Сара Шепард
Отровени (12)

11.
Първата изложба на Ариа

На следващата сутрин Ариа стоеше в тясната задна стаичка на галерията и гледаше как Ила внимателно опакова портрета на Али. Ариа умираше от нетърпение да се отърве от него.

Ила се спря.

— Според теб така е щяла да изглежда, ако беше останала жива, нали?

Ариа повъртя в ръцете си парче опаковъчна лента. Ила беше в болничната стая, когато те за пръв път заявиха пред Фуджи, че Али е участвала в нападението на Ник, и също бе чула опровержението на агента. За семейството й бе по-лесно да вярва, че Ариа си бе въобразила Али, отколкото да смята, че едно лудо момиче се скита на свобода.

Погледът на Ариа се плъзна към мрачните очи на нарисуваната Али. Сама не знаеше как бе успяла да предаде толкова точно вбесеното, налудничаво и загадъчно изражение на Али — сякаш някакъв демон бе направлявал четката й. Защо беше направила такова впечатление на този интелектуалец-колекционер от Ню Йорк? Предишната вечер Ариа беше проверила Джон Карутърс в Гугъл; имаше безброй негови снимки на различни благотворителни събирания в музея „Метрополитън“, „Уитни“ и Музея на модерното изкуство. Профилът му в „Ню Йорк Таймс“ разкриваше, че той живее заедно със семейството си в пентхаус-апартамент на пресечката на Пето авеню и Седемдесет и седма улица, с прекрасна гледка към Сентръл Парк. В стаята си за игра двете му малки дъщери, Бевърли и Бека, имаха детско пиано от филма „Големият“ в реални размери и автентичен пейзаж от Кийт Херинг. Хубаво щеше да е да закачи портрета на Али някъде, където момичетата да не могат да го виждат.

Ами самата Али? Тя сигурно беше разбрала, че картина на нейното лице е била продадена; за покупката беше споменато дори в блога „Изкуството сега“. Това леко притесняваше Ариа. Дали Али се беше ядосала, че Ариа печели доста добри пари от нейния образ? Дали не трябваше да се откаже от продажбата?

Стига се притеснява, помисли си тя, докато помагаше на Ила да опакова картината. Не трябваше да позволява на Али да съсипва живота й.

Ила подсвирна на куриера, който чакаше в голямата зала на галерията, да вземе картината и да я отнесе в буса си.

— И така — каза тя, обръщайки се към Ариа, след като той си тръгна, — какво ще правиш с всичките тези пари?

Ариа си пое дълбоко дъх. Когато тази сутрин беше дошла на работа, майка й беше обявила, че парите са били преведени по сметката на галерията; след няколко дни щяха да са в нейната банкова сметка, след като от тях бъде приспадната малката такса на галерията.

— Ще ти дам пари да си купиш нова кола, за да не се налага да караме това субару повече — отвърна тя и се изкиска.

Ила се намръщи.

— Аз мога да се грижа за себе си, скъпа. Според мен трябва да ги запазиш за университета.

Така сигурно бе най-правилно. Но единствените университети, които я интересуваха, бяха художествените — а дали беше нужно да ги посещава, след като вече продаваше картини?

— Или мога да ги вложа в апартамент в Ню Йорк — предложи тя, поглеждайки майка си с онази умолителна, сладка усмивка, която винаги вършеше работа.

Ила изглеждаше скептично настроена. Тя вдигна показалец, сигурно с намерението да й каже колко е важен университетът и ако се бави твърде много след завършване на училище, може никога да не я приемат. Но в този миг на прага на галерията се появи един висок, млад мъж с леко омачкана карирана риза и маслиненозелени тесни панталони. Той носеше кожена чанта на рамо, а на главата си беше вдигнал чифт очила „Рей Бан“ и дишаше тежко, сякаш беше тичал.

— Ъм, здравейте? — каза той с плътен, нито твърде висок, нито твърде нисък глас. — Вие ли сте Ариа Монтгомъри?

— Да… — отвърна предпазливо Ариа.

Мъжът протегна ръка.

— Аз съм, ъм, Харисън Милър от „Огън и тръба“. Това е арт блог, който…

— Знам го! — прекъсна го Ариа с ококорени очи. Тя посещаваше често „Огън и тръба“, сайт за инди арт, базиран във Филаделфия, и беше впечатлена от острото око и интуиция на блогъра — той като че ли знаеше какво ще стане месеци преди то да се превърне в мейнстрийм. Не знаеше обаче, че блогърът е толкова млад.

Харисън се усмихна.

— Ами, добре. Както и да е, бих искал да напиша материал за вас и вашата работа. Можете ли да ми отделите малко време?

Ариа с усилие се сдържа да не ахне. Ила протегна ръка.

— Аз съм майка й, Ила Монтгомъри — и съм помощник-директор на тази галерия. — Тя се представи с новата си длъжност, в която собственикът Джим я бе повишил предишния ден. — Аз й съдействах в продажбата на картината.

— Радвам се да се запознаем. — Харисън изглеждаше смутен. — Значи… мога ли да поговоря с Ариа насаме? Но ако се получи, ще се опитам да спомена в материала и за галерията.

— Малкото ми момиче порасна! — изгука Ила, преструвайки се, че избърсва сълза от окото си. След това тръгна с валсова стъпка към изхода. — Разбира се, че можете да говорите с Ариа. Колкото време пожелаете.

След това затвори вратата зад гърба си толкова бързо, че календарът с репродукции на Моне, който висеше на нея, се надигна във въздуха, преди да се отпусне на мястото си. Ариа се обърна към Харисън. Той й се усмихна, след което седна до малката масичка в ъгъла и започна да рови в кожената си чанта.

— Вчера прочетох в „Изкуството сега“ за продажбата на картината ви. Това е голям удар.

— Не, това е голям удар. — Ариа не можеше да сдържи възхищението в гласа си. — Изключително съм поласкана, че сте се сетили за мен.

— Шегувате ли се? — Лицето на Харисън грейна. — Да продадете картина на Джон Карутърс на осемнайсет години? Това е нещо нечувано. — Той почука с химикала си по тетрадката. — Изучавам история на изкуството в Пен и рисувам малко. Това, че голям купувач като Карутърс се е заинтересувал от вас е нещо изключително.

Ариа наведе глава.

— Надявам се, че не я е купил заради това, че се появих в новините и заради останалото.

Харисън махна с ръка.

— Карутърс купува заради таланта, не заради известността. — Той замълча, изучавайки напрегнато лицето й. — Понякога обаче купува картина, ако художникът е красив. Лично ли ви посети?

Ариа се изчерви; думата „красив“ заседна в главата й.

— Не, някакъв негов човек — а той е говорил по телефона. Дори не съм присъствала.

— Интересно. — Сините очи на Харисън проблеснаха. Погледът му срещна нейния и в стомаха й запърхаха пеперуди. Честно казано, той беше сладък. Много сладък.

След това той отново погледна към тетрадката си.

— Така. Искам да знам всичко за вас. Не историята с Алисън, а вашата. Какво харесвате, кои са влиянията ви, къде сте пътувала, какви са плановете ви, имате ли приятел… — Бузите му се изчервиха.

Ариа се изкиска. Беше сигурна, че той флиртува с нея. За части от секундата лицето на Ноъл проблесна в съзнанието й, но след това тя си спомни за изражението му пред галерията. Точно сега имам нужда от малко свободно пространство.

— Нямам приятел — рече тихо тя. — Вече не.

— Аха — кимна Харисън, записвайки нещо в тетрадката. — Много добре.

След това Ариа му разказа за творческия си процес, за артистичното наследство на родителите си и за пътуванията до Исландия — макар че пропусна последното пътуване, когато се замеси с Олаф/Ник. С Харисън се говореше леко. Тя харесваше начина, по който я гледаше, докато тя говори, сякаш бе най-важният човек, с когото бе разговарял някога. Той се смееше на шегите й и винаги задаваше правилните въпроси. Освен това й хареса колко секси и артистично изглеждаше, докато снимаше творбите й със своя SLR фотоапарат, като поглеждаше всеки път в екрана, за да се убеди, че се е получило както трябва.

— А какви са бъдещите ви планове? — попита той, прибирайки фотоапарата.

Ариа си пое дълбоко дъх.

— Ами… — Внезапно я завладя усещането, че следващите й думи щяха да са окончателни и категорични. Дали да се премести в Ню Йорк и да си опита късмета като художничка? Ами ако всичко завършеше с ужасен провал?

Телефонът й иззвъня. Стомахът й се сви; зачуди се дали се обажда Фуджи — все още не знаеха какви са резултатите от проверката за ДНК. Но номерът имаше код 212. Ню Йорк.

— Имате ли нещо против да се обадя? — попита тя Харисън. Той кимна и тя се обади с колеблив глас.

— Ариа Монтгомъри? — разнесе се груб женски глас. — На телефона е Инес Франкел. Аз притежавам галерията „Франкел-Францер“ в Челси. Току-що научих от „Изкуството сега“ за продажбата на картината ви. Вие сте гореща новина, момиче — но сигурно вече го знаете. Имате ли други творби, които можете да покажете?

— Ами… — Мислите бързо се завъртяха в главата на Ариа. — Да, имам и други завършени работи.

— Сигурна съм, че са страхотни. Чуйте, изпратете ми няколко снимки, става ли? Ако ги харесаме — а аз съм сигурна, че ще стане така — искам да ви предложа тридневна изложба, започвайки от следващия вторник — можем да поразместим някои неща, за да ви освободим място. Ще си заслужава, скъпа. Много реклама. Десетки репортери. Голямо парти за откриването. Всичко ще се продаде — в моята галерия винаги става така.

— Моля? — изрече Ариа с изтънял глас. Изложба? В Ню Йорк?

Телефонът й изпиука, че я търсят по друга линия. Ариа отново погледна към екрана; този път номерът беше с код 718: Бруклин.

— Казвам се Виктор Грийг, от галерията „Пространство/Мислене“ в Уилямсбърг — видях историята ви в „Изкуството сега“ — разнесе се забързан мъжки глас с чуждестранен акцент. Той също я попита дали има други творби за продажба. След това каза: — Искаме да ви организираме изложба, още сега. Кой е агентът ви?

— Аз… аз нямам агент — заекна Ариа. — Мога ли да ви се обадя по-късно?

Тя прекъсна разговорите и с двете галерии. Харисън я изгледа с любопитство и Ариа му се ухили.

— Две галерии в Ню Йорк искат да ми направят изложба! — обяви весело тя. Все още не можеше да повярва.

Харисън я погледна многозначително.

— Това е голямото начало! — Той се наведе напред, сякаш искаше да я прегърне, но после като че ли размисли и се дръпна назад. — И кога искат да изложат картините?

— Следващата седмица. От вторник. — Едва сега го осъзна наистина. Погледна към останалите си картини, подредени в ъгъла. Дали имаше достатъчно? Не можеше да продаде портретите на Ноъл — щеше да е твърде необичайно. След това погледът й се спря върху изцяло черното платно, под което се криеше усмивката на Али от шести клас. И тази не можеше да използва. Със сигурност трябваше да нарисува още нещо през следващите няколко дни.

Харисън се усмихна.

— Ще ви оставя да си довършите работата — мисля, че вече имам всичко нужно за публикацията си. Но хей, не ми се иска да пропускам изложението на художници, които представям в блога — дали ще е възможно да получа покана?

— Разбира се! — извика Ариа, чудейки се дали да не го покани да я придружи. Все пак току-що се беше запознала с него.

Харисън изглеждаше доволен. Той се изправи, порови в джоба си и й подаде тясна бяла визитка. Отгоре се мъдреше логото на „Огън и тръба“, а под него, със сиво мастило, бе изписано името му. Когато взимаше визитката, пръстите й докоснаха неговите. Ариа пристъпи към него, надявайки се в края на краищата да получи прегръдката си, но Харисън се занимаваше с чантата си. Когато отново я, погледна, тя се притесни и просто му протегна ръка.

— Беше ми приятно да се запознаем.

— Абсолютно! — Харисън стигна ръката й и пръстите му задържаха нейните повече от нормалното. Ариа с удоволствие установи, че в стомаха й пърхат малки пеперудки. — До скоро — додаде той.

След като Харисън си тръгна, Ариа извади телефона си, нетърпелива да се обади в галериите. С кого трябваше да започне? Кой щеше да й направи по-добра изложба? Чувстваше се като принцеса, която трябва да избира между много ухажори. Направо не можеше да повярва, че само допреди няколко минути, по време на интервюто, тя се колебаеше как да отговори на въпроса за бъдещето си. Сега й го поднасяха на сребърен поднос и всеки детайл си идваше на мястото. Това е голямото начало, беше казал въодушевено Харисън.

И тя внезапно почувства, че това наистина е така.