Сара Шепард
Отровени (18)

17.
Лъжкинята

Хана отиде колкото се може по-бързо до Ашлънд; за щастие по обиколните пътища трафикът не беше голям. Много от завоите бяха остри и дискът, който слушаше, прескочи няколко пъти, докато минаваше по разнебитения покрит мост. Докато пътуваше, не можеше да мисли за нищо, макар да имаше достатъчно поводи за това. Но първо, мъчеше я невероятен махмурлук — предишната нощ се беше прибрала с последния влак за Роузууд и беше успяла да поспи само четири часа. Единственият сън, който си спомняше, бе, че двамата с Майк бяха излезли и тя се наведе да го целуне, но когато се отдръпна, срещу нея се усмихваше Джаред. Защо изобщо му беше позволила да я целуне? Ами ако Майк разбереше за това?

Но основната причина за разсеяността й бе просълзеният, заекващ, почти неразбираем глас на Емили от гласовото й съобщение: Джордан е мъртва. Мисля, че Али го е направила.

След като измина безброй мили извън магистралата, в далечината най-накрая се появи „Търки Хил“. Хана даде мигач и сви към бензиностанцията. Минимаркетът беше празен. Хана погледна към касата, с надеждата да види същата жена от предишния път, но вместо нея там стоеше едър мъж с брадичка. Тя не беше сигурна защо Емили искаше да ги види точно там, за да обсъдят смъртта на Джордан, но нямаше никакво намерение да спори с момиче, което е изгубило голямата си любов.

Докато минаваше покрай бензиновите колонки, телефонът й изпиука. Снощи беше много яко! Погледни!

Тя разгледа снимките от партито. На най-последната бе запечатана целувката й с Джаред. Хана ужасено стисна телефона си. Моля те, изтрий я! — написа веднага тя на Хейли.

Готово. Тайната ти е в безопасност. Хейли изпрати няколко намигващи емотикона. След това написа: Хей, можеш ли да говориш?

Хана се накани да й се обади, но тогава забеляза колата на Емили на паркинга. Беше спряла на последното място, до контейнерите за отпадъци. Хана видя през прозореца силуета на приятелката си. Емили стоеше напълно неподвижна, вперила поглед напред.

Извинявай, отговори тя на Хейли и остави телефона си на седалката. После слезе от колата и изтича до Емили; домашните й чехли пошляпваха по асфалта — тази сутрин беше толкова уплашена, че бе забравила да си обуе нормални обувки. Двигателят на волвото работеше и климатикът духаше в лицето на Емили. Въпреки това момичето трепереше. По бузите й се стичаха сълзи. Сърцето на Хана се пръсна на хиляди парчета.

Зад гърба й изсвистяха гуми. Колата на Спенсър, в която седяха двете с Ариа, навлезе в паркинга. Двете излязоха и също се затичаха към Емили. Момичетата изглеждаха изтощени, също като Хана. Ариа все още носеше грима от предишната нощ. Спенсър беше облякла дънкови къси панталонки и раздърпан черен пуловер; под очите й имаше тъмни кръгове. Хана искаше да ги попита как е минала вечерта им, но й се стори неприемливо, предвид случилото се с Емили.

Хана отвори вратата на колата. Приятелката й дори не я погледна.

— Ем — каза Хана, улавяйки я за ръката. Тя беше леденостудена. — Съжалявам. Какво се е случило?

Сълзите продължаваха да се стичат по лицето на Емили.

— Всичко е лъжа — произнесе тя с глух глас. — Адвокатът на Джордан твърди, че става дума за безсмислено затворническо насилие. За инцидент. Но аз знам истината. Била е Али. Тя беше в Ню Йорк — Спенсър я видя в метрото. Сигурно след това е отишла в затвора. Влязла е и е убила Джордан.

Хана примигна. В това нямаше никакъв смисъл.

— Значи според теб тя е проникнала в затвора и е убила Джордан? — попита тихо тя.

— Да — отвърна Емили и стисна зъби. Звучеше толкова убедено.

— Но затворите нямат ли охрана? — попита Ариа, настанявайки се на задната седалка. — Ти твърдиш, че Али не само се е промъкнала вътре, но е успяла да влезе и в затворническите килии?

— Предполагам — продължаваше да упорства Емили. — Или някой от Котетата на Али го е направил.

Спенсър изсумтя.

— Смяташ, че някой от тях е в затвора?

— Не знам! — гласът на Емили прозвуча отчаяно. Тя се спря, за да избърше сълзите си с кърпичка. — Не сте ли прочели онази публикация на страницата, която ви изпратих? Там пишеше как някои от тях мразят всеки, който мрази Али и са готови да наранят всичките й врагове. Може би са толкова луди, че да са готови да убият за нея. Али сигурно стои зад това, мацки. Видяла е, че съм щастлива и е решила да разруши щастието ми. — Емили замълча и преглътна тежко. — Когато ме беше хванала в басейна, тя искаше да ме накара да кажа, че още я обичам. Не можах да го направя. Мислех единствено за Джордан. И изразът на лицето й, когато казах „не“… беше вбесена. Затова ме натисна под водата, но може би точно затова ме пусна. Убийството ми нямаше да я удовлетвори. Трябвало е да убие единствения човек, в когото съм влюбена. Искала е да живея и да страдам.

— О, Господи. — Хана притисна устата си с длан. Останалите изглеждаха също толкова стреснати. Емили не им беше казвала за Алиното „Кажи, че ме обичаш“.

Емили огледа лицата им. Брадичката й трепереше силно.

— Тя ще съсипе и вашето щастие. Помнете ми думата.

Хана потрепери и мислите й веднага полетяха към целувката й с Джаред предишната вечер. Али нямаше как да знае за това, нали?

Емили измъкна нова кърпичка от пакета.

— Трябва да я хванем, мацки. Преди да направила нещо друго.

— Как? — попита Спенсър. — Суичърът не ни помогна, забрави ли? Нямаме представа къде живее или как ни е проследила. Не можем да направим нищо, докато не я видим отново.

— Може би трябва да проверим какви посетители е имало в затвора снощи — предложи Ариа.

Спенсър се намръщи.

— Съмнява ме, че Али се е записала с истинското си име.

— Или можем да прегледаме това. — Емили бръкна в жабката и извади списанието с недвижими имоти за продан, което Хана често бе виждала разтворено в магазина на органични храни в Роузууд. Момичето прелисти страниците и им показа снимката на величествено изглеждаща каменна къща. Ашлънд, гласеше адресът. Уединена улица, четирийсет декара земя, пишеше в описанието на агенцията.

— В новините споменаха, че семейство Максуел имат много имоти в Пенсилвания — обясни Емили с равен глас. — Порових малко и открих, че един от тях се намира в Ашлънд и се продава. Проверих в интернет и това беше единственият имот, който отговаряше на описанието.

Спенсър протегна ръка към списанието. Огледа снимката и каза:

— И тъй като квитанцията е от „Търки Хил“, ти смяташ, че Али се намира там?

Емили кимна.

— Тя сигурно знае кои са всичките имоти на семейството на Ник. И след като там отдавна не живее никой, може да е решила, че мястото е добро за скривалище.

Ариа потрепна.

— Но полицаите не претърсиха ли всичките им къщи? Ник е масов убиец. Може да са проверявали за още трупове или улики.

— Възможно е — отвърна Емили, — но репортерът не каза нищо за това. А и никой не наблюдава имотите денонощно. Али може да се е промъкнала вътре след огледа.

Хана посочи списанието.

— И все пак това ми се струва твърде очевидно. Първо намираме квитанция, която ни води до Ашлънд, и вече знаем, че Али е отседнала в една от къщите на семейство Максуел. Струва ми се твърде лесно.

— Или Али е започнала да става немарлива — предположи Емили. — Ник вече го няма да й пази гърба. Може би не осъзнава, че сме направили връзката. Смятам, че трябва да проверим.

Ариа сви устни.

— Не знам, Ем.

Хана бе съгласна с нея, макар да не го изрази на глас. Струваше й се, че Емили се опитва да нареди парчета от пъзел, които не си съвпадат.

Но пък от друга страна беше права. Хана си спомни чуруликащият, въодушевен глас на Емили, която й беше разказала за възможността Джордан да бъде освободена от затвора. Нямаше да преувеличи, ако каже, че никога не беше виждала Емили толкова щастлива. Чергата бе издърпана изпод краката й — всъщност, целият й живот. Нищо чудно, че се държеше така.

Спенсър усука кичур коса около пръста си.

— Това е навлизане в чужд имот. Може да е и капан.

Очите на Емили проблеснаха.

— Знаех си, че ще реагирате така. Тя съсипа моя живот. Готова съм да отида до края на света, за да я намеря. И ако трябва да го направя сама, то така да бъде. — Тя сграбчи здраво волана.

Хана погледна притеснено към Спенсър и Ариа. И двете изглеждаха шокирани.

— Хей — рече бързо тя, докосвайки рамото на Емили. — Няма да си сама. Всички ще отидем, нали?

— Няма да позволим да те наранят — додаде Спенсър.

— Но ни обещай, че ако нещо изглежда не както трябва, веднага се махаме оттам — обади се Ариа. — Става ли?

— Аха — отвърна механично Емили, но упоритият пламък в очите й подсказа на Хана, че тя е готова за всичко. Ами ако Спенсър беше права? Ами ако Али знаеше, че те идват? Ами ако наистина ги очакваше?

С какво се захващаха?

Макар че вкараха адреса в джипиеса на телефона на Спенсър, Емили на няколко пъти зави неправилно, преди да попадне на имота на семейство Максуел. Единственото нещо, което маркираше мястото на къщата, беше червена пощенска кутия, която се подаваше между дърветата, но най-накрая Емили взе правилния ляв завой. Дългата, покрита с чакъл алея водеше право напред, гумите шумно хрущяха по камъчетата. От едната страна на алеята се издигаха високи дъбове и борове. Нощем тук сигурно цареше непрогледна тъмнина, дърветата скриваха звездите и луната.

Колата стигна до къщата, която изглеждаше точно като на снимката в списанието: много етажи, каменни стени, дълги редици от грамадни прозорци. Предната веранда беше чиста и пометена. В двора се виждаха цветни лехи. Хана долови лека блатиста миризма; може би в гората отзад имаше поток. Пред къщата бе забита табела на агенцията, която я продаваше, а на вратата беше закачен катинар.

Емили веднага изскочи от колата и започна да се оглежда. Хана я последва, защото не искаше приятелката й да отива сама надалеч.

— Тук няма никой — извика тя. — Предполагам, че сме сбъркали.

— Да, да си тръгваме — рече Ариа с потреперващ глас. — Видях всичко, което исках да видя.

Но Емили като че ли не ги чуваше. Тя докосна стеблото на една бреза в предния двор, след това се приближи до един от прозорците и надникна вътре.

— Ем, на вратата има катинар — извика Спенсър, която също слезе от колата. — Али няма да е чак толкова глупава, че да се крие тук, когато потенциалните купувачи разглеждат къщата.

— Освен това се обзалагам, че вътре е монтирана охранителна система — додаде Ариа, която нервно оглеждаше терена. — Алармата ще се включи веднага, щом Али се опита да влезе вътре.

— Виждаш ли? Хайде — рече Хана и тръгна обратно към колата. — Да се махаме оттук.

Но Емили посочи към пътеката в страничния двор.

— Какво е това?

Тя изтича към задната част на къщата. Хана и останалите се спогледаха притеснено и неохотно я последваха. По продължение на цялата къща имаше огромна веранда, която се простираше чак до задния двор. На края й се виждаше голям вътрешен двор, в който бяха разположени ниски мебели и изградено от гранит огнище. Имаше и овален басейн, който бе покрит за зимата.

— Тук е по-хубаво и от къщата на семейство Кан — промърмори Ариа, оглеждайки масивния каменен водопад и трите големи гръцки статуи на голи жени.

Нещо изпука зад гърба на Хана и тя се обърна, поглеждайки нагоре. Клоните на дърветата се поклащаха. Нещо се размърда в гората. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха. Хана отново се сети за надписа с тебешир на асфалта пред студиото.

— Хей, мацки… — започна нервно тя.

Емили обикаляше басейна, без да обръща внимание на опасността. Хана забърза след нея, наблюдавайки я как тръгва устремено по малка пътека, отблъсквайки клоните настрани, преминавайки пред дебели коренища. Миг по-късно те се озоваха пред квадратна двуетажна сграда, скрита в гората. Отпред се виждаше полуизгнила врата, каквато обикновено се поставяше на плевните. По верандата паяжини. Повечето от прозорците бяха покрити. Подът бе застлан с мъртви листа и начупени клони, а една от щорите шумно потракваше.

— Какво е това място? — попита задъхано Ариа, загледана в рушащия се покрив.

— Склад, където държат принадлежностите за басейна — рече Спенсър. — Или някаква работилница.

— Едва се вижда — отбеляза Емили. Очите й внезапно проблеснаха. — Али може да няма куража да остане в голямата къща. Но какво ще кажете за това място?

Хана почувства как косъмчетата й настръхват още повече. Това място определено изглеждаше подходящо за Али. Тя се обърна към звука, който отново се разнесе откъм гората. Там можеше да има някой, който бе видял как откриват това място.

Преди някой да успее да я спре, Емили се изкачи по стъпалата и надникна през малката част от прозореца, която не беше покрита с кашон.

— Нищо не виждам — рече тя. После отиде до вратата и натисна бравата.

— Ем, недей! — извика Ариа, покривайки очите си с ръка. Хана изтича напред и улови Емили за ръката.

Но момичето се отдръпна и грубо разклати бравата. Тя изщрака и вратата се отвори навътре. Хана потрепна и отскочи назад, уплашена, че може да последва взрив. Или дори още по-лошо, да се появи Али.

Но вътре цареше пълна тишина.

Всички застинаха по местата си. Спенсър се изкашля. Ариа надникна между пръстите на ръцете си. Хана се взря в тъмното пространство, неспособна да различи нищо.

Емили изпъна рамене.

— Влизам вътре.

Спенсър изстена и се затътри след нея. Ариа беше следващата. Хана ги последва, защото определено не искаше да остава сама навън. Щом пристъпиха през прага, подухна вятър, който донесе позната миризма. Сърцето й спря. Ариа се обърна и я погледна. Очите й също се бяха ококорили ужасено.

— Ванилия — прошепна тя.

— Видяхте ли? — изсъска Емили.

Тя измъкна едно фенерче от раницата си и светна. Хана отново потрепна, уплашена от онова, което щяха да видят, но стаята беше доста празна. По ъглите висяха огромни паяжини, в които бяха оплетени мъртви насекоми. В дъното се виждаше малък плот, умивалник, ръждясал хладилник с отвратителна миризма. До плота имаше малка маса и стол с липсващ крак. Под масата се беше събрала купчина мъртви листа. Вляво се виждаше друга стая, а вдясно имаше тясна врата. Стълбище водеше до втория етаж.

Никой, освен Емили, не посмя да помръдне. Тя се втурна към плота и отвори шкафчето и чекмеджето му. И двете се отвориха трудно, вероятно бяха клеясали. После отвори хладилника — празен — опита и кранчето за вода, но то не работеше. Хана надникна в съседната стая, използвайки телефона си вместо фенерче. Вътре имаше само едно старо бюро. Знаеше, че би трябвало да провери чекмеджетата му, но беше твърде уплашена. Трябва да се махаме оттук шепнеше някакъв глас в главата й. — Това не е редно.

Емили отвори тясната врата и притисна ръка към устата си; зад нея имаше мръсна тоалетна и ръждясал умивалник. След като провери единственото шкафче, тя затвори вратата и изтича нагоре по стълбите. Хана чу стъпките й; преди някой да успее да я последва, тя вече слизаше обратно по стълбите. В ръката си държеше нещо.

— Вижте.

Емили освети с фенерчето си найлоновата опаковка. Това бе торбичка от претцели „Ролд Голд“.

— Помните ли как Али ги ядеше на пресконференцията на семейство Дилорентис? — попита въодушевено Емили. — Нали се сещате, когато обявиха, че Али има близначка?

Хана никога нямаше да забрави онзи странен ден. Кортни — истинската Али — се беше появила на сцената пред новия дом на семейство Дилорентис и те бяха обяснили, че са я прибрали у дома от болницата, за да й помогнат да се излекува. Лъжи, само лъжи. Ако не я бяха пуснали на свобода, нищо от това нямаше да се случи.

След като пресата зададе въпроси, Али ги привика в дома си — това беше началото на плана й да ги спечели на своя страна, да ги накара да си мислят, че е старата им приятелка. Те седяха около масата в кухнята, а Али ядеше претцел след претцел и хрупането й беше единственият звук в стаята. Обещавам, че няма да хапя, беше казала тя с многозначителна усмивка.

Но Ариа вирна глава.

— Много хора ядат претцели. А „Ролд Голд“ е много популярна марка.

— Да, не съм сигурна, какво доказва това — рече тихо Спенсър. — Едва ли има някакви отпечатъци по него.

Емили ги погледна намръщено.

— Само не ми казвайте, че не е била тук. Знам, че всички усетихте миризмата на ванилия.

— Така е — отвърна Хана, изненадата от агресивния тон на Емили. — Но не можем да отидем при ченгетата с това. Не е достатъчно.

— Какво да правим тогава? — попита Емили с налудничав проблясък в очите. — Да я изчакаме да се върне? Защото аз ще го направя. Ще спя на този под, за да съм сигурна, че ще я хвана.

— Ем. — Спенсър постави ръка на рамото на Емили. Приятелката й трепереше. — Не можеш да го направиш. Трябва да се успокоиш.

Ариа постави ръце на хълбоците си и се огледа.

— Може би има начин да наблюдаваме това място, без да пострадаме.

На Хана не й допадна начинът, по който прозвучаха думите на приятелката й.

— Какво имаш предвид?

Лицето на Емили грейна.

— Какво ще кажете за охранителните камери?

— Това може да свърши работа — рече предпазливо Спенсър. — Пастрокът ми има камери на всичките си рекламни къщи. До тях има дистанционен достъп, дори чрез айпад.

Емили бързо кимна.

— Можем да монтираме няколко тук. Днес.

Спенсър погледна към останалите. Хана искаше да каже „не“ — това означаваше да отидат да вземат всичко необходимо и пак да се върнат тук — но се страхуваше, че Емили ще направи нещо лудо, ако не се съгласят. Да спи в гората, може би. Да седи цяла нощ на верандата в очакване на Али.

— Сигурно можем — отвърна Спенсър. Тя извади телефона си. — Мисля, че „Бест Бай“ продават такива неща, които се монтират лесно.

— И после… какво? Ще наблюдаваме отдалеч? — попита Ариа.

— Точно така — каза Спенсър. — Можем да се редуваме на смени, всяка от нас ще наблюдава къщата по различно време. Ако видим нещо, отиваме в полицията.

Хана прокара език по зъбите си. Това определено звучеше по-безопасно, отколкото да се изправят лице в лице с Али. А и видеоклип с нея щеше да е достатъчен, за да докажат на полицията, че тя е жива.

— Да действаме — каза Емили. — Да отидем още сега.

Тя освети с фенерчето вратата, която водеше към двора и докато тя се отваряше със скърцане, Хана отново се напрегна. Погледна към безмълвния, празен двор. Клоните на дърветата леко се поклащаха. Слънцето проблясваше в небето. Сенките, които й се стори, че бе видяла в гората, бяха изчезнали.

Може би изобщо не бяха съществували. Може би Али наистина не подозираше, че те са тук.

И може би този път наистина щяха да я хванат.