Метаданни
Данни
- Серия
- Малки сладки лъжкини (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Toxic, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мирела Стефанова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ventcis(2016 г.)
- Корекция
- cherrycrush(2016 г.)
Издание:
Автор: Сара Шепард
Заглавие: Отровени
Преводач: Мирела Стефанова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издател: Ергон
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Американска
ISBN: 9786191650255
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2080
История
- —Добавяне
Когато ни отровите, не умираме ли?
Е, като е тъй, когато ни обиждате,
не трябва ли да мъстим[1]?
Ти си на ход, Али
Някога играли ли сте шах с някой наистина добър играч? Например с братовчед ви, в дъждовния следобед? Или с онзи сладур в лагера, след като угасят лампите за лягане? Играта изглежда лесна, но експертите подготвят предварително стратегията си с десетки ходове напред. Така могат да ви изненадат с неочаквани атаки, оставяйки ви да се питате объркано: Какво стана току-що? След като играта свърши, може би ще се чувствате манипулирани. Сякаш са ви хванали неподготвени. Сякаш сте най-големият идиот на света.
Е, един човек постъпи точно така с четири красиви момичета в Роузууд — и то няколко пъти.
Имало едно време едно момиче, чиито ум приличал на безкрайна игра на шах. Дори когато изглеждала победена, тя винаги имала план. Всички й били противници — дори онези, които й се възхищавали най-много. Единственото, което искала, било в края на играта върху дъската да останат само нейните фигури.
И не спирала, докато не спечелела.
* * *
Една седмица след пожара в Поконос, който едва не я уби, Алисън Дилорентис седеше заедно с приятеля си Никълъс Максуел на пода в една празна къща в Роузууд, Пенсилвания, малко градче в предградията на Филаделфия, в което тя бе прекарала няколко години от живота си. Стаята беше тъмна и в нея имаше само матрак, няколко дрипави вълнени одеяла, стар телевизор, изхвърлен от някого, и храната, която Ник беше отмъкнал от съседния минимаркет. Въздухът бе прашен и застоял, което напомняше на Али за Убежището в Адисън-Стивънс, психиатричната клиника, в която прекара дълго време. Но въпреки това мястото щеше да свърши работа. Колко хубаво беше да се чувства свободна.
— Усили го — каза тя, махвайки с ръка към телевизора.
Ник увеличи говора. Те се бяха включили нелегално към електричеството и кабелната телевизия на комплекса — за богаташко хлапе, Ник беше много добър в незаконните работи. На екрана вървеше пряко предаване, в което показваха как полицията претърсва развалините на ваканционната къща на Али в планината Поконос. Тя знаеше отлично какво търсят: нея. Или по-точно костите й.
— Продължаваме да търсим — каза началникът на полицията пред микрофона. — Невъзможно е госпожица Дилорентис да е оцеляла в този взрив.
Али се изкиска. Идиоти.
Ник я погледна разтревожено.
— Добре ли си? — После я хвана за ръката. — Ако искаш, може да гледаме нещо друго.
Али придърпа напред качулката на суичъра, който Ник бе откраднал от магазина „Таргет“; раните от изгаряне по лицето й все още я притесняваха. Те щяха да оздравеят — Ник беше наел една сестра, която идваше един път дневно — но тя никога нямаше да е толкова красива, колкото преди.
— Не сменяй програмата — настоя Али. — Не искам нови изненади. — Беше преживяла достатъчно. Надеждният й план, който се бе състоял в това да подпали живи старите приятелки на сестра си, заедно с Мелиса Хейстингс и трупа на Иън Томас, във вилата на семейството й в планината, а после да изчезне в нощта и да не се появи повече, беше претърпял пълен провал. Спенсър Хейстингс, Емили Фийлдс, Ариа Монтгомъри и Хана Мерин бяха избягали от къщата, без да пострадат. Незнайно как ченгетата бяха открили писмото, което Али беше пъхнала под вратата им — то лежеше на тревата пред къщата. В това писмо тя си признаваше всичко — че не е Кортни, нейната близначка, а е истинската Али, момичето, което по погрешка бяха затворили в психиатричната клиника. Че тя бе убила Иън Томас и Джена Кавана. И накрая, че беше измамила момичетата, които й се бяха доверили, и че смята да ги убие.
И за нещастие точно в този момент по телевизията показваха как една журналистка — която приличаше на восъчна фигура с грозно червено-лилаво червило — преразказва всичко, което им е известно, наричайки го Тъмните тайни на Дилорентис — всичко, което беше написано в писмото.
— Ако беше оцеляла, госпожица Дилорентис щеше да отиде в затвора до живот заради престъпленията, които е извършила — рече сериозно тя.
Ник загриза нокътя на палеца си.
— Ще ми се това писмо да не беше толкова конкретно.
Али завъртя очи.
— Аз ти казах да го напишеш. Не се притеснявай. — Всъщност Ник беше написал писмото до момичетата, не Али. Беше го умолявала, твърдеше, че го бива повече в писането, а и можеше да имитира почерка й. Ник винаги бе изпитвал слабост към ласкателствата. Почеркът му беше ключова част от един план, който тя се надяваше, че няма да се наложи да изпълни, и за който дори избягваше да мисли.
Али го погледна и той жадно отвърна на погледа й. Дори в сегашното й уродливо състояние — носът й беше счупен, лицето й бе покрито със синини и й липсваше един зъб — в очите му се четеше безумна любов и преданост. Тя си спомни деня, когато го срещна в Убежището. Това се бе случило скоро след като сестра й бе направила съдбовната подмяна, няколко дни след началото на учебната година в шести клас, изпращайки Али на своето място в психиатрията. Али беше на първия си сеанс в груповата терапия и седеше в кръг от истински откачалки.
— Мястото ми не е тук — оплака се тя на терапевта доктор Брук. — Аз съм Алисън, а не Кортни. Сестра ми ме измами и сега живее моя живот.
Доктор Брук я бе погледнал с тъжните си, замислени очи.
— Лекарите ти от Радли казаха, че имаш проблем с това. Но ти си Кортни. Няма нищо лошо в това да си Кортни. Надявам се, че заедно ще успеем да преодолеем това.
Али едва изтърпя остатъка от часа. След като сеансът приключи, някой докосна ръката й.
— Знам, че казваш истината — разнесе се тих глас зад гърба й. — Аз съм на твоя страна.
Ник Максуел я гледаше с пламнал поглед. Али го беше забелязала още по време на хранене; той беше няколко години по-голям, с чуплива коса и силни рамене. Всяко момиче си падаше по него. Освен това Али беше чула, че той е в клиниката, защото има гранично личностово разстройство. По време на терапевтичния сеанс й беше толкова скучно, че тя прочете няколко части от „Ръководство по диагностика и статистическа класификация на психичните разстройства“ в кабинета на терапевта й; хората с гранично личностово разстройство бяха импулсивни, вършеха необмислени постъпки и се държаха крайно неуверено и безразсъдно.
Я виж ти. Али знаеше как да се възползва от неувереността. Може би щеше да е добре Ник да е на нейна страна.
И тя го посрещна с отворени обятия. Двамата планираха всичко, стараеха се да не ги виждат често заедно, за да не може никой да ги свърже един с друг, след като всичко приключи. Между тях се създаде дълбока и силна връзка, която Ник сравняваше с любовта на Ромео и Жулиета. Али намираше тази негова мека страна за изключително мила.
Сега му дължеше толкова много. Ако не беше той, тя нямаше да успее да убие Иън и Джена. Нямаше да успее да проследи някогашните най-добри приятелки на сестра си, влизайки в ролята на А. Ако Ник не я беше спасил в Поконос, тя нямаше да оцелее в експлозията — или полицията щеше да я залови. Сега нямаше да има покрив над главата си. Тази къща бе една от многото, които семейството на Ник притежаваше из цялата страна, и двамата я бяха избрали, защото от месеци никой не живееше в нея. Повечето от останалите имоти бяха с просрочени ипотеки; други още не бяха продадени. Минаваха по цели дни, без да забележат нито един автомобил, който да минава покрай къщата.
На екрана на телевизора се появиха нови картини. Първо пуснаха клипа, който бе гледала неведнъж — как родителите й бягат от репортерите на международното летище във Филаделфия.
— Поддържате ли връзка с дъщеря си? — викаха те. — Имахте ли усещането, че дъщеря ви е убийца?
Бащата на Али се обърна и погледна в камерата с отсъстващ поглед.
— Моля ви, оставете ни на мира — каза той с изморен глас. — И ние, както всички останали, сме ужасени от случилото се. Просто искаме малко спокойствие.
Задници, помисли си Али. Мразеше семейството си почти толкова силно, колкото приятелките на сестра си.
И, като говорим за дявола, на екрана цъфнаха проклетите кучки. Даваха пресконференция. Спенсър стоеше изпъната и горда пред микрофона. Емили беше пъхнала ръце в джобовете си. Хана държеше ръката на приятеля си Майк Монтгомъри. А Ариа се беше притиснала към Ноъл Кан като залепена с велкро.
Ноъл. Али впери поглед в него. Дълго време той споделяше тайната й, но вече не.
Тя се обърна към Ник, изпълнена с омраза.
— Трябва да им го върнем.
Той потрепна.
— Наистина ли?
Али отпусна рамене.
— Нима смяташ, че ще оставя да им се размине?
Ник изглеждаше паникьосан.
— Но ти едва не умря миналата седмица! Наистина ли си заслужава? Искам да кажа, че имам офшорна сметка. Можем да я използваме, за да избягаме където си поискаме. Ти ще се излекуваш, ще си починем, и може би след известно време отмъщението ще престане да има толкова голямо значение.
— Винаги ще има значение — отвърна напрегнато Али с блясък в очите. Тя се наведе към Ник. — Каза, че ще направиш всичко за мен — изръмжа тя. — Излъга ли?
Лицето на Ник придоби уплашен вид.
— Добре. Какво смяташ да правиш?
Али отново погледна към пресконференцията. Спенсър тъкмо бе започнала да говори.
— Всички ние искаме само едно, да оставим случилото се зад гърба си и да се върнем към нормалния живот — каза тя със силен, ясен глас. — На света съществуват и по-важни неща от нас, върху които да се фокусира пресата. Ние скърбим за Кортни Дилорентис и семейството й. Скърбим дори за Алисън, нека почива в мир.
Али завъртя очи.
— Толкова са смотани.
— Какво смятате да правите сега? — извика един репортер на момичетата.
До микрофона се приближи Емили Фийлдс. Тя изглеждаше зле, сякаш всеки момент щеше да повърне.
— Получихме възможност да прекараме пролетната ваканция в Ямайка — отвърна неуверено тя. — Мисля, че за нас е добре да се махнем за известно време от Роузууд.
Ник изсумтя.
— Аз нямам нищо против да отида в Ямайка.
В главата на Али нещо прищрака.
— Можеш ли да ни осигуриш паспорти? — попита тя.
Ник сбърчи вежди.
— Вероятно да. Защо?
Али сплете пръсти; в главата й се заформи идея.
— Никой няма да ни търси там. Ще се махнем оттук, точно както искаш. И ще им го върнем, точно както искам аз.
— Как? — попита предпазливо Ник.
— Все още не знам. Но ще го измисля.
Ник изглеждаше неуверен.
— Не трябва да им позволяваш да те виждат. И в другите държави има полиция. Те могат да те предадат.
— Тогава ще намеря някой, който да се представи за мен.
— И кой би го направил?
Очите на Али шареха из стаята, докато тя обмисляше възможните варианти. Внезапно й просветна.
— Табита.
Табита Кларк беше пациентка в Убежището, мила, измъчена блондинка, която идолизираше Али и гениално имитираше гласа и жестовете й. Тя изглеждаше повече като клонинг на Али и от Айрис Тейлър, която бе съквартирантка на Али. На всичкото отгоре Табита имаше белези от изгаряния по ръцете, в резултат на пожар. Когато ги видеха, момичетата щяха да направят връзката с Поконос и да откачат.
— Пуснали са я от Убежището — каза Али, скачайки на крака. — Тя ще направи всичко за мен. Свържи се с нея. Кажи й, че всичко е платено. Представи го като малка, забавна ваканция. Ще го направиш ли?
Ник се щипна по носа.
— Добре. — Погледна я предупредително. — Но трябва да ми обещаеш, че след Ямайка ще се прехвърлим на Бахамите. Или Фиджи, може би. Ще изчезнем… наистина.
— Разбира се. — Али го притегли в прегръдките си. — Благодаря ти. Ти си най-доброто гадже.
Ник я целуна по върха на носа. После се намръщи и я улови за китките.
— След Ямайка ставаш моя затворничка — каза той с дълбок, ръмжащ глас. — Няма да те деля с никого. Никакво семейство. Никакви приятели. Ще, бъдеш моя пленница… завинаги.
— Оставям се в твоя власт — отвърна Али с престорен, провлачен глас. Но вътрешно се смееше. Като че ли Ник изобщо ще може да я контролира някога.
Но тя зависеше от него — от парите и уменията му, с помощта на които щяха да си уредят билети и фалшиви паспорти до Ямайка. Освен това знаеше, че дори планът им да се провали, той нямаше да я изостави. Когато нещата наистина се объркаха и се наложи да се прегрупират, да подготвят нови капани за момичетата и да ги въвлекат в още по-големи тайни от онези, които вече пазеха, той неотстъпно бе до нея. Когато двамата трябваше да се върнат в Роузууд, вместо да избягат на някой друг карибски остров, и тя повери на Ник ключовата роля в разрушаването на живота на всяко едно от момичетата, той го направи с готовност и самоотверженост. Али го подлагаше на всякакви изпитания, превърна го в наркодилър, барман, дори го завлече до Исландия и го накара да омае Ариа и да открадне картина. И Ник — сладкият, чувствителен Ник с граничното личностово разстройство — изпълняваше всеки път, толкова покорен, толкова влюбен. Идеалният й малък войник.
Ще се махнем, след като ги вкараме в затвора, убеждаваше го Али. А след това, по-късно: Ще си тръгнем, след като умрат. А ако не умрат, добре, тогава ще потънем заедно.
Но дори това беше лъжа. Дълбоко в себе си Али подготвяше нов план в случай на неуспех, за който Ник не подозираше. Той започна с писмото, което Ник бе написал на момичетата от нейно име, и завършваше с клипа, в който младежът убиваше сам Табита. Но имаше и други неща, които тя бе свършила сама, докато Ник не гледаше, използвайки клещи и потрепервайки от болка, използвайки разтекла се писалка и своето въображение. Неща, които хората използват в момент на последно отчаяно усилие и само в онази игра, заради която са готови да стигнат до най-отчаяни действия.
Единственото нещо, което имаше значение бе онези кучки да умрат.
Едва тогава всичко щеше да приключи.