Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (9)

9.

Тръгнахме да се връщаме, а Тери носеше торбата с парите от глиненото гърне. Когато стигнахме до полето със захарна тръстика, спряхме и аз отрязах пак да похапнем. Смятах, че след като бяхме така дълбоко затънали в кражбите, можехме да стигнем докрай и да нападнем тръстиката пак.

Нощният мрак се сгъстяваше, ние излязохме от полето, минахме покрай някакви дървета и излязохме на ливада с буйна трева. Пътят малко се различаваше от онзи, по който бяхме дошли, а от лунната светлина тревата приличаше на лъскава водна повърхност, вятърът шумолеше в нея, сякаш някой размяташе книжна торба, пълна с бонбони.

Като минахме по този път, стигнахме точно зад къщата, където бе живяла Мей Лин. Докато наближавахме, чувахме как устремно тече реката под нас, видяхме къщата и доловихме как скърца от вятъра. Клетъс си бе вкъщи, видяхме стария му камион, паркиран на пътеката, която извеждаше горе при къщата. Естествено, ако камионът не беше там, това не значеше, че не си е вкъщи. Понякога, когато се напиеше, го забравяше някъде, някой му го докарваше и оставяше пред тях — така поне казваше Мей Лин, а аз нямах никаква причина да се съмнявам в това. Затова бях предпазлива и извиках в очакване някой да ми отговори предния път, когато бяхме тук. Исках да се уверя, че той е разбрал, че сме там — ако си е бил вкъщи. Страх ме беше, че е от хората, които първо стрелят, а после задават въпроси.

Джинкс огледа нужника недалеч от нас.

— Ще трябва да се отбия да го използвам — каза тя.

— Не можеш ли да изчакаш? — попита Тери.

— Мога, ама няма да ти хареса после, като тръгнем да отиваме към лодката.

— Е, добре, побързай — примири се Тери. — Ще те чакаме до онова дърво.

Той посочи един голям бряст на хълма над реката.

Джинкс се втурна напред, шмугна се в нужника и затвори вратата.

Тери и аз отидохме до бряста, седнахме един до друг под него, облегнахме гърбове на ствола му. Тери постави торбата с парите между краката си и се загледа към къщата на Мей Лин и камиона, паркиран до нея.

— Мислиш ли, че вече е научил за нея? — попита ме.

— Не знам, но не ми се ще вече да му казвам. Особено след като изровихме парите, които синът му е откраднал, и мислим да изкопаем и дъщеря му. Не знам дали ще мога да го погледна в очите.

— Не ми пука — каза Тери. — С тези пари можем да се махнем оттук.

— Разделени на три, няма да стигнат задълго — отбелязах аз. — Добър старт е, но само толкова.

— Само това ми е нужно — рече Тери. — Добър старт. Аз съм като птица, която някой е настъпил по опашката. Не мога да излетя. Вторият ми баща чул какви слухове се разнасят за мен, за мен и едно момче, което идваше на гости, преди той да се ожени за мама. Тези клюки не са верни. Ала той им вярва и се отнася зле с мен, говори ми лоши неща и наранява чувствата на майка ми. Вади й душата, сякаш е просто някое празноглаво момиче. И как така го е приел това за мен? Как другите може да си го мислят? На теб приличам ли ти на обратен?

Аз се стъписах.

— Значи ти приличам! — възкликна той. — Разбрах от това, че премисляш какво да кажеш.

— Ами, много си красив, имаш добри маниери. Не съм те виждала с много момичета.

— Ти си момиче — отбеляза той.

— Ама ние сме приятели — отвърнах му.

Тери поклати глава.

— Видът ми не е по мой избор, а пък има много хора с добри маниери.

— Не съм ги срещала — отвърнах му.

— Само затова ли смяташ, че съм обратен?

Поклатих глава.

— Не. Заради Мей Лин е. Ти не я гледаше както всички останали мъже. Дори не я забелязваше, когато се къпехме голи в реката, дори не я поглеждаше.

— Ти си я оглеждала, иначе нямаше да ме питаш защо аз не съм я заглеждал — настоя Тери. — Значи ли, че харесваш момичета?

— Понякога, да си остане между мен и теб, си мислех, че може да си падна по нея. Приличаше на сладоледов десерт. Ала не, майтапя се. Май ме влекат мъжете и скапаният живот с някой от тях.

— Не всички мъже са гадняри — рече Тери. — Мъжът и жената може да са приятели и да са женени.

— Мама и Дон не са приятели — отвърнах му.

— Да, и точно това е причината да не се разбират — отвърна Тери.

— Хвана ме — казах аз.

— Онзи път, като се къпахме и Мей Лин бе гола като някоя нимфа, аз я огледах. Доста я поогледах. Направих го крадешком, но го направих. Слушай: Мей Лин обичаше да използва тялото си да упражнява власт, а аз не исках да й я дам. Не исках да знае, че ми харесва онова, което виждам. Не желая никой да има власт над мен. Никой. По никакъв начин.

Преди да успея да осмисля напълно тази нова информация, видях мъж да излиза от къщата на Мей Лин и да се влачи нагоре под лунната светлина. Вървеше към нужника. Имаше скъсана шапка, беше облечен в гащеризон и обут в чепици с развързани връзки. Приличаше на плашило, което е слязло от кола, на който са го закачили.

— Това е Клетъс — казах и знаех, че Тери всъщност го вижда за пръв път.

Изправихме се, но останахме в сянката под дървото. Въпреки това тази нощ бе толкова светло, че той щеше да ни види, стига да бе погледнал в тази посока, но той бе навел глава и вървеше бързо. Приличаше на човек, тръгнал да изпълни своя си мисия.

Отиде до нужника, дръпна вратата, но тя не се отвори. Джинкс бе пуснала резето отвътре. То не беше от тоя сорт, дето щеше да издържи, ако някой напъне по-силно, по-скоро служеше дружески да напомни, че някой е там.

Старецът на Мей Лин отстъпи назад и погледна нужника, сякаш му бе непознат.

— Кой е вътре? — извика.

— Отбих се за малко — отвърна Джинкс. — Веднага излизам.

— Чернилка ли е вътре? — попита той. — Звучиш като чернилка.

— Не — отвърна Джинкс. — Бяла съм.

— По-добре да не си някой черен задник, клекнал в моя кенеф — рече той.

Последва продължителна пауза и после отстрани нужникът се разтресе веднъж и повтори. Една дъска се разхлаби със скърцане и се откърти. После — друга. Джинкс изхвърча оттам като поле и от това дъските се откъртиха съвсем и паднаха. Тя се носеше устремно към дървото, където стояхме, и премяташе презрамката на гащеризона си през рамо, докато тичаше.

Зад нея с огромна скорост препускаше Клетъс, а развързаните връзки на чепиците му плющяха.

Предполагам, че би било правилно да изчакаме Джинкс, но не го направихме. Тери грабна торбата, двамата хукнахме като подплашени зайци и я оставихме да ни настига. Когато погледнах назад през рамо, тя бе почти до нас, но Клетъс бързо я настигаше.

— Ей, ей — крещеше той. — Онова е моята торба.

Дори в тъмното я бе разпознал.

Пробягахме по хълма, надолу към реката и после по брега. Когато отново погледнах назад, Клетъс не бе намалил скоростта и бе грабнал голяма сопа. В същото време Джинкс се препъна и падна на брега.

— Пипнах те — изкрещя Клетъс и наистина го направи.

Спрях и се обърнах, видях го да стоварва сопата отзад върху главата на Джинкс, докато тя се опитваше да стане. Беше як удар и не бе предназначен просто да я нарани. Целеше да убие. Джинкс падна и заби нос в калта, вирна крака като две подплашени птици.

Клетъс пусна сопата, сграбчи я, завлече я до брега и натисна главата й под водата. Джинкс започна да мята ръце и крака и да се дави.

Клетъс ни изгледа.

— Вие двамата по-добре се връщайте или ще удавя тая малка чернилка. Ако значи нещо за вас, по-добре елате тук.

Напипах камък на брега, почти колкото пъпеш, измъкнах го от тинята, вдигнах го в ръка и се втурнах към него. Тогава забелязах, че Тери тича редом с мен — в едната си ръка стискаше торбата, в другата бе грабнал къса, дебела сопа.

Клетъс натискаше пак главата на Джинкс под водата, когато се озовахме до него. Той й крещеше, макар че калъфката от възглавница не бе у нея.

— Защо сте ми отмъкнали калъфката? По-добре казвай. По-добре я връщайте.

Аз се озовах до него и стоварих камъка с две ръце. Ударих го в челото с него точно когато се обърна да ме погледне. Той се прекатури настрани и шапката му падна. Не беше съвсем успешна атака. Камъкът се изплъзна от ръцете ми, падна и удари Джинкс по гърба. Клетъс се опита да се изправи, с една ръка държеше окървавената си глава.

Тогава Тери се озова върху него със сопата и я размаха като луд. Клетъс сграбчи Тери през кръста, повали го върху Джинкс, която още лежеше на земята, опитвайки се да се подпре на ръце и да се изправи. До този момент бе успяла само да измъкне лице от водата.

Когато Тери бе повален, торбата се изплъзна от ръката му, отвори се и пачка от парите се разпиля като гъша перушина от стар дюшек.

Клетъс се хвърли върху Тери с вдигнат юмрук, после съзря разпилените пари.

— Това са моите пари — извика.

Джинкс, която се бе изправила на крака и се бе посъвзела, сграбчи тоягата, която Тери бе изпуснал, и замахна. Бе адски удар, чух как вятърът изсвистя, издаде същия звук като бухал, връхлитащ върху мишка. Ударът се стовари отзад върху главата на Клетъс. Тиквата му отскочи, сякаш можеше да се откърши от врата, после главата му клюмна напред, той потрепери веднъж, а сопата се стовари отново. Човече, на това му се вика удар. Вероятно можеше да се чуе чак в Глейдуотър. От него Клетъс нададе лай подобно на стреснато куче и после се прекатури от Тери.

Джинкс отново скочи върху него и налагаше нокаутирания вече навсякъде със сопата, удряше го по-бързо от човката на кълвач. Аз изтичах до тях, сграбчих я и притиснах нея и сопата към себе си. Тя започна да грухти и да се мята като омазано прасе.

— Ще го убиеш — извиках й.

— Тъкмо това се опитвам да направя — отвърна ми.

Дръпнах я назад и паднах на земята. Тя продължи да се мята отгоре ми.

Тери отиде и погледна Клетъс.

— Добре е, в безсъзнание — каза ни.

— Надявам се да е мъртъв — рече Джинкс, като не спираше да се бори. — Нарече ме чернилка, размаза ми фасона, удари ме по главата и ми натисна лицето във водата. Проклет стар смотаняк. Не искам никога повече някой да ме нарича чернилка. Писна ми от това. Писна ми. Не мога да понасям това проклето място. Не понасям никое място.

— Джинкс — извиках й, — престани. Няма да го удряш повече.

— Ами ако се съвземе?

— Тогава можеш да го удариш — съгласих се.

— Добре тогава, пусни ме.

Аз я пуснах, тя веднага скочи и се втурна да го цапардоса със сопата отново. Тери я хвана за ръката и рече:

— Достатъчно, Джинкс. Той е само един стар глупак.

— Тези пари са колкото негови, толкова и наши — каза Джинкс, опитвайки се да освободи ръката си. — Няма значение кой ги е откраднал пръв. Освен това той дори не знаеше къде са. Ние стигнахме до тях и ги изкопахме.

Накрая отидох и застанах зад нея, помогнах да я удържим, не след дълго Джинкс се взе в ръце и започна да диша по-спокойно пак. Тери я пусна, но не преди да й вземе сопата.

— Хайде да събираме парите, преди да е дошъл на себе си и Джинкс да се е превърнала в убиец — настоя Тери.

Натъпкахме ги обратно в торбата и точно преди да си тръгнем, Джинкс срита Клетъс в главата с всичка сила. Трябваше да я издърпаме от него и да я влачим по брега, а тя проклинаше бясно; мяташе ръце и крака като стоножка върху напечена от слънцето скала.