Сара Шепард
Отровени (8)

7.
Уплашена… или плашеща?

Спенсър привършеше вечерята заедно с майка си, господин Пенитисъл и Амилия. Наоколо имаше кутии от китайска храна, но, типично за майката на Спенсър, те се хранеха от чиниите от фин китайски порцелан, останал от прабабата на госпожа Хейстингс, и използваха порцеланови пръчки от специален магазин в Шанхай. Майката на Спенсър се беше издокарала за вечеря; беше съблякла дънките и ризата, които беше носила в конюшнята, и се беше преоблякла в бяла ленена рокля и лъскави черни обувки на Тори Бърч.

— Така че да те изберат за гастрола на оркестъра е наистина престижно. — Амилия оправи лентата си за коса с костенуркова щампа, която придържаше къдравите й коси. Макар да беше във ваканция, тя също се беше преоблякла в бяла риза и сива плисирана пола, която не се различаваше особено от училищната й униформа. — Диригентът на оркестъра ми каза, че трябва да се гордея — с надежда в гласа добави тя, оглеждайки всички около масата.

— Това е страхотно, скъпа. — Господин Пенитисъл се усмихна топло. Както и майката на Спенсър.

Спенсър едва се въздържа да не завърти очи. Всеки път, когато Амилия си отвореше устата, беше, за да се изфука с нещо. Вчера, на вечеря, тя се хвалеше колко бързо и сладко заспива.

Внезапно осъзна, че няма да издържи още някоя хвалба, която излезе от устата на Амилия.

— Ще ме извините ли? — попита тя, оставяйки пръчиците в изцапаната със соев сос чиния.

— Разбира се, но след като поговорим за благотворителното парти — каза госпожа Хейстингс.

Спенсър се отпусна на стола си и сбърчи нос.

— Наистина ли ще ходим? — Защо й трябваше още нещо, което да й напомня за Али? Целта не беше ли да я забрави?

Госпожа Хейстингс кимна твърдо с глава.

— Ти си почтен гост. А и аз, всъщност, се писах доброволка да помагам. — Тя щракна с пръчиците, долепяйки ги една до друга. — Ако искате, можете да си доведете кавалери, момичета. Ще бъде забавно.

Спенсър почувства как бузите й пламват. Кавалер. През ума й минаха всичките провалени връзки от изминалата година. Андрю Кембъл се беше отдръпнал от нея малко след пожара в Поконос, вероятно защото не искаше да бъде свързан с някой, обграден от толкова много драма. А Чейс, друг изследовател на Али, с когото Спенсър се беше запознала в интернет, я беше зарязал, когато животът му се оказа в опасност.

Всички момчета, с които се беше сближавала, се разбягваха с писъци… и за всичко беше виновна Али. Спенсър искаше да бъде с някого… но й се струваше, че това никога няма да стане.

— Ще отида, щом това означава толкова много за теб — каза тя на майка си, вдигайки чинията си от масата. — Но няма да ми е приятно.

Тя отнесе съдовете в умивалника в кухнята. Докато изплакваше пръчиците, тя почувства нечие присъствие зад гърба си и се обърна. Амилия беше застанала до хладилника. Спенсър потрепна, очаквайки някоя саркастична забележка.

Но Амилия се приближи почти срамежливо до нея.

— Хм, исках да ти кажа. Една приятелка ми показа новия ти блог. Той е… страхотен.

Спенсър замръзна.

— Наистина ли смяташ така? — избъбри тя.

— Разбира се. — Амилия остави чинията си на плота. — Мисля, че правиш много добре, като даваш гласност на всичките тези хора. — След тези думи тя се усмихна, обърна се и се върна с танцувална стъпка в трапезарията.

Спенсър стоеше неподвижно. Беше толкова замаяна, че дори не осъзна, че е оставила чешмата пусната, докато водата не преля през купата.

Ха.

След това се качи в стаята си и седна пред компютъра, отваряйки страницата на блога. Беше невероятно, че Амилия дори бе чувала за блога… но пък напоследък той имаше доста последователи и дори се появяваше на първа страница в Гугъл при търсене на думата „тормоз“.

Тя прегледа имейлите си. Пред историите, които бе получила днес, преживяванията й с Али направо бледнееха. Имаше разкази на деца, които бяха нападани вербално и физически от цели банди врагове. Деца, на които се бяха подигравали заради сексуалността им, както се бе случило с Емили, или заради расата и религията им. Едно момиче разказваше историята за самоубийството на най-добрата й приятелка, която повече не можела да търпи подигравките на съучениците си. Липсва ми всеки ден — пишеше в писмото. — А дори не съм сигурна, че децата, които се държаха толкова злобно с нея, разбират какво са направили. Спенсър отново се сети за Емили — как й бяха попречили да се самоубие на покрития мост. Ако не бяха успели да стигнат там навреме, нея вече сигурно нямаше да я има.

Тя провери статистиката на страницата. За нейно изумление блогът бе събрал осем хиляди посещения през последните двайсет и четири часа.

Малко по-надолу в списъка тя откри писмо от Грег Меснър от Уилмингтън, Делауеър. Самият Грег не беше жертва на тормоз, пишеше в писмото, но той беше ставал свидетел как други хора са били нарочвани и не бе направил нищо, за да им помогне. Накрая бездействието му започнало да го измъчва, пишеше той. Трябвало е да постъпи правилно, но ужасно се страхувал, че хулиганите ще се нахвърлят върху него. Страницата ти ме вдъхнови — пишеше той, — и искам да знаеш, че я четат не само деца, които са били жертва на тормоз. Всички могат да я използват като средство, което може да им помогне да осъзнаят какво е да си уплашен.

Спенсър се облегна назад. Това беше интересна перспектива. Преди години тя и приятелките й също бяха стояли безучастно, докато Али тормозеше други деца. Понякога Спенсър дори бе участвала активно в забавленията й. Спомни си, как се беше присмивала на очилата на Мона или на скутера на Чейси Бледсоу. Помнеше как бе писала подигравателни надписи по тротоара пред дома на Мона и как веднъж бе напълнила шкафчето й с боядисани в яркочервено тампони.

Тя се зае да пише отговор на писмото. Скъпи Грег, благодаря ти за писмото. Също като теб и аз стоях пасивно и наблюдавах как тормозят други. Честно казано много пъти съм се чудела дали онова, което ми се случи, не е било карма. Всички грешим. Просто се радвам, че тази страница помага на хората.

После го изпрати. Половин минута по-късно получи отговора на Грег. Здравей, Спенсър. Благодаря много за отговора. Не се заблуждавай: страхотна си! Най-доброто нещо, което можеш да направиш, е да приемеш грешките си и да се опиташ по най-добрия начин да помогнеш на останалите. Ти си истинско вдъхновение.

Полазиха я тръпки. Колко хубави думи. Но тя стисна зъби: повече никакви момчета. Никакви свалки по интернет. В никакъв случай.

Тя продължи да разглежда изпратените писма, като изчиташе всяко. Накрая стигна до едно, написана от човек, който се наричаше ДоминикФили. Пак ли той!

Мислиш се за страхотна, но не си — гласеше съобщението. — Ти си просто една позьорка и скоро хората ще го разберат.

Сърцето й се разтупка. ДоминикФили й изпращаше съобщения практически от деня, в който започна блога. Казваше, че страницата е жалка. Че Спенсър не знае за какво говори. Че използва измислената си история като стъпало към славата и че не знае какво е истинска болка. Към последното си съобщение той бе прикачил своя снимка. Спенсър цъкна върху нея и се вгледа в квадратното, сърдито лице. Ако се вярваше на профила му, той живееше във Филаделфия и беше на нейната възраст. Защо я мразеше толкова много? Защо тролваше точно нейната страница? Не беше изпращал история, че е бил тормозен. Може би самият той беше от хулиганите.

От кухнята се разнесе тракане и дрънчене на тигани и чинии, последвано от тихите звуци на двата им лабрадудъла, Руфъс и Бейтрис, които пиеха вода от металните си купички. Слънцето вече беше залязло и пред къщите на всички светнаха лампи, озарявайки улицата с топла, златиста светлина. Спенсър погледна през прозореца към квартала, който едновременно обичаше и мразеше. Погледът й се плъзна към някогашната спалня на Али в съседната къща. За части от секундата й се стори, че вижда там Али, която й се подсмихваше злобно.

Тя примигна няколко пъти. До прозореца наистина стоеше някой. С руса коса.

Но когато погледна отново, прозорецът беше тъмен. Семейство Сен Жермен, които живееха там вече почти две години, бяха на почивка в Аутър Банкс. Естествено, че Али не беше там. Би трябвало да забравиш за нея, помисли си Спенсър.

Зън!

Звукът се разнесе от компютъра й. Спенсър обърна гръб на прозореца и размърда мишката, за да събуди екрана. Страницата бе получила нов имейл от някой, който се беше нарекъл БТХ087. Заглавието гласеше: Моля, прочетете.

Тя отвори писмото, зарадвана, че не е от ДоминикФили.

Новата история беше написана със заоблен розов шрифт, а всяко изречение започваше на нов ред, като в стихотворение. Незнайно защо авторът беше удебелил първите букви във всяко изречение. Все още притеснена, Спенсър започна да чете.

А з искам да ти разкажа историята си,

З ащото през целия ми живот са ме преследвали,

Т ормозили и наранявали.

Е дин бог знае защо хората ме мразят толкова.

Не съм лош човек.

А толкова ми се иска да ме опознаеш.

Б и ли се съгласила? Не. Едва ли.

Л юбов се печели трудно.

Ю мручното право се пренесе в живота.

Д оста хора ми казват: преодолей го!

А точно те са онези, които ме тормозят.

В инаги се получава така.

А толкова ми се иска това да свърши.

М оже би някой ден ще ми се нахвърлят отново.

— А аз ще отвърна окончателно на удара.

Когато стигна до края, Спенсър се почувства още по-неспокойна. Съобщението й изглеждаше твърде странно, може би дори шифровано. Тя погледна към името в дъното на страницата. То не беше БТХ087. Вместо това там пишеше Максин Прептуил.

Стомахът й се сви. Това беше псевдонимът, който Али и Ноъл Кан бяха използвали, за да се свързват, докато Али бе затворена в Убежището.

Не, помисли си тя, отдръпвайки се от компютъра. Това беше просто съвпадение. Може би някой друг знаеше глупавото кодово име.

Спенсър погледна към удебелените букви в началото на всяко изречение. Дали това не беше шифърът? Тя си ги преписа отделно на един лист хартия. Те започнаха да образуват изречение. Аз те…

Продължи да ги преписва, докато накрая се облегна назад и погледна към изречението. Ужасена притисна ръка към устата си, за да потисне писъка си.

Аз те наблюдавам.

А.