Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (3)

3.

Накрая стигнахме до онова място край реката, където бе живяла Мей Лин, приближихме лодката и скочихме на брега. Тери хвана въжето, завързано за предната част на лодката, направи примка, метна я и я наниза на един пън. После за по-сигурно изтеглихме предния край от водата, така че дупката в дъното да е на брега.

Точно преди да се отправим към къщата, Джинкс погледна към реката и посочи с пръст. Тя бе много добра в напомнянето. Винаги сочеше ту това, ту онова. Всеки път, когато бяхме тук, показваше мястото. Там майката на Мей Лин се удавила в реката с омотаната около главата й риза.

— Точно там е било — каза тя, сякаш не знаехме.

Качихме се по хълма, който бе хлъзгав от нападалите борови иглички. Къщата бе на върха и бе построена върху подпори от креозот^[1]; беше толкова високо, така че когато реката приижда, да не може да я отнесе. По начина, по който бе наклонена, реших, че нямаше да мине много време, преди цялата тая съборетина да бъде отнесена, да се катурне надолу по хълма и да цамбурне в реката към мястото, където бе потънала майката на Мей Лин.

Когато стигнахме до върха на хълма, така че да не изненадаме баща й и той да ни обстреля със сачми, аз извиках:

— Хей, има ли някой вкъщи?

Никой не отговори, но за всеки случай поизчакахме малко — в случай че бе позадрямал, докато изтрезняваше. По-нагоре имаше един нужник и канавка, която се оттичаше от него към водата; това беше канализацията. Онова, което падаше в дупката на клозета, отиваше надолу по канавката в реката. Тери оглежда нужника известно време, после каза:

— Това не е много хигиенично. Човек трябва да върши естествените си нужди далеч от водата. Всички го знаят. Копаеш яма, а не поставяш отходна тръба. На това му се вика мързел.

— Старецът й е мързелив — рекох аз. — Какво друго би могъл да си помисли човек?

Стояхме долу близо до къщата и чакахме да видим дали ще излезе някой. Когато това не се случи, извикахме отново и тримата в един глас. Пак никой не отговори.

Няколко стъпала водеха нагоре на около десетина фута към порутената, увиснала веранда и ние се заизкачвахме по тях. Люлееха се, докато се изкачвахме. Встрани стъпалата бяха фиксирани на платформа с дървени перила, а най-горе, където трябваше да има стъпало, то липсваше. Трябваше да протегнеш крак и внимателно да се изкатериш на площадката, която се разклати, когато се изкачихме на нея.

Извикахме още веднъж, но все така никой не отговори. Освен Клетъс Бакстър не бе останал никой, който би могъл да се обади. По-рано там беше братът на Мей Лин, Джейк, но той намери смъртта си преди година. Носеха се слухове, че е обирал банки, но според много повече бе нападал бензиностанции. Криел се надолу по течението на реката между отделните набези и никой не казал на ченгетата за него. Не че много го харесвали, но бил един от местните, имал пистолет и лош нрав и във всеки един момент едното от двете можело да гръмне.

Естествено, полицай Хигинс знаел, че е там, но не му пукало, защото Джейк му плащал. Според слуховете Сай винаги се радвал, щом чуел, че Джейк се кани да извърши нова кражба, щото това означавало, че ще има свежи доставки на уиски или нова превръзка за окото.

Колкото до Джейк, преди представителите на закона да успеят да попаднат на следите му, ако това изобщо бе възможно да се случи, той бе повален от настинка, хвана пневмония и си умря вкъщи.

Когато никой не се отзова на почукването ни на вратата, Тери рече:

— Какво, за Бога, правим тук? Мей Лин е там, в гробището.

Аз бях единствената всъщност, която някога се бе срещала с Клетъс Бакстър. Всички бяхме идвали в къщата няколко пъти при Мей Лин, но когато Тери и Джинкс бяха с мен, Клетъс никога не си бе у дома. В случаите, когато го видях, той не ми обръщаше кой знае какво внимание, освен да ме удостои с някоя пръдня или кимване. Всички познавахме майка й — тиха, слаба жена, с коса с цвят на мокра пшеница, с лице, покрусено от всичката тъга на света.

Всички бяхме виждали Джейк — мъж с тъмни очи, красиво лице, белязано от белег на дясната буза, където го бе простреляла ловджийска пушка, когато е бил на нашата възраст. Бе доста дружелюбен, но винаги ни оглеждаше, сякаш можеше да сме някакви младоци от федералните, които идват да го заловят за това, че е откраднал двайсет и пет долара от някоя бензиностанция.

— Странно — рекох. — Ето ни тук, а аз не знам защо сме дошли.

— Чисто и просто сме любопитни, ето защо — рече Джинкс.

Пак почуках на вратата и този път тя помръдна. Всички стояхме там, загледани в цепнатината, която се отвори, после аз протегнах ръка, бутнах я и влязох вътре — все едно бях поканена.

Тери и Джинкс ме последваха.

— Не постъпваме правилно — каза той.

— Така е — съгласи се Джинкс.

Никой от двамата обаче не се обърна да си върви. Продължиха след мен.

Къщата представляваше само една голяма скосена стая, която бе преградена с одеяла, окачени на въжета, така че можеха да се дърпат настрани и събират. Най-голямата част бе за бащата на Мей Лин; бяха опънати няколко одеяла, за да я отделят. Едно от тях бе дръпнато и можах да видя легло там и малка масичка с Библия на нея, в която имаше много листчета хартия. Като погледнах по-отблизо видях, че са за свиване на цигари. На рафта имаше тенекиена кутия с образа на принц Албърт, а навсякъде наоколо — по масата, леглото, пода и дори върху единствения дървен стол — бяха петната от тютюн — като мръсни люспи пърхот. Спомням си, че веднъж го бях гледала как свива цигара, а ръцете му толкова силно трепереха в края на едноседмичен запой, че разпиля тютюна навсякъде.

Част от стаята бе отделена за място за готвене, където имаше печка с дърва, с кюнци, които излизаха навън от дупка в стената, до един прозорец. Над него висяха пердета, направени от същия плат на сини цветя, от който бе ушита и роклята на Мей Лин.

Мястото на Мей Лин бе преградено с одеяла и не бе кой знае колко голямо. Ако Джейк някога е имал свое място, то вече бе окупирано от стареца му. Трудно бе за вярване, че тук някога са живели четирима души.

Дръпнахме одеялата на Мей Лин и надникнахме вътре. На пода имаше малък пухен дюшек, по него имаше петна от вода и пот. На него имаше две съвсем ниски възглавници. Едната от тях бе с калъфка от същия плат като роклята й и завесите в кухнята. Другата беше без калъфка. До стената имаше скрин с пукнато огледало. Бе принадлежало на майката на Мей Лин и бе единствената истинска мебел в къщата.

Върху шкафчето имаше огромна купчина филмови списания. До скрина имаше стол, а в подножието на леглото — още един. Обикновено Мей Лин седеше на единия, а аз — на другия, тя ми показваше списанията и хората в тях. Приличаха на хора от някакъв сън, като ангели, слезли от рая. Не приличаха на никой от хората, които познавах, освен на Мей Лин, макар и дрехите й да не бяха като техните.

Джинкс докосна списанията, вдигна ги.

— Тези тук, всичките заедно — каза, — са достатъчни да потопят цяла лодка.

— Тя сигурно много ги е обичала — добави Тери.

— Смятах, че някой ден ще замине и ще стане филмова звезда — рекох аз. — Ако някой можеше да го направи, това бе тя.

Тери седна на стола в подножието на леглото и взе една от възглавниците й.

— Мирише на нея — рече. — На онзи неин парфюм.

Остави възглавницата и ни погледна.

— Знаете ли, Мей Лин наистина заслужаваше да отиде в Холивуд.

— Тя е съвсем мъртва — каза Джинкс и седна на дюшека.

— Тя все пак трябва да се отправи на това пътуване — отбеляза Тери и кръстоса крака. — Единственото, което искаше, а сега лежи заровена в една дупка като мъртъв домашен любимец. Не мисля, че заслужава такъв край.

— И аз не смятам, че трябва да се умирисвам, когато се напъвам в нужника — рече Джинкс, — но засега няма друг начин.

— Можем да я отведем в Холивуд — каза Тери.

— Да направим какво? — зяпнах аз.

— Можем да я отнесем.

— Искаш да кажеш да я изкопаем? — попита Джинкс.

— Да — отвърна Тери. — Сама няма да се изрови.

— Съвсем вярно — рекох.

— Наистина го мисля — настоя Тери.

Аз и Джинкс се спогледахме.

— Значи — каза тя, — изравяме я и я мъкнем заедно с ковчега по целия път до Холивуд на гръб и когато стигнем там, отиваме да видим ония хора от киното и им казваме, че сме довели следващата им звезда, един труп, който вече няма нищо общо с Мей Лин и така мирише, че птиците може да изпопадат мъртви от дърветата?

— Разбира се, че не — възрази Тери. — Просто отбелязвам очевидния факт, че нямаме толкова приятели, че да не се погрижим за мъртвия. Смятам, че трябва да я изровим, да й направим погребение, както са погребвали героите в древна Гърция. Нали разбирате, да я изгорим на погребална клада и да съберем праха й; него можем да отнесем в Холивуд.

— Тя не е от древна Гърция — отбеляза Джинкс.

— Но беше като богиня, не мислиш ли? — не се отказваше Тери.

— Беше само дете, израсло в затънтените места край реката, много красиво, което изплува мъртво с шевна машина, завързана за краката — казах аз. — Ти си луд, Тери. Не можем да я изровим, да я изгорим и да отнесем праха й в Холивуд.

— Така стоят принципно нещата — рече Тери.

— Как така? — попита Джинкс.

— За нея нищо няма да значи, прави сте — отбеляза Тери. — В смъртта вече няма нищо забавно. Знам го. Имах куче, което умря, молех се да се съживи, но нищо не стана. А накрая реших, че Бог го е върнал към живота, но не го е пуснал да излезе от дупката. Излязох и копах да му помогна да излезе, само че то си бе все така мъртво и не изглеждаше добре.

— Мога да ви кажа предварително какво ще излезе от тая работа — рече Джинкс.

— Май никой от нас не иска да остава тук — продължи Тери.

— Вярно — съгласи се Джинкс. — На мен не ми се ще. Ще свърша с това да бърша белички бебешки дупета, затънала в пране и готвене за някой местен дръвник през останалата част от живота си. И ако това е, което ме очаква, може да направя като мисис Бакстър, да омотая някоя риза около главата си и да се удавя в реката.

— Недей дори да го споменаваш — смъмрих я аз.

— Току-що го направих.

— Е, не го прави повече.

— Тук няма нищо за нас — каза Тери. — В действителност не можеш да растеш тук. Не и както трябва. Ако останем, винаги нещо тежко ще е надвиснало над главите ни и ще ни притиска. Харесва ми идеята да отнесем праха на Мей Лин в Холивуд и да го разпилеем там, където тя винаги ще остане част от него. Имаше приключенски дух и мисля, че не й оставаха повече от няколко месеца, докато напусне това място.

— Трябвало е да побърза — отбеляза Джинкс.

— Ние имаме възможност да заминем — продължи Тери. — Единственото, което можем да направим, е да прегърнем идеята. Заедно можем да приведем плана в действие. Можем да си помогнем да постигнем целта.

— Това, което ти е нужно, са малко хубава храна и сън — казах аз, като гледах Тери.

Той поклати глава.

— Не. Нужна са ми и лопата и приятели да ми помогнат да я изкопая. После ще я изгорим, нея и списанията заедно. Така ще е символично.

— Символично? — повтори Джинкс.

— После слагаме пепелта от всичко в буркан…

— Буркан? — повтори Джинкс.

— Или някакъв съд — обясни Тери. — После отплаваме по реката до някой по-голям град, хващаме автобуса и потегляме за Холивуд.

— Автобус? — повтори пак Джинкс.

— Престани да повтаряш като присмехулник^[2] — скастри я Тери намръщено.

— Звучи налудничаво — намесих се и аз.

— По ми харесва да ме смятат за луд, отколкото да седя тук — каза той.

— Ставаме двама — подкрепи го Джинкс.

И двамата се вторачиха в мен, предполагам, че очакваха съгласието ми.

— Нека си помисля — казах.

— Познавам те — рече Тери. — Всъщност няма да го обмисляш. Казваш го само за да си затворя устата.

— Докато размишляваш върху това — включи се Джинкс, — ние с Тери се захващаме да изгорим Мей Лин и списанията и докато решиш по един или друг начин, ще сме се качили в някоя лодка, може би някоя без дупка на дъното, и ще плаваме към Холивуд с праха на това момиче в буркан.

— Поне толкова знам — рекох, — че река Сабайн не стига до Холивуд.

— Да, ама ние ще пристигнем някак там — подчерта Тери.

Сякаш едва ли не виждах как колелца се завъртат в главата му.

Той вирна глава и присви устни в ъгълчетата.

— Баржата^[3] е там. Можем да я вземем. Достатъчно голяма е да живеем на нея.

— Твърде голяма е за някои по-тесни места по реката — отбеляза Джинкс. — По-добре да позакърпим лодката или да вземем някоя друга.

— Обзалагам се, че можем да я прекараме по ония места, ако се потрудим здравата — подчерта Тери.

— Баржата, както я нарече, не е по-различна от някой сал — вметнах аз.

— Може всъщност да я завържем за брега нощем и да спим на нея — добави Тери.

— Искам да си помисля — рекох, чувствах се притисната и се надявах цялата тая работа да им изхвърчи от главите, докато се върнем обратно през реката.

— За какво има да мислиш? — попита Джинкс. — Каза ни, че дори не можеш да спиш добре, за да дебнеш баща ти да не влезе в стаята ти.

Кимнах и се замислих за това как обикновено спях с едно дърво за огрев в леглото до себе си, със заключена врата, с едно отворено око и едно ухо — нащрек.

— Истина е.

— Е, тогава… — рече Тери.

— Има някои неща, които първо трябва да свърша вкъщи — рекох, като още си мислех, че скоро може да забравят за всичко, а всъщност идеята постепенно ме разпалваше.

— Добре тогава — съгласи се Тери. — Може всички да си отидем и да се приготвим и ако някой има някакви пари, сега е подходящ момент да ги донесе.

— Имам двайсет и пет цента — казах. — Само толкова.

— Имам само зъбите в устата си — рече Джинкс.

— Аз имам няколко долара — каза Тери. — Онова, от което имаме нужда обаче, е някакъв план.