Сара Шепард
Отровени (23)

22.
Една обиколка и едно А.

Четвъртък вечерта Ариа стоеше на стълбището на Музея по изкуствата във Филаделфия под лъчите на залязващото слънце. Въпреки че музеят скоро щеше да затвори, посетителите все още се мотаеха наоколо, купуваха си претцели от спряната в подножието на стълбището количка, тичаха нагоре-надолу като Силвестър Сталоун в „Роки“ или слушаха един саксофонист, който изпълняваше „Let It Be“ на Бийтълс.

До тротоара спря неоновозелена кола с надпис „ТАКСИ ФИЛАДЕЛФИЯ“ и от нея слезе Харисън, облечен с прилепнали дънки и карирана риза. Щом зърна Ариа, лицето му грейна. Ариа му махна щастливо.

— Здрасти! — извика той, докато се изкачваше по стълбите. Наведе се към нея и я прегърна. Ариа въздъхна щастливо, вдъхвайки миризмата на сандалово дърво от якето му.

— Готова ли си? — попита той, след като се отдръпна от нея.

Ариа наведе глава срамежливо.

— Частна обиколка на музея? Разбира се, че съм готова.

— Това е най-малкото, което мога да направя — отвърна сериозно Харисън.

Сутринта й беше изпратил есемес, в който й разказа за множеството коментари, които беше получила статията му, макар че самата тя се притесняваше да ги прочете. Освен това додаде, че се е сдобил с още няколко рекламодатели и са го поканили като „експерт“ в една ретроспектива на арт-сцената, която „Ню Йорк Таймс“ пишеше за неделното си издание. С това темпо, бе добавил той, скоро щеше да печели пари от блога и можеше да се откаже от почасовата си работа като барман.

Той посегна към ръката й и се вгледа отблизо в очите й, а Ариа издържа погледа му. Не искаше да прибързва с Харисън, но винаги, когато я поглеждаше така, тя имаше усещането, че цял табун коне препускат в гърдите й. Което й харесваше, особено след като беше видяла Ноъл и Скарлет в „Бест Бай“.

Не че това я притесняваше особено вече.

Двамата тръгнаха по стълбите към музея. Всички останали посетители излизаха навън.

— Как успя да уредиш обиколка след работно време? — попита Ариа.

Харисън се усмихна.

— Ползите от това да имаш дори най-малките връзки. Много арт критици посещават музеите след работно време — така наистина могат да огледат творбите, без да се блъскат в туристите. Нужно е само едно телефонно обаждане — и споменаването на твоето име.

Ариа ахна. Името й имаше влияние?

Харисън отвори вратата и я задържа за нея.

— Но всъщност аз се. Надявах ти да ме разведеш наоколо. Арт музеят във Филаделфия през очите на Ариа Монтгомъри.

Ариа леко наклони глава.

— За мен ще бъде чест, господин Суперблогър.

Те влязоха във фоайето, което Ариа познаваше като дланта си. Беше й много странно да вижда музея толкова празен, без тълпите туристи и деца, които тичаха от залите с брони и оръжия към магазина на подаръци. Над главите им отекна ехо и се чу силно издрънчаване. Ариа се огледа нервно. Мисълта да е тук напълно сама не й харесваше особено.

Но тогава иззад ъгъла се появи един охранител. Някакво момиче излезе от гардеробната, увито в якето си. Ариа си отдъхна.

Двамата с Харисън минаха покрай една маса с брошури за предстоящи събития и голямо бюро, на което предлагаха възможности за абонамент. В този миг Ариа усети лека болка в гърдите. Двамата с Ноъл бяха дошли в музея преди няколко месеца; стояха точно пред това бюро и спореха какво да разглеждат. Ноъл, разбира се, предпочиташе древните брадви и мечове, но Ариа настоя първо да видят новата изложба на детски дрехи от осемнайсети век. Накрая стана по нейната.

Тя потрепна. Винаги ли се държи толкова нахакано? Затова ли Ноъл не искаше да я вижда повече? Може би беше премислил различията между тях и беше установил, че нямат много общо. Сигурно беше така, защото предишната вечер, когато беше прегледала тайно профила на Скарлет във Фейсбук — момичето просто си го просеше, след като й беше казало фамилията си — тя бе открила, че новата приятелка на Ноъл бе посещавала някакво скъпо частно училище в Девън, падаше си по конете, беше капитан на мажоретките и почти сигурно нямаше никаква представа каква е разликата между Кандински^[1] и Ротко^[2]. С две думи, пълна противоположност на Ариа.

Тя се сепна. Тези неща не те интересуват. Все пак беше дошла тук с момче. Беше продължила напред, също като Ноъл.

До тях се приближи някаква доцентка с широка усмивка на лицето.

— Господин Милър! Госпожице Монтгомъри! Радвам се да ви видя. Аз съм Ейми и се радвам, че успяхте да дойдете. — Тя забоде на блузите им малки значки с логото на музея. — Искате ли екскурзовод?

— Не, ще се справим сами — настоя Ариа.

Ейми обяви, че ще дойде по-късно и се отдалечи.

— Хайде — каза Ариа на Харисън и тръгна нагоре по стъпалата, внезапно изпълнена със самоувереност. — Нашата обиколка започва.

Тя го поведе към любимата си част от музея, крилото за съвременно изкуство. Залите бяха празни, а на входа седеше само един пазач, който ровеше из телефона си. Ариа и Харисън първо се разходиха, разглеждайки мълчаливо картините. След това Ариа започна да му показва любимите си творби. Посочи „Прозорец в три части“ на Робер Делоне, шедьовър на кубизма, който представляваше изглед към Айфеловата кула през прозореца.

— Иска ми се да можех да рисувам така — въздъхна тя. — Толкова е емоционално.

След това премина към друга кубистка творба, „Гола жена, която слиза по стълба“ на Марсел Дюшан, след това показа няколко графични композиции на Жан Елион.

— Незнайно защо тези винаги са ме привличали — каза тя.

— Хм — рече Харисън, подпрял с ръка брадичката си.

Ариа преглътна с усилие, изпълнена внезапно с несигурност. Спомни си колко образован е Харисън. Дали изборът й не беше лош? Прозаичен?

— Искам да кажа, че тук сигурно има по-добри примери за периода или за точно това движение — изрече бързо тя. — Не съм учила история на изкуството.

Харисън я погледна.

— Изкуството е субективно. Знаеш го. Харесваш онова, което ти харесва. — Той стисна ръката й. — Знаеш ли, точно това те прави уникална. Ти си толкова… скромна. По цял ден си имам работа с обсебени от личността си художници — и ти си наистина освежаваща. Различна си и от обикновените гимназисти. Толкова си зряла.

Ариа се изчерви.

— Ами, благодаря. — Тя не беше свикнала да получава толкова много комплименти.

След това тръгна към една зала, пълна със скулптури; токчетата й шумно потракваха по мраморния под.

— Обичах да идвам тук като по-малка, в четвърти и пети клас, и седях с часове — промърмори тя. — А като пораснах, в прогимназията, идвахме групово от училище. Исках отново да видя картините — те ми бяха като приятели. Но истинската ми приятелка, момичето, с което ги разглеждахме, искаше да се върне на стълбището, за да флиртува с някакви момчета от Пен. Бях доста разочарована.

Изпълни я горчивина. Беше разказала историята, без въобще да се замисли, че тази приятелка беше Али. Не лудата Али, но Кортни беше луда — и нахална — по свой си начин.

Харисън цъкна с език.

— И аз обичах да мисля за картините като за мои приятели. Никога не бях срещал човек, който да си мисли същото.

Ариа примигна.

— Като че ли имаме доста общи странни неща.

— Доста готини неща. — Харисън пристъпи към нея.

Сърцето на Ариа се разтуптя, когато той я погледна многозначително. Ето затова я привличаше толкова. Защото двамата се разбираха отлично.

Той се приближи още повече, докато гърдите им почти се докосваха. Ариа затаи дъх, знаейки какво следва. Когато той се наведе да я целуне, тя затвори очи.

— Може ли? — чу тя тихия му шепот и усети сладкия му дъх на бузата си. Кимна и почувства устните му. Те бяха твърди и имаха плодов вкус. Усещаше твърдата му челюст с набола брада. Чувството беше някак чуждо: Ноъл винаги бе гладко избръснат. Тя внимателно изследва кожата му, без да е сигурна дали й харесва или не.

Охраната в ъгъла се изкашля шумно. Ариа се изкиска и се отдръпна, а очите на Харисън се ококориха виновно. Но след това той плъзна ръката си в нейната. Ариа я стисна, изпитвайки странно чувство в гърдите си. Може би беше въодушевление. Може би неувереност. Не беше ли странно, че си мислеше за Ноъл по време на целувката им? Защо просто не можеше да го забрави?

Ариа се отдръпна и погледна Харисън.

— Ще дойдеш ли с мен утре на парти в Роузууд? — изтърси тя. — Благотворителен бал с много добра кауза. Не ти обещавам, че ще е забавно, но двамата можем да се постараем да го направим такова.

Ариа осъзна, че това й е нужно. Колкото повече излизаше с Харисън, толкова повече щеше да го хареса — и толкова по-малко щеше да мисли за Ноъл.

Харисън се усмихна.

— Всичко, в което участваш, Ариа, със сигурност е забавно. Разбира се, че ще дойда.

Ариа се накани да го прегърне, но се разнесоха нечии стъпки. Тя се обърна тъкмо навреме, за да види скриващата се зад ъгъла сянка. Тя се намръщи и погледна към Харисън.

— Чу ли това?

Той наведе глава.

— Кое?

Ариа отиде до вратата. Охраната липсваше: възможно ли е да е бил пазачът? Тишината отекваше в ушите й, по-силно от който и да е звук. Ослуша се внимателно за други шумове и тогава чу нещо друго. Съвсем тихо, леко кискане. Ръцете й настръхнаха.

В коридора нямаше никой. Ариа отиде в следващата стая, дълго, тясно помещение, пълно с огромни платна. След това отново чу стъпките.

— Това — рече настоятелно тя. — Тези стъпки.

Този път те се разнесоха откъм главния коридор. Ариа се обърна и ги последва с разтуптяно сърце.

— Ариа? — извика Харисън зад гърба й, докато тя завиваше към главния коридор. Той беше празен. Момичето се огледа. Когато свиваше наляво, едва не се сблъска и някой, който излизаше от другото крило. Тя отскочи назад и изпищя. Но това беше просто Ейми, която носеше картонен поднос с чаши кафе.

— Извинете! — извика тя, отстъпвайки назад. — Търсех ви. Едно момиче в кафенето искаше да ви почерпи. Каза, че ти е приятелка и голяма почитателка.

Ейми посочи кафетата. Ариа се втренчи в тях. Капаците бяха махнати и разкриваха бялата млечна пяна. В лявата чаша се виждаше изписано едно голямо, макар и бързо разтварящо се А.

Стомахът й се сви. Преди да успее да го обмисли, тя вече тичаше надолу по стълбите и се устреми към кафенето, спирайки на прага му. Работниците почистваха таблите и масите. Някой пъхаше торба с отпадъци в контейнера до вратата. Въздухът все още миришеше на кафе, но край масите не се виждаше никой.

В този миг Ариа зърна руса коса, която се скри зад една от вратите в дъното на помещението. Тя се стрелна към нея — но откри само една русокоса девойка от кафенето, която накисваше голям метален поднос в дълбокия умивалник.

— Какво правиш? — попита Харисън.

Двамата с Ейми стояха зад гърба й и я гледаха странно, особено Харисън. Чашите с кафе бяха изчезнали.

Ариа потърка лицето си с длани.

— С-съжалявам — заекна тя. — Исках просто да намеря момичето, което искаше да ни почерпи. И да й благодаря.

Това бе абсурдно извинение и като че ли никой от двамата не й повярва. Харисън пристъпи напред и я прегърна през раменете.

— Да се махаме оттук — каза той, повеждайки я към изхода. — Един приятел ми каза за страхотен италиански ресторант на няколко пресечки оттук.

— Звучи чудесно — отвърна Ариа с тих глас, изпълнена с благодарност, че Харисън не обръща особено внимание на странното й поведение. Никакво откачаме повече тази вечер, смъмри се тя на ум. А онова А. в кафето може би беше просто съвпадение. Али не е била тук.

И беше готова да си повярва, ако не бе слабият аромат на ванилия, който долови при излизането си от музея; тънката ароматна нишка я следваше през целия път надолу по стълбите до шумната градска улица.