Сара Шепард
Отровени (25)

24.
Първо ги освободи, после ги убий

На следващата сутрин Емили седеше във волвото си на паркинга зад „Роузууд Дей“ преди началото на часа по химия, и провеждаше конферентен разговор със Спенсър и останалите. Говореше предимно Спенсър.

— Имаше някой в къщата край басейна — изрече бързо тя и описа момчето, което я бе апострофирало по време на предаването. — Опитах се да го хвана.

— Как можа да го последваш през гората? — изписка Хана. — Можеше да пострадаш, Спенс! Трябваше да се обадиш в полицията!

Емили промърмори нещо в подкрепа на думите й, но се почувства виновна — тя също заслужаваше подобно смъмряне. Приятелките й не знаеха за избухването й от предишния ден и тя се надяваше, че никога нямаше да научат за него. По принцип можеха: достатъчно беше да прегледат записите и да видят какво бе направила. Самата мисъл за това я изпълваше със срам. Беше потрошила толкова предмети. Беше изрекла ужасни неща.

— Вижте, знам, че постъпих неразумно, но не бях на себе си — каза Спенсър. — А и съм добре. Но момчето се измъкна. — Тя въздъхна драматично. — Което е голяма гадост, защото съм почти сигурна, че е бил Доминик. Не знам кой друг би отишъл там.

— Но кой е той? — попита Ариа.

Спенсър бързо им описа момчето, което я обиждаше онлайн и по време на обсъждането в Ню Йорк.

— Затова изтичах до къщата — помислих си, че е той, но образът на камерата не беше достатъчно ясен, а той избяга много бързо и не успях да го огледам. Дори превъртях записа, но въпреки това не успях да видя лицето му.

— И как можем да намерим този Доминик? — попита Хана с висок, писклив глас. — Знаеш ли къде живее?

— Знам само псевдонима му, под който се заяжда с мен в блога ми. Казва, че е от Филаделфия, но кой знае дали е така?

— Според теб какво е търсил? — попита Ариа.

— Ами когато отново преглеждах записа от охранителната камера, той като че ли просто стоеше там — отвърна Спенсър. — Така че не знам. Може би е чакал Али. Защо иначе ще ходи там, освен ако и тя не е там?

— И какво показва това? — попита Ариа. — Щом Котетата на Али наистина съществуват и Али се доверява на няколко от тях, това не означава ли, че те всички ни преследват?

Емили затвори очи. През последните няколко дни, след глупавото й избухване в къщата, тя бе живяла в страх, че Али и Робин Кук ще нахълтат в дома й, докато спи, ще застанат надвесени над нея и ще се смеят, докато я душат. Не беше успяла да мигне.

— Как ще се борим срещу нещо, когато дори не знаем какво е то? — попита тя със слаб глас.

— Нека не изпадаме в паника — отвърна твърдо Спенсър. — Може би ще успея да намеря Доминик и да му задам няколко въпроса. А можем просто да го издадем на полицията и да кажем, че е влизал незаконно в имота на семейство Максуел.

— Ами ако ченгетата ни попитат откъде знаем, че Доминик е бил там? — напомни й Хана. — Ще трябва да им разкажем за камерите. И тогава ние също ще загазим заради незаконното ни нахлуване в имота.

Всички се умълчаха. После Ариа въздъхна тежко.

— Довечеря всички ли ще ходим на благотворителната сбирка?

Спенсър изпъшка.

— Изобщо не ми се иска.

— И на мен — отвърна Емили.

— Моля те, Ем, ела — изрече бързо Ариа — толкова бързо, всъщност, че раздразни Емили. Тя беше забелязала колко нервно се държат приятелките й, когато са с нея. Сигурно се притесняваха — Емили знаеше, че напоследък се държи малко смахнато. Но някак си й се искаше да я оставят на мира.

След това вече нямаше какво толкова да си кажат, затова всички затвориха. Емили стисна волана здраво и стомахът й се сви. Няколко момичета прекосяваха паркинга, на път за училище. Те със същия успех можеха да са Котета на Али. Всъщност това можеше да се отнася до цялото училище.

Емили погледна към кутията, която лежеше на пасажерската седалка. В нея лежаха вещите на Джордан от затвора — все още не ги беше разглеждала, но не й харесваше мисълта да ги остави вкъщи, където родителите й можеха да надникнат вътре. Единият ръб на капака беше леко повдигнат, изкушавайки я да надникне вътре. Но тя се страхуваше от болката, която щеше да изпита, ако го направеше. Може би щеше да разпознае някои от нещата в кутията: обеците на Джордан, шофьорската й книжка, обувките, които бе носила, когато я задържаха. Другите може би щяха да смятат, че тези предмети щяха да я накарат да се чувства по-близо до Джордан, но Емили не го вярваше. Щеше да се почувства още по-самотна и отдалечена от нея.

Телефонът й отново иззвъня и тя тихичко изписка. На екрана се изписа непознат номер. Емили отвърна с нервен глас.

— Госпожице Фийлдс? — разнесе се груб глас. — Казвам се Марк Роудс и съм детектив от полицейското управление на Ълстър Каунти. Агент Фуджи от клона във Филаделфия ми даде номера ви. Разследвам смъртта на Джордан Ричардс.

Емили се напрегна.

— Разследвате? — повтори тя. — Робин Кук е била обвинена за убийството й, нали?

Детективът се прокашля.

— Ами в затвора се носят слухове, че госпожица Кук е била склонена да го извърши, или дори е била натопена. А тази сутрин тялото й беше открито в гората до един супермаркет в Ню Джърси.

Емили примигна.

— Тя е мъртва?!

— Подозираме, че тук се крие нещо повече, отколкото смятахме първоначално. Вие сте посетили госпожица Ричардс сутринта в деня, когато е била убита. Тя спомена ли ви нещо? Че не се е разбирала с някого?

— Не… — Мислите препускаха в главата на Емили.

— И не се сещате за никой, който да е проследил госпожица Кук, за да си отмъсти за смъртта на Джордан?

Емили подскочи. Не й харесваше посоката, в която вървяха въпросите на детектива.

— Абсолютно не! — едва не изкрещя тя. — Джордан… или нейните хора… нямат нищо общо със смъртта на Робин. Алисън Дилорентис я уби.

Настъпи продължителна пауза.

— Моля? — каза най-накрая детективът.

Емили знаеше, че вече няма как да замълчи.

— Али е уредила Робин да убие Джордан — двете се срещнаха сутринта преди Джордан да умре. След това е измъкнала Робин от затвора и я е убила, за да затвори кръга. — Сърцето й биеше силно. Това й звучеше абсолютно смислено. Ето как Али пречеше на Котетата си да се разприказват. Просто ги убиваше.

По линията се разнесе пропукване.

— Простете, но вие говорите за Алисън Дилорентис, момичето, което уби сестра си и загина в онзи пожар?

— Да, същата. — Емили буквално пищеше. — Тя не е мъртва, разбирате ли? Тя е някъде наоколо. Аз я видях.

— Джордан споменавала ли е госпожица Дилорентис, когато разговаряхте? — попита детективът. — Виждала ли я е? И още нещо, което не разбирам — вие твърдите, че госпожица Дилорентис е била в затвора за жени в Ълстър? — Разнесе се шумолене на хартия.

Емили сви ръката си в юмрук. Той нищо не разбираше.

— Разбира се, че Джордан не я е споменавала — тя никога не я е виждала. И не, Алисън не е била в затвора. Робин е била връзката й вътре и Али е успяла по някакъв начин да я измъкне. След това я е убила, за да й попречи да разкаже какво се е случило.

— Значи госпожица Кук е била машината за убиване на госпожица Дилорентис?

Този път тонът на агента не беше въпросителен, а подигравателен. Емили почувства раздразнение.

— Знам как звучи — заяви тя. — Но само помислете малко, става ли? Прегледайте списъка с посетители на госпожица Кук — знам със сигурност, че Али я е посетила във вторник. Прегледайте записите на охранителните камери. Проверете за отпечатъци. Направете нещо. Защото точно сега аз се чувствам адски незащитена. Точно като Джордан. Знаете ли, че дори не видях агент Фуджи или който и да е друг в училището, където ме нападнаха, за да се опита да разбере кой го е направил, щом не е била Алисън?

— Така ли? — Агентът прозвуча разтревожено.

Емили го беше изрекла, без да се замисли, но сега, докато гледаше двукрилата врата на басейна, тя осъзна, че това е чистата истина. Тя беше идвала тук всеки ден, заради часовете по химия, и не беше видяла никой, който да проверява за отпечатъци или да задава въпроси.

В този момент осъзна, че Фуджи не й беше повярвала. Може би беше решила, че Емили си е измислила нападението, за да привлече повече внимание.

В гърлото й заклокочи ръмжене. Тя хвърли телефона си на задната седалка, въпреки че детективът все още не беше затворил. Те не й вярваха. Никой не й вярваше. А междувременно около тях сигурно имаше стотици Котета на Али, които ги наблюдаваха и знаеха всичко. А полицията не се интересуваше. Изобщо. Вече никой не се интересуваше от нищо — не и както Джордан се бе интересувала от нея.

И тя бе почти убедена, че повече нямаше да срещне такъв човек.