Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (20)

20.

Беше наистина тежка задача, но накрая успяхме да завлечем Тери до огъня.

Седнахме до него, а жената, за която научихме, че се казва Клементайн, огледа ръката му. На светлината на огъня изглеждаше много зле. Беше подута, моравосиня, от китката към лакътя пълзяха тъмни жилки. От раната се разнасяше миризма като от развалено месо.

И двамата мъже се бяха втренчили в мама. Явно не се случваше всеки ден да видят някой с нейната външност да се разхожда из горите. Макар и мокра като препикана кокошка, тя изглеждаше все така специална и не можех да не й завидя за това. Предполагам, че изглеждах добре, но нямаше начин някога да заприличам на нея.

— Какво имате в тенекиите? — попита Джъд.

Бяхме донесли тенекиите си за мас и аз бях седнала на моята, а Джинкс — на нейната.

— Една приятелка изгоря в пламъците на пожара в една къща — отвърнах.

Не се чувствах особено зле от това, че лъжа, тъй като част от казаното бе истина.

— Какво? — възкликна Бун.

— Беше едра и я сложихме в двете тенекии — отвърнах.

— Изгребали сте я от опожареното? — попита Джъд.

— Онова, което остана от нея.

Станах от тенекията и използвах джобното си ножче да я отворя. Прибрах ножа и извадих буркана, показах им го, като го държах близо до огъня. Беше почернял от пепелта.

— Какво, по дяволите, ще правите с нея, като е изгоряла така? — попита Джъд.

— Ще отнесем останките й на роднините й, за да решат къде да я погребат. Сметнахме, че не бива да оставим праха й да изсъхва там, където е, и после вятърът да го разнася.

— Виж ти — рече Бун, като се опитваше да се вглъби в тази мисъл.

— Мисля, че постъпвате по християнски — рече Клементайн.

— Трябваше само да ритнете малко пръст върху тая пепел — рече Бун. — Не знам дали е много по християнски да я разнасяте в тази тенекия. Не ми се струва правилно да държите една жена в кофа, дори и да е мъртва и да е останала само пепел.

— Откъде знаете коя пепел е от нея и коя от къщата? — попита Джъд.

— Мисля, че сам Бог ще реши това — отвърнах.

Отговорът, изглежда, сложи край на интереса им към тенекиите и на Джинкс не й се наложи да отвори нейната, защото, ако бяха видели парите, отчайващите обстоятелства можеше да променят благоразположението им.

— Зле се е инфектирало — каза Клементайн, след като огледа ръката на Тери. — Няма друг начин, освен да изпуснем малко от отровата. Мога да го направя, но не мога да обещая нищо.

— Тогава по-добре започвайте — обади се Джинкс.

Тя беше близо до Тери и гледаше ръката му, която лежеше върху гърдите.

— Ще се събуди, когато направя онова, което трябва — рече Клементайн, — и ще го заболи за миг, сякаш е в пламъците на ада, но ако успеем да източим отровата, ще му стане по-добре, поне докато намерите лекар.

— Моята Клементайн беше медицинска сестра — рече Джъд.

— Не официално — обясни тя. — Само помагах на лекаря, докато настъпи Депресията. Той ме наричаше „сестра“, но единственото си обучение получих от работата, която вършех. Джъд, ще имам нужда от ножа ти.

Той й подаде голям сгъваем нож. Тя го отвори, пъхна острието в огъня и го задържа там. Държа го дълго. Ние седяхме и наблюдавахме. Когато острието се зачерви, Клементайн каза:

— Ще трябва да го държите.

Джинкс хвана ръката му — тази, на която китката не бе с цвят на патладжан — и я натисна надолу. Джъд дойде и възседна Тери, седна на краката му. Аз хванах другата му ръка, тази с ранения пръст, и я изпънах върху кърпата, която Клементайн бе постлала на земята.

Тя уви ръката си с друга и измъкна ножа от огъня. Видях облаче дим да се издига от него, после тя посегна направо към ръката на Тери и го заби в раната. Тери изкрещя. Когато заби ножа, гнойта, насъбрала се от пръста до китката му, бликна от разреза и плисна в лицето ми, сякаш бе струя от маркуч. Така се стреснах, че едва не изпуснах ръката му.

— Трябва да го държиш — нареди Клементайн.

Съвзех се и го стиснах здраво. Тя го сряза отново и бликна още гной, но не на такава струя както преди. Беше тъмна и гъста. Тери бе престанал да крещи, но скимтеше като мокро котенце.

Клементайн остави ножа настрана. Взе ръката на Тери и започна да я глади с палеца си, при което от разрезите излезе ще гной. Това накара Тери да се върне отново към по-сериозно викане. Тя продължи да прави това, докато раната стана равна. Вече не бе така морава, тъмният цвят бе изтекъл през разрезите, които бе направила.

— Бун — рече Клементайн. — Ще имам нужда от твоя балсам.

— Колко? — попита Бун.

— Колкото ми е нужно — отвърна тя. — А сега го дай.

Бун помърмори малко, отиде до един от вързопите и го отвори. Върна се с нещо малко, увито в плат. Клементайн разгърна парчето. Вътре имаше малко шише с вероятно, според мен, домашно уиски. Тя отвинти капака и поля от него върху ръката на Тери. Това го накара да подскочи. Тя изля още, но този път той не повтори, само лежеше и дишаше леко.

Тя надигна шишето и отпи от него. Предложи на всички по глътка, но ние отказахме, макар че забелязах как мама леко облиза устни. Миризмата на този алкохол бе същата като на нейния еликсир и знам, че я изкуши, но тя поклати глава и отказа.

Клементайн постави шишето на земята. Бун отиде, сложи капачето, уви го отново и пак го постави във вързопа. Клементайн внимателно превърза ръката на Тери с парче накъсан бял плат.

— Ще се оправи ли? — попита мама.

— Можеше и да се влоши — отвърна Клементайн. — Мисля, че ще се подобри, но няма да се оправи, ако не отиде на лекар. Нуждае се от истински грижи. Не може да ги получи тук от мен. При всичката тая мръсотия и така нататък. Ще проникнат в раната и няма как да се оправи.

— Благодаря — рече мама, а ние двете с Джинкс побързахме да сторим същото.

Джинкс измъкна носна кърпа от панталона си и я използва да избърше гнойта от лицето ми, после я хвърли в огъня.

Бихте си помислили, че след всичко това сме си загубили апетита, но не беше така. Джъд имаше някакви канчета в багажа си, в които някога е имало едно-друго, но етикетите бяха паднали. Даде на мен и Джинкс едно да го използваме двете. Дадоха на по-големите деца едно общо и на майката и малкото дете — друго. Накрая всички имаха канче за себе си или едно да ползва с другиго. Нито едно от децата не каза нищо, докато ставаше всичко — нито на нас, нито на някой от семейството. Не се държаха като деца. Сякаш всичките им силици бяха изцедени и ме заболя, като гледах това.

Изядохме полагащата ни се част от боба и когато свършихме, отидохме да потърсим дърва да поддържаме огъня, макар че нощта бе топла. Той ни осигуряваше светлина и в нея имаше нещо успокояващо.

Всички се опънаха на земята да почиват. И аз се опитах, но не можах. Мислех за Скунк. Джинкс се примъкна близо до мен. Тя също мислеше за него. Каза в ухото ми:

— Трябва да сме готови, ако Скунк се появи.

Показах й, че държа ножа си отворен до себе си.

— Със същия успех можеш да атакуваш някой бик с игла — рече тя.

— Поне ще му оставя нещо, с което да ме запомни.

— Няма да има нужда от твоите рани — рече тя. — Ще има ръцете ти за спомен.

Не изглежда естествено да си толкова уплашен и въпреки това уморен, но неспособността ми да заспя не трая дълго — скоро ми се стори, че падам от високо дърво и се нося надолу като борова игличка. Изведнъж вече не можех да държа очите си отворени и когато утрото настъпи и се събудих, без да са ми отрязани ръцете, си отдъхнах с облекчение.

Погледнах към Джинкс. Тя седеше до огъня. Беше опряла лакти на коленете си и облегнала глава на ръцете си. Първо си помислих, че е будна, но после видях, че така е заспала.

Станах и отидох в гората, погрижих се за нуждите си, а после слязох при реката. Водата доста се бе поуспокоила и като я гледах, ми се прииска пак да сме на откраднатия сал.

Поразходих се там, изпитвайки глад. Отидох до мястото, където бяхме хвърлили торбите, в които държахме бурканите. Помислих си, че може би пак трябва да ги прегледам, за да видя дали част от сушеното месо не се е запазило.

Месото миришеше толкова зле, колкото и раната на Тери. Изпразних торбите на земята, но там нямаше нищо, което да може да се използва. Върнах се по пътя, по който бяхме дошли, и стигнах до мястото, където бе преподобният. По него бяха накацали мишелови, бяха изкълвали очите му, разкъсали носа и устните му. Взех един камък и го хвърлих по тях, виках, докато отлетяха.

Помислих си, че може би трябва да съобщя на другите край огъня, да видя дали не могат да ми помогнат да го измъкна измежду камъните и да го погреба, но също така се боях, че може и да си помислят, че ние сме го убили.

Не знам защо го направих, но отидох и потърсих дебела тояга, намерих я. Доплувах до него, което сега бе по-лесно, след като си бях починала, а водата не бе толкова бурна. Изкатерих се по скалите, откъдето можех да го достигна със сопата. Беше посинял и подпухнал като кърлеж по някое куче. Продължих да го ръгам със сопата, докато се освободи и падна във водата. Тя го пое, а парчето от сала, което стърчеше от него, му помогна да отплава лесно — като хартиена лодка водата го повлече и той се загуби от погледа ми. Поседях на скалите дълго, просто се наслаждавах на топлото слънце и гледах в посоката, в която той изчезна. Не знаех как да се чувствам по отношение на това, което бях направила, но някак си не можех да го оставя на онези мишелови, а не бях в състояние да го измъкна измежду скалите и да го извлека на брега.

Хвърлих тоягата и когато отново бях в състояние, доплавах обратно до брега. Тръгнах обратно по пътя, по който бях дошла. Когато стигнах до двете празни торби на земята, които аз и Тери бяхме оставили, погледнах надолу към тях и нещо, което бях изместила на заден план в мислите си, се свърза с някои други неща и в тоя миг усетих, че ми призля на стомаха. Облегнах се с ръце на един як бор, наведох се и повърнах върху кората.

В този миг разбрах със сигурност нещо, сякаш ми е било обяснено с думи от нечия уста. Бе пред очите ми, ясно като бял ден, а аз не бях го проумяла до този момент.

Мина известно време, но когато се съвзех, реших, че сега не е моментът да спомена какво съм разбрала. Отидох обратно при другите. Когато стигнах там, всички бяха станали освен Тери, който все така приличаше на смъртник.

— Тревожех се за теб — рече мама.

Малкото момиченце, което не беше се обадило досега, ме изненада, като каза:

— На нас са ни казали да не бягаме. Ако го направим, татко ще ни смъкне кожата от бой.

— Тя не е малко момиченце — рече Джъд, докато разравяше огъня с пръчка. — И не е наша работа. Може да прави каквото си иска. Дръж си устата затворена, дете.

Малкото момиченце млъкна и се нацупи. Опитах да й се усмихна и да я поразвеселя, но тя не отвърна на закачката ми. Отмести поглед и продължи със своите занимания, а те се състояха в това да помага на семейството да събира нещата си. Само за минути те успяха да наслагат във вързопи всичко и да изгасят огъня.

— Ще тръгваме — каза Клементайн и преметна една бохча на рамо. — Желаем ви всичко хубаво, но трябва да си тръгнем сами. Не искаме да сме груби и лоши християни, но няма какво повече да направим за вас. Трябва да се погрижим за своите. Вече ви казах каквото знам. Трябва да намерите лекар за това момче, иначе китката и ръката му ще се влошат. Дано имате късмет.

— Също и вие — рече мама.

След тези думи Клементайн, която на дневна светлина изглеждаше доста по-стара — сякаш е била измокрена, блъскана в камъните и окачена да съхне на пладнешкото слънце — ни кимна и тръгна след семейството си, което вече се отдалечаваше. Ние останахме където си бяхме и ги наблюдавахме да вървят по железопътните релси. Разумно бе да се предположи, че това е пътят, по който и ние трябва да тръгнем, но проблемът беше Тери. Щеше да се наложи да го носим, а нямаше как да го направим и да успеем да го метнем на влака. Единственото, което ни оставаше, бе да измислим как да отвържем веригата на лодката, да го натоварим на нея и да отплаваме по реката.

Тери още не бе дошъл на себе си. Погледнах надолу към него — макар и много болен, с плувнало в пот лице и мокра от нея коса, той пак си беше красиво момче. Двамата с Мей Лин си приличаха и сякаш бяха свързани. Джинкс седеше до него на земята и го гледаше напрегнато. Изражението й бе нежно и мило, нещо необичайно за нея. Тя често гледаше така, сякаш е изсечена от сладник с някой тъп нож, но когато лицето й бе спокойно, бе много хубава, а очите й бяха като на кошута. Протегна ръка и отмести мократа коса от челото на Тери.

Мама се изправи и погледна към семейството, което вървеше по железопътните релси. Дръпна ме настрана и рече:

— Едва се удържах снощи да не измъкна от вързопа им онова питие. Всичко беше наред, докато не го помирисах и бях готова да си открадна малко, дори и да трябваше да скоча срещу горката жена и да се бия с нея, да се бия с всички тях. После се овладях, но не беше лесно. Сякаш се опитвах да удържа впряг от побеснели коне, да им попреча да скочат от някоя скала.

На мама май само коне й бяха в главата.

— Колкото по-дълго стоиш настрана, толкова по-лесно ще става — рекох й.

— Не съм сигурна — рече мама. — Ами Тери?

— Мисля, че трябва да успея да отвържа онази лодка — казах. — Ще се качим в нея, ще ни е доста тясно, но не мисля, че имаме избор. Защо не останеш тук с него, а ние с Джинкс ще видим какво можем да направим?

Отново се появи този проблем да ги оставим сами заедно, но още по-зле изглеждаше да го влачим до лодката и да се окаже, че няма начин да я отвържем. А с него трябваше да остане някой.

Двете с Джинкс отидохме до реката и се заоглеждахме за някой достатъчно голям камък, с който да успеем да разбием катинара на веригата. Да вземем лодката означаваше отново кражба и това ме накара да се замисля, че ако не внимавам, може да изградя кариера на престъпник. Престъпният бизнес означаваше сигурна работа, понякога в него имаше и пари, ала я имаше и оная работа със затвора, а това не ми се нравеше много. Но в лоши времена се раждат лоши намерения и точно сега оцеляването бе по-важно от всичко друго.

— Мислиш ли, че Тери ще се оправи? — попита ме Джинкс.

Ние продължавахме да търсим около брега, доста по-далеч от мястото, където бяхме търсили преди, и се опитвахме да намерим достатъчно солиден камък. Повечето от тях бяха крехки и се чупеха, след като ги ударехме няколко пъти в земята да ги изпробваме.

— Не знам — отвърнах. — Предполагам, че зависи от това дали можем да го заведем на лекар.

— Наистина е хубав — рече тя.

Спрях и я погледнах.

— Вярно е, но как така чак сега го забеляза?

— Винаги съм го забелязвала — отвърна тя. — Трябва да съм сляпа, за да не го видя. Само че… ами…

— Той е бял — помогнах й.

— Да. Тоя тип неща не са позволени тук, знам също и че ми е приятел и всичко останало, но понякога си мисля за него по начин, по който не би трябвало… все пак той си е обратен, такива неща.

— Не знаех, че те привлича по този начин.

— Нито пък аз, докато не разбрах, че може да умре. Май смятах, че тъй като отиваме в Калифорния, там може да са на друго мнение. Че той може да прояви интерес, ако се поспретна малко и се науча да приказвам правилно.

— Нали знаеш, че е обратен?

— Нищо сериозно, само си мечтая, ще ми се да не ти бях казвала.

— Не се безпокой — рекох. — Мислех си същите работи за него.

— Да, ама ти не си чернокожа — възрази тя.

— Няма значение — отвърнах. — Той не изпитва желание към нито една от двете ни. Щом не е усещал влечение към Мей Лин, дяволски сигурно е, че не изпитва такова и към нас.

Джинкс замълча, като го казах, и повече не разговаряхме с нея за това или за каквото и да е друго. Тя се мъкнеше едва-едва и за известно време изостана доста след мен. Отново се заехме да търсим камъка, от който се нуждаехме.

Накрая попаднахме на един, който беше тежък и здрав, но бе лесно за сам човек да го използва, ако трябваше да върши работа. Двете с Джинкс се редувахме да го занесем до лодката, а когато стигнахме, аз първа нанесох удар върху катинара, като се качих в нея. Лодката се разклати, веригата издрънча, но единственото, което постигнах, бе да одраскам леко катинара.

— Дай ми проклетия камък — рече Джинкс.

Тя влезе в лодката, а аз излязох от нея. Взе камъка, вдигна го високо над главата си. Устата й се изкриви и после го стовари с все сила. Катинарът подскочи и се отвори сякаш по команда.

— А сега — рече тя, — да отиваме да доведем Тери.

Оставихме катинара да стърчи през веригата, измъкнахме греблата от лодката, сложихме ги на брега и отидохме до мястото, където лежеше той. Поставихме болната му ръка на гърдите. Тя отново се бе подула, към лакътя му пълзяха червени ивици. Знаех какво значи това. Отравяне на кръвта.

Хванах го за краката, а мама и Джинкс — под мишниците. Минахме с усилие през поляната, навлязохме в гората. Само един-два пъти ударихме главата му в някое дърво, преди да стигнем до лодката, и успяхме да го сложим на дъното. После освободихме веригата от катинара, влязохме в нея и се отблъснахме от брега.

Не изпитах никакво облекчение, докато не се озовахме насред реката и водата не ни отнесе нататък. Джинкс гребеше отзад, а мама трябваше да седи толкова близо до нея, че сякаш бяха един човек. Аз бях отпред и усетих, че удрям водата с греблото така силно, замислена над това, което смятах, че вече знам, и се чувствах наистина вбесена и в същото време тъжна и объркана. Знаех, че не е нужно да разсъждавам над него, не и в този момент, макар че бях разтревожена до ярост. Исках да кажа на някого, но не знаех как. Предполагам, че също така знаех, че без значение колко сигурна се чувствам относно подозренията си, то си е просто предположение.

Скунк бе по-голям повод за безпокойство и насочих мисълта си натам, за да се поуспокоя. Бях започнала да мисля, че той всъщност си играе с нас. В повече от един от случаите, когато бяхме на сушата, космите на тила ми настръхваха, а когато се обръщах, там нямаше нищо. Не споменах за това на останалите, защото не знаех дали е нещо реално, или само си въобразявах.

Мислех си, че ако се движим по средата на реката по целия път до Глейдуотър, при условие че успея да разбера кога сме стигнали там, може и да имаме някакъв шанс. Ала имаше и още нещо. Бях ужасно гладна и стомахът ми ръмжеше като куче.

Чак когато стигнахме до едно място, където по брега нямаше дървета и можахме да видим една къща недалеч от брега с кокошки в двора, най-накрая не можах да го понеса повече. Тези проклети кокошки, дето тичаха наоколо, ме накараха да си оближа устните.

Погледнах назад към Джинкс, тя не каза нищо, но сякаш знаеше за какво си мисля, защото просто ми кимна. Загребах към брега и тя направи същото. Трите измъкнахме лодката наполовина на брега и тогава казах:

— Ние с Джинкс ще отидем да видим дали може да намерим някаква храна. Мамо, ти остани с Тери. Ако нещо се обърка или се вдигне гюрултия, ако ти се стори, че виждаш Скунк, или пък ако се забавим твърде дълго, отблъскваш лодката и гребеш все едно си по река Йордан на път към Обетованата земя.

— Внимавайте — отвърна тя и ние с Джинкс тръгнахме към къщата.

Тя беше на един хълм. Тревата в градината бе висока и зелена, но не защото бе обработвана, естествено си бе порасла така. Като минавахме, се разлетяха пъдпъдъци и в крайна сметка нямаше никакви кокошки. Двете с Джинкс бяхме изненадани да видим, че са големи блатни птици, които кълват наоколо за буболечки. Когато се приближихме, се разлетяха във въздуха. В далечината видях стара кошара със съборена ограда, кладенец с полуразпаднал се дървен бордюр и нужник, на който липсваше една от страничните дъски.

Двете с Джинкс разговаряхме, докато вървяхме, и стигнахме до решението, че онова, което трябваше да направим, е да повдигнем направо въпроса и да зависим от добрината на непознати, да ги помолим да ни дадат нещо за ядене. Точно в този миг бях толкова гладна, че щях да съм доволна и на шепичка суров боб.

Тъй като Джинкс бе чернокожа, тя знаеше, че трябва да върви отзад и да ме остави аз да говоря, в случай че се окаже, че там живеят бели. Ако бяха негри, тогава тя можеше да се покаже и да говори. Най-добре бе да сме подготвени първо да очакваме да са бели, защото те можеше наистина да се ядосат, ако видят някой чернокож на прага си.

Аз пристъпих към вратата, почуках настойчиво и отстъпих назад. Някой се размърда в къщата, сякаш плъх изпълзя изпод вестници, и скоро вратата се отвори. Там се появи стара жена, слаба като дръжката на метла и превита одве като подкова. Беше облечена в дълга, избеляла синя памучна рокля на карета, носеше замърсено бяло боне с връзки, завързани под брадичката й. Няколко бели кичура се бяха изплъзнали изпод него, а един мазен бе залепнал на лицето й — на пръв поглед приличаше на белег. Самото й лице бе потъмняло като стара кожа и имаше почти толкова очарование, колкото и разплескана дупка кал.

— Мадам — рекох. — Аз и това малко момиче много бихме искали да хапнем каквото и да е, ако можете да си го позволите. Бихме могли да ви съберем дърва, да свършим някаква работа. Ужасно сме гладни.

Сметнах за по-добре засега да не споменавам за мама и Тери.

Старата жена ни огледа.

— Какво ще кажете за малко пръст?

— Какво, мадам?

— Бихте ли яли пръст?

Погледнах към Джинкс зад мен.

— Нея трябва да сложим под чертата.

— Значи не сте толкова ужасно изгладнели — рече старата жена. — Ако бяхте гладни, щяхте да ядете и пръст.

— Да, мадам — отвърнах. — Е, искаме да ви благодарим за отнетото време и ви желаем хубав ден.

Понечих да се обърна, но вратата се отвори по-широко и тогава видях, че държи голям пищов в ръката си. Първата ми мисъл бе, че ако дръпне спусъка, откатът ще я събори. Тя го вдигна, насочи го към нас, стиснала го с две ръце. Държеше го стабилно, като се има предвид ръстът й, усетих непоколебимост, което ме накара да променя намерението си. В този точно миг реших, че тя не само може да стреля с пищова и да бъде съборена от отката, но вероятно би могла и да улучи онова, в което се е прицелила.

— Нямам кой да ми нацепи дърва — рече. — Май вие може да го направите.

— Можем да го направим — отвърнах, като не откъсвах поглед от пистолета.

— Нямам нищо против слугите — рече тя.

Размаха пищова към нас и ни накара да влезем вътре. Мястото беше порутено. Столовете бяха разхвърляни, една маса бе полегнала настрани, а краката й стърчаха като на умряло животно. Вътре имаше всякакви боклуци и миришеше сякаш на престояла храна.

— Не съм оправяла тук напоследък.

„От зората на Сътворението“ помислих си.

— Преди да нацепите дървата, мисля, че трябва да ми помогнете да оправя нещата тук. Като свършите, ще се погрижа да ви нахраня.

— Да оправим нещата? — повтори Джинкс.

Старицата я огледа.

— Когато бях дете, семейството ми си имаше свои негри. Даваха ми една да си играя. Напомняш ми на нея.

— На колко си била тогава, на сто години ли? — попита Джинкс.

— На четири-пет — отвърна старицата. — Загубила съм представа за годините си, но съм почти на осемдесет. И като си толкова нахална, трябва да знаеш, че онова малко момиче, което ми даваха, взе да мисли, че може да е сред ония привърженици на Линкълн. Двете влязохме в стълкновение и баща ми я продаде на една пътуваща къща на греха.

— На какво? — попита Джинкс.

— Направиха я курва — отвърна старицата.

— Сигурно е изпитала облекчение — рече Джинкс.

— Просто се захващайте за работа — прекъсна я старицата.