа всичко — трудно изрече той. — Измъкна ме от дъното и ми помогна да успея. Беше млад и изпълнен с енергия. По онова време беше наистина изключителен човек: щедър, способен да ви освободи от демоните ви и да изтръгне най-доброто от вас.

— И за да му благодарите, вие му откраднахте жената?

— Съвсем не! — защити се той и тръпки обзеха гърдите му. — Нима смятате, че Франческа може да се влюби в тип като мен! Тя беше луда по съпруга си!

Жорж завъртя главата си надолу и избърса потта, която се стичаше по лицето му.

— Бяха странна и екзалтирана двойка — продължи той. — Всеки от тях се възхищаваше на другия. Всеки искаше да удиви другия. Бяха си разпределили задълженията, той в кухнята и на телевизионните екрани, тя зад кулисите, заета с разширяването на влиянието на групата. Франческа обожаваше съпруга си, искаше той да разпростре кулинарните си владения из целия свят, но…

— … но какво?

— В желанието си да постигне много бързо разрастването, тя взе лоши стратегически решения, които доведоха групата до прага на фалита.

Сега Жорж тракаше със зъби. Големи черни кръгове като натрупани сажди се бяха образували под очите му. Сместа от екстази и приспивателно не беше за препоръчване.

— Значи тези снимки в таблоидите на вас и на Франческа са лъжа и измама?

— Естествено! Един ден преди две години тя ми телефонира от Бахамите. Беше точно по време на коледната ваканция. Бях на Малдивите с приятел и се гмурках. Доведена до паника, ме помоли да отида при нея в Насау преди петнайсет часа на по-следващия ден. Каза ми, че е спешно. Поисках да науча повече подробности, но ме убеди, че колкото по-малко знам, толкова по-добре ще е за мен.

— Какво ви подтикна да приемете?

— Франческа беше моя работодателка и не бих могъл да кажа, че ми остави правото да избирам. Спомням си, че беше ужасяваща лудница; самолетите бяха пълни; трябваше да летя през Лондон, за да пристигна навреме. Мислех си, че ще получа повече информация на място, но не беше така. Тя просто с един местен папарак подготви мизансцена за дебилните снимки и си тръгнахме със следващия полет.

— И?

— Джонатан ни чакаше на летището. Не знам кой го беше предупредил, но нещата се развиха много зле. Той стовари юмрука си върху лицето ми и жестоко се скара с жена си пред всички. На следващия ден те обявиха развода си и продажбата на групата.

— Никога ли не сте споделяли истината с вашия приятел?

— Не. Няколко пъти си мислех да го сторя. Имах угризения, знаех, че се чувства зле и че вегетира в Сан Франциско. Говорих с Франческа и всеки път тя ме разубеждаваше, още повече…

— … още повече че нейната фондация ви плащаше щедро, за да запазите мълчание.

— Слушайте, никога не съм претендирал, че съм положителна личност — защити се Жорж. — Само Джонатан вярваше в това.

— А Франческа?

— Продължава да живее в Ню Йорк със сина си. След смъртта на баща й основно тя се занимава с фондацията.

— Има ли си някого?

— Не знам. Понякога идва с придружител на благотворителните вечери или на премиерите на спектакли, но това не означава, че излиза с мъже. Добре, ще ме освободите ли, по дяволите?

— Не повишавай тон, ако обичаш. За какво намеква тя в писмото си с думите: „Мислех, че си разбрал всичко, като си прочел пресата“?

— Нямам представа!

Мадлин се изпълни с подозрение. Беше готова да се обзаложи, че по този въпрос Жорж лъжеше. Като си възвръщаше присъствието на духа, той дори започна да заплашва:

— Вие, предполагам, си давате сметка, че щом ме освободите, ще изтичам в полицейския участък и…

— Не вярвам, не.

— Защо?

— Защото полицията съм аз, глупако!

Налагаше си да се успокои. Намираше се в рискована ситуация. Какъв трябваше да бъде следващият ход? Да му бутне дулото на глока в устата? Да му налее вода в дихателните пътища, за да го задави? Да му отреже крайчето на пръста?

Тип като Дани за по-малко от пет минути щеше да принуди Жорж да говори. Но не беше сигурна дали самият Дани би желал тя да мине от другата страна.

Взе нож от кухнята, отразя една от връзките, които стягаха Жорж, така че освободи дясната му ръка.

— Останалото ще направиш сам — каза тя и напусна апартамента.